Веселина Фотева спечели третата награда на ЕГО Политико с есе за корупцията

Наскоро Веселина Фотева от гр. 5002, "Журналистика и масмедии", УНСС спечели трето място на конкурса за есе на ЕГО Политико и Кристиян Вигенин- евродепутат. Темата бе обвързана с два цитата за корупцията- на Сенека и на Ницше. "Новата журналистика" и честити и й пожелава все по-големи успехи!

"Корупцията е смазочното масло на демокрацията"- Сенека

„Корупцията е другото име за есенния сезон на един народ” – Ницше

(Есе)

„Мафия и корупция спират България в ЕС”, „Медиите корумпирани?”, „Корупционни схеми сервира и българският спорт”, „Румъния и България са бедни и корумпирани”, „Мирисът на корупция в България”, „Митничарите - корумпирани”, „България – корупционната столица на Европа” ... корупция, корупция, корупция.... Това е може би най-често споменаваната дума по страниците на българския и чуждестранен печат, по време на новинарските емисии и речи на бивши, настоящи и бъдещи управляващи. Така сме „напомпали” корупцията като понятие, че тя вече е придобила заплашителни размери с нарастващ характер. Но балон ли е корупцията или оловна топка?

По дефиниция тя е човешки порок, който далече не е продукт на нашето модерно време и нито едно общество в нито един исторически период не е било защитено от нея. Но когато един порок стане част от същността на голяма на брой група от хора, той се превръща в нещо много по-страшно – в инфекция. Тази инфекция постепенно обхваща почти всички нива на човешките взаимоотношения, води след себе си привидни облаги и възможности, докато най-накрая не разяде организма отвътре.

„Корупцията е смазочното масло на демокрацията” – така е окачествил това явление Сенека. Безспорно е трудно да разберем от раз твърдението на мислителя, но пък още по-абсурдно ще е да го отхвърлим. И все пак... не изниква ли тук огромно противоречие между онова, което познаваме и считаме за корупция и представата ни за демокрация. Та нали демокрацията е така съвършеният строй, който изключва появата на подобни пороци, ако се развива и гради правилно? Та нали именно корупцията ни пречи да живеем в демократично съвремие и размива очертанията и спомените за онова, което нашите родители са мечтали да се случи в зората на големите промени?

Преходът на страната ни продължава вече 20 години – време достатъчно, за да се превърне едно дете в зрял човек. Явно обаче 20 години не стигат една държава да премине плавно от социализъм към демократично управление. И може би точно тук ще открием грешката в генетичния код на нашата демокрация – прекалено дългото й зараждане и бавно развитие. Сякаш вместо на прогрес, в последните години сме свидели на едно привидно пълзене напред, което обаче няма нищо общо с развитието. В стремежите си творците на демокрацията са лишили държавата ни от нещо много важно – националното самочувствие, че като нация и държава сме фактор на световната сцена. Остана ни едното географско положение. Но какви са причините?

През последните години можем да проследим пътя на една целенасочена деиндустриализация. Това е реформа, която даде тласък на непрестанното деформиране на вече създаденото и работещото. Опитът всички държавни предприятия да преминат в частната сфера изтощи силите на българската индустрия, а някогашната икономическа мощ на държавата умря. Примерите са много – от затворените блокове на АЕЦ „Козлодуй”, през приватизацията на „Булгартабак” и БТК до трагичната гибел на „Кремиковци”. А без индустрия е невъзможно изграждането на модерно общество, което само по себе си да се чувства съизмеримо с другите. Нещо повече – ако няма силен стопански сектор, самата власт – местна, публична или държавна става обект на приватизиране - по неволя. Властта започна да се оглежда в хорските очи като единствения достъпен начин за кариерно израстване и забогатяване. Досега тя е била нещо непостижимо за малкия човек от малкия град с малки цели. Но целите стават големи. Изведнъж портите на властта привидно се отварят чрез демократичния избор. Оказва се обаче, че тя не винаги носи толкова материални дивиденти, колкото стремящите се към нея очакват. И ето тук на сцената (или задкулисно) се появява съвременният облик на корупцията. Чрез нея неовластените получават онова, което само сдобилите се с власт могат да имат. И колелото се завърта. Днес корупцията е бизнес. Частен бизнес, създаден в зараждането на демокрацията, а може би и малко по-рано. Именно тук е връзката между корупция и демокрация. Това обаче е напълно закономерен съюз, който няма нищо общо с „лошия ни национален характер”. Всяко явление е предизвикано от определен тип нужда, необходимост, желание за промяна или грешка...

Дали именно корупцията е смазочният материал на демокрацията е трудно да се каже, имайки предвид многоликата природа на това явление. Но със сигурност тя е част от механизма на нашата демокрация (на тази, която познаваме, не на тази, за която четем в тълковния речник).

„Корупцията е другото име за есенния сезон на един народ” – разсъждава в по-късна епоха Фридрих Ницше. Дали обаче противоположните на пръв поглед размисли на Сенека и Ницше не ни казват едно и също нещо? Какво е имал предвид немският философ, споменавайки есента? Може би заникът на едно време, което ще възроди от пепелта моралът и амбицията за достигане на високи върхове без така наречената тангента? Или може би това е трагичното пророчество за идната участ на едно сковано в ледовете на меркантилността общество?

За всички ни е ясно, че корупция в България има – на всички нива, етажи и прослойки. До колко обаче съществуването й е знак, че плодовете на нашия народ окапват и пред очите ни остават само голите клони на дърво, било някога величествено? И ако това дърво олицетворява нацията ни, то къде са неговите белези, издаващи единното цяло с общи мечти и стремежи? Ако България е загубила това си качество, то тя ще прилича по-скоро на територия, отколкото на държава, а ние ще сме по-скоро население, отколкото нация. Това е може би другото лице на корупцията, разпиляващо есенната си слана над държавата?

Всички казват и вярват, че сме в криза. И то световна. Дали обаче нашата криза е свързана само с липсата на достатъчно финансови средства у по-голямата част от населението, лошото здравеопазване и образование, голямата стратификация между етноси, социални и възрастови групи? Дали кризата не е криза на съзнанието? Криза, която вече не може да приема остарелите норми, модели и традиции и съзнание, което се сблъсква болезнено с новото време и неговите създатели. Ето в такива моменти от историята на човечеството се ражда и една нова корупция. Тя не е онази, за която до сега разсъждавахме, нито пък прилича на обикновен подкуп с пари „под масата”. Тази корупция е много по-грозна, защото търгува с човешките надежди, с наивната вяра в по-доброто бъдеще на един цял народ. Народ повярвал в демокрацията, но изгубил вярата в себе си. Именно този, български народ, паднал в паста на безизходицата разрешава да бъде подмамен с обещания за добруване, сигурност и просперитет. Всичко това и много повече само срещу смирение, покорство, одобрение. Ето как кризата на нравите води до финансовата криза, която е породена от развитието на свободната икономика и демократичното управление и носи след себе си новото лице на корупцията.

В началото на нашето членство в Европейския съюз американският вестник "Хюстън Кроникъл" пише: „В България е по-вероятно да станеш жертва на катастрофа, отколкото да бъдеш наказан за корупция”. Самите ние определяме корупцията като най-големият проблем в държавата. И почти всички чакат нещата някак си да бъдат поправени от „супер-хора” със свръх възможности. В същото време повече от половината от обикновените хора биха се оставили да бъдат корумпирани заради ниския стандарт на живот – тази тенденция се забелязва най-често по време на избори, в администрацията, в сферата на социалните услуги. Няма наказания за това престъпление, защото може би все още не го осъзнаваме като такова, когато сами го извършваме. Хората ненавиждат корумпираните политици и магистрати, но и сами признават, че също биха опитали да подобрят стандарта си на живот, ако им се отдаде възможност.

Корупцията е може би е естествено следствие от еволюцията на едно общество, може би е порок с висока степен на пристрастяване, може би е есенният сезон на един народ, а може би е смазочното масло на демокрацията, която днес познаваме? Истината никога не е само една, а отговорите са с безбройни нюанси. Но какви ще бъдат те – сиви или цветни, осветени или обвити в мрак и неяснота? Разлага ли се родно общество под натиска на световните катаклизми и корупцията? Може би да... Но съдбата на цялото винаги зависи от поведението на отделните му малки частици.

ВЕСЕЛИНА ФОТЕВА