Бенедикт Спиноза (доклад по Философия)

УНСС

Факултет: „Икономика на инфраструктурата”

Катедра: „Медии и обществени комуникации”

Специалност: „Журналистика и масмедии”

Георги Марчев Георгиев, фак.№ 28150039, гр.5002

Философия

Бенедикт Спиноза

Бенедикт Спиноза е роден на 24ноември 1632г. в Амстердам в семейство на еврейски търговец. Първоначалното си образование получава в еврейското училище, където изучава древноеврейски език и библейска литература. Прави вчечатление с основателните си и остроумни въпроси към учителите, но се отнася критично към някои от знанията, давани му от тях и вижда празни декларации и безмислени тълкования в мъдростта им. В школата на Франциск ван-ден-Енден, известен със своето свободомислие, с репутацията си на атеист, изучава латински, математика, физика, естествознание. Увлича се от Декарт, Бейкън, Бруно и Хобс. Философията на Декарт спомага за неговото скъсване с религията. Усилва се отвращението му от равинската догматика. За несъблюдаване на равинските норми осъждат Спиноза на „малко отлъчване”. В течение на месец нито един евреин (включително и родителите на отлъчения) не можел да има с него контакт. Това наказание не се увенчава с успех и тогава съветът на равините прави опит да подкупи Спиноза, като му предлагат ежегодна пенсия, ако дори привидно посещава синагогата. Спиноза отговорил с категоричен отказ. Това разгневява фанатиците и му налагат най-висшата мярка на наказание- „велико отлъчване и проклятие”, т.е. изгонване от еврейската община завинаги, като се забранява на всички евреи, включително роднините, да имат с него каквато и да е връзка, да не му правят никакви услуги, да не живеят с него под един покрив и да не четат произведенията му. На 27 юли 1656г. (Спиноза е още на 24г.) в препълнената синагога тържествено бил обнародван актът за отлъчването. В него се казва: „Да бъде проклет денем и да бъде проклет нощем ! Да бъде проклет, когато спи, когато става от сън! Да бъде проклет при неговото излизане и да бъде проклет при неговото влизане! Господ да не му прости никога!”. След този акт ван-ден-Енден приютява Спиноза, а той му помага в преподаването. По- късно изкарва прехраната си като шлайфист на стъкла и скоро получава голяма популярност на това поприще. Но равините не се задоволяват само с отлъчването. Те подават в Амстердамския магистрат оплакване с искане Спиноза да бъде изгонен от Амстердам като опасен атеист. След произнасянето на присъдата живее известно време в селцето Оуверкерк, в Райнсбург, във Форбург. Там приключва работата си над произведението „Кратък трактат за бога, човека и неговото щастие”. В него набелязва основните положения на бъдещия си труд „Етика”. Тук също написва „Трактат за усъвършенстването на интелекта”, но този труд е недовършен, но има важно значение за осмислянето на възгледите на холандския философ. През 1662г. започва работа над произведението си „Етика”, което пише в продължение на двадесет години. В същото селце завършва и труда си „Принципи на философията на Декарт, изложени в геометричен ред, с приложение на метафизически мисли”, което му донася слава на дълбок мислител. Това е единственото му произведение, което излиза приживе под негово име. Впоследствие Спиноза се премества да живее във Форбург, близо до Хага. Там най-усърдно работи над „Етика” и същевременно пише „Богословско-политически трактат”. Това носи буря от негодувания от страна на църковници, професори и литератори, но същевременно се посреща с голям интерес от страна на учените, което спомага за бързото му разпространение в Нидерландия и Германия. Поради това се мести да живее в къщата на художника ван-дер-Спика. Същевременно получава предложение от Пфалциския курфюрст за професорско място в Хайделберския университет. Обещават му свобода на философското мислене, но с условие, че няма да благоприятства за премахване на установената религия. Въпреки доброто предложение и лошото си материално състояние Спиноза отказва. Френският крал Луи ХIV прави в такава насока предложение за пожизнена пенсия срещу посветена на него книга. Истинският философ обаче според Спиноза трябва да отстоява своето философско кредо, колкото и мъчително и трудно да е това, и отговаря кратко и недвусмислено на френския крал: „Аз посвещавам своите съчинения само на истината”. На 21 февруари 1677г. Спиноза умира от туберколоза на 45-годишна възраст.

В подхода на изграждане на философските си системи между Декарт и Спиноза има много общо: и двамата прилагат математически образец за построяване на научната теория. Като най-абстрактно, ясно и отчетливо се отделя понятието „субстанция”. В „Начала на философията” Декарт пише, че субстанцията е „нещо, което съществува по такъв начин, че за своето съществуването се нуждае единствено от самото себе си”. Подобно е и разбирането на Спиноза, но то започва от бога, природата, а за Декарт- от преодоляването на методичното съмнение. Освен това като последователен философ Спиноза отбелязва, че въпросното определение води до философски монизъм, т.е., че е възможна и съществува една единствена субстанция. Така че, тръгвайки от Декарт, холандският мислител отива по-нататък, като насочва острието на своята мисъл преди всичко към преодоляването на Декартовия дуализъм (макар че френският философ не остава при този дуализъм, допускайки съществуването на върховната субстанция- Бог, която твори материалната и духовната субстанция). Критикувайки дуализма на Декарт, застава на позициите на материалистическия монизъм. От една страна, Спиноза преодолява дуализма на Декарт, като свежда духовното (мисленето) до качество на субстанцията. От друга обаче не го премъзмогва напълно, защото не разбира, че мисленето е свойство не на цялата материя, а само на „високоорганизованата” (на мозъка).

Друг основен момент в разбирането на Спиноза за субстанцията е , че същността й съдържа в себе си необходимото съществуване. Той пише: „Една субстанция не може да бъде произведена от нещо друго; така че тя ще бъде причина на себе си, т.е. нейната същност по необходимост включва в себе си съествуването, или към нейната природа принадлежи съществуването, което и следваше да се докаже”. Битието на субстанцията е тъждествена на нейната същност и поради това не може да не бъде съща.

Друг съществен момент във философията на Спиноза е обосноваването на безкрайността на субстанцията. Това се осъществява в две насоки. От една страна, посоченото твърдение се доказва, като се тръгва от предпоставката, че не може да се допусне съществуването на много субстанции, тъй като всяка отделна би ограничавала другата и по този начин нито една не би била субстанция. От друга страна, въпросната теза се защитава посредством анализирането на отношението между субстанцията и нейните атрибути (качества). Изтъква се, че тези атрибути не могат да бъдат крайно число. Ако се допусне, че са определен брой, тогава е нужно съществуването на други субстанции, притежаващи други атрибути, а това е логически недопустимо по силата на доказателството, че субстанцията е само една и притежава безброй атрибути. Всеки атрибут притежава определена страна, качество на субстанцията и съществува самостоятелно, без помощта на останалите. Нито един не може да бъде производен от другия, всички съществуват в лоното на субстанцията и по своеобразен начин изразяват нейната природа. Ето защо не могат да се разглеждат като самостоятелни субстанции.

Според Спиноза това същество, което притежава безброй число атрибути, е Бог. Бог е „безкрайно същество, т.е. субстанцията, която се състои от безкрайно много атрибути, от които всеки един изразява вечна и безкрайна същност”. По тази причина е безкраен абсолют. Спиноза отъждествява Бог с природата, но не с всички конкретно съществуващи неща, а с умозрителната природа. По този начин се отдалечава от деистичното начало на Декарт и при него пантеистичното начало достига кулминационната си точка.

Бог е първата причина за всички неща, а също и причина на самия себе си. Във философията на Спиноза се осъществява деперсонализация, даже дезантропоморфизация на Бога. Бог според него може да се разбира умствено, но не е възможно да се представи образно. Затова атрибутите, правещи чавека съвършен, не могат да бъдат отнесени към Бога, така както към човека тези, които правят слона и магарето съвършени. За Декарт и Хобс Бог е отдалечена причина на всички неща, а за Спиноза- най-близката. Съществува тъждество на понятията Бог, субстанция и природа. Под понятието природа философът разбира интуитивно постигаемата, умозрителната, а не емпиричната природа. Отхвърля креационизма във всичките му форми. Субстанцията е причина сама на себе си. Сливащият се с нея Бог не притежава никакви творящи функции. „В природата няма творение, а пораждане”, казва философът.

Спиноза разглежда Бога- субстанция като пораждаща или произвеждаща природа. Това е интуитивно-умозрителната природа. Светът на единичните неща, постиган от сетивно-абстрактното мислене, тълкува като породена, произведена природа (natura naturata). Тяхната онтологична природа е тъждествена, а е различна гносеологичната. Те са битие (доколкото са именно тази вещ) и небитие (изключва се неговата определеност във всички други отношения). В крайна сметка модусите се оказват лишени от качествена определеност. Но това е немислимо при наличието на безкрайно многообразно качествено определени неща. Единната субстанция трябва да притежава свойства, които да обяснят качественото многообразие. Такива свойства са атрибутите на субстанцията.

В „Етика” Спиноза дава основни определения:

„Под субстанция разбирам това, което съществува в себе си и се схваща чрез себе си, т.е. чието понятие не се нуждае от понятието на друго нещо, от което може да се образува”

„Под атрибут разбирам това, което разумът възприема, от субстанцията като съставящо нейната същност”

„Под модус разбирам състоянията на субстанцията, или това, което съществува в някое друго нещо, чрез което то се схваща.”

От разглеждането на субстанциятаСпиноза извежда всички останали нейни характеристики:

1. Субстанцията е вечна, т.е. тя е безначална и безкрайна по отношение на продължителността на нейното съществуване

2. Субстанцията е безгранична в пространството

3. Субстанцията е неделима

4. Субстанцията не се състои от части

Ако субстанцията се характеризира като абсолютно безкрайно, то атрибутът- като безкрайно в своя род. Числото на атрибутите, определящи свойствата на субстанцията са два: протяжност и мислене. Протяжността и мисленето са две страни на една и съща действителност.

Спиноза също говори и за безкраен ум. Неговото определящо свойство е да познава винаги всичко, ясно и отчетливо. Той е онтологизация на висшата интуитивно-дедуктивна способност и дейност на човека. Такъв разум Спиноза отнася към света на модусите, към света на крайните човешки духове. Но това е особен безкраен модус, на когото е определена ролята на свързващо звено между атрибута мислене и конкретното мислене на всеки човек.

Холандският философ обяснява света въз основа на неговите вътрешни закономерности. Бог няма нито ум, нито воля. Ето защо е нелогично да се допускат елементи на целесъобразност в неговото развитие. Но „целите” на природата не са еднопосочни, не водят до един и същи резултат, което показва, че тя действа не по-малко налудничаво в сравнение с хората, че в нейните действия няма никаква целенасоченост. Като доказателство се привежда фактът, че бурите, земетресенията, болестите са свързани с не малко неудобства за хората и обикновено се тълкуват като разгневеност на боговете по отношение на погрешно действащите хора и би трябвало да бъдат наказание само на грешниците, а в действителност ползата и вредата от тях засяга безразборно както благочестивите, така и нечестивите. Въпреки това предразсъдъкът на хората не престава да съществува.

Бенедикт Спиноза решава метафизично въпроса за съотношението между необходимостта и случайността. В света всичко е подчинено на необходимостта и затова няма случайни явления. Случайно събитие е само това, на което не знаем причината. Щом я открием, то престава да е случайно. Така случайността става субективна категория. Тя няма обективно измерение, не се разглежда като отношение между различните степени на общото, като форма на проявление на необходимостта. Вследствие на това всичко е фаталистично предопределено, необходимостта се смъква на равнището на случайността.

Проблемите за знанието също заемат важно място във философията на Спиноза. За това говори наименованието на неговия труд „Трактат за усъвършенстване на разума”. Той изразява увереност в познанието на света. Според него съществуват два вида идеи:

- Идеи, възникващи в представата или въображението, които винаги са свързани с дейността на сетивата.

- Идеи, изразяващи същността на човешкото разбиране, независимо от дейността на органите на сетивата.

Идеите на сетивата са винаги смътни, идеите на човешката душа винаги ясни, без тях е немислимо никакво достоверно знание, образец, на което ни дава математиката.

Първият вид сетивно познание е представата, въображението. То винаги е смътно, защото е съзерцание от човешкия ум на външните тела. Връзката на сетивните образи в съзнанието е случайна, индивидуална (например забелязаните конски следи будят различни помисли в съзнанието на орача и войника). Образите са субективни, но това не означава, че те са напълно неверни, илюзорни.

Абстрактното знание (възприятието „по слух”) е втората разновидност на опитното. То възниква върху основата на пасивното възприемане на словесната информация (има се предвид обикновеното съзнание и схоластичната философия) и по силата на това, че думите, като знаци на вещите, съществуват във въображението, но не са тъждествени на тях. Спиноза се отнася рязко към скептицизма, но нито опитното, нито абстрактното знание могат да го опревергаят. Това е в състояние да направи само достоверното познание- разсъдъкът и разумът- като втори вид, степен на познание.

Бейкън, Хобс и Лок подчертават сетивното съдържание на идеите, Спиноза- тяхната логическа природа. Съдържайки тази логичност в себе си, идеите притежават функцията на съждение (да се утвърждава или отрича признак на предмета).

Интуицията е третият вид познание. Посредством неа се осъществява непосредственото достигане на бога, което е ключ за разбиране на целия свят. Тя се тълкува като цялостност, постижима в дейността на всички познавателни способности- сетивни и умствени.

В своите трудове Спиноза анализира не само природни, но и социални процеси и явления. Като потвърждение на това можем да посочим обстойното изследване на природата на обществото, държавата, религията и други обществени феномени.

В своята цялост учението на Спиноза за обществото, държавата и правото е метафизично. Той не прави разлика между общество и държава, обществената организация на живота на хората е статична и съответства също така на неизменната „човешка природа”. Тя е непреходна. Държавата според него е вечна, което не отговаря на историческата истина. Обществото се разглежда като общуване между хората, а разбирането за държавата е далеч от постановката, че тя е оръдие за господство на една класа над друга, т.е. той не вижда нейния класов характер.

Холандецът не само създава философска система, която по своята най-дълбока същност е отрицание на религиозната система, но и конкретно подлага на изследване религиозната форма на общественото съзнание. Според него религията се корени в незнанието на хората. Те наблюдават едни или други явления в природата и обществото, но не разбират кои са причините за тяхното възникване, съществуване и изменение. Затова втъкават в тях целеполагащата роля на някое измислено от тях свръхсетивно същество (Бог). Друга причина е страхът. Политическата задача на религията е да държи масите в неведение и покорство. Тя е най-удобна за монархическото управление, което си служи с лъжа, а страхът се прикрива зад гръмкото име религия. За осъществяването на това голяма роля играят т.нар „чудеса”, които за великия мислител са плод на невежеството на масите, на незнанието на истинските причини за настъпването или изчезването на определени процеси и явления. За него чудото е абсурд. Спиноза е първият научен критик на светото писание. Той посочва, че Библията не е писана от един човек, а от много мъдреци в отделните времена. Той ратува за отделяне на църквата от държавата. Причина за това е унижението и оскверняването силата на разума, разглеждането му като нещо покварено и приемането от страна на свещениците на мисията, че те са носители на божествената светлина, поборниците за истината. Атеизмът на холандеца е просветителски, съзерцателен. Премахването на невежеството за него е пътят към просветителството на масите. Но въпреки всичко той не достига до разбирането на класовата природа на религията.