Самостоятелни работи- 27.09- 01.10 и информация за стипендиите от УНСС

Документи за стипендиите ще бъдат приемани в Центъра за прием на документи до 15 октомври. Всички документи и правила за отпускане на стипендии ТУК! Условията не са променени, но задължително се запознайте с тях.

Самостоятелни работи надолу:

Презентациите по основи на управлението

Презентациите по тема №5 по основи на управлението може да откриете ТУК! или в пощата на курса в папка "Основи на управлението". Те бяха направени от Стефан, Деян, Борислав и Грета. Благодарим им, че ги предоставят на всички.

Структура на курсовата работа по икономика на масмедиите

Структура на курсовата работа по икономика на масмедиите:

1. Въведение.

1.1 Актуалност- Защо?

1.2 Цели, задачи.

1.3 Теза- хипотеза, предполагане, подтези.

2. Инструментариум- нашата база, анализ на документи, анкети, емпирични изследвания, лични наблюдения.

3. Анализ на пазара- на национално и международно ниво (пазар на аудиторията и пазар на рекламодателите), по белезите на конкуренцията.

4. Извод.


Деница Загорова, гр.5003

Сайтът "Медии и обществени комуникации"

"Медии и обществени комуникации" (ТУК!) е сайт, в който може да откриете публикации, пряко свързани с медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама. Научното електронно списание е списвано от редица популярни в научните и обществените среди лица, някои от които са или ще бъдат преподаватели на нашия курс. Главен редактор на електронното издание е проф. д-р Любомир Стойков, а негов заместник е вече познатият ни доц. д-р Петко Тодоров, изнасящ лекциите по "Технологии в масмедиите" през този семестър.

Изображение: media-journal.info/index.php

Сред авторите се открояват д-р Валерия Пачева (срамежливият ни курсов ръководител), д-р Катя Михайлова, доц. д-р Биляна Томова, д-р Стела Кьосовска, която е и системен администратор на сайта, доц. д-р Цветан Кулевски, д-р Светла Цанкова и други известни имена.

В "Медии и обществени комуникации" има 11 секции, от които предизвикващи внимание са "Общество", "Култура", "Медии", "PR" и "Реклама". В новия брой  ще откриете "Всяка комуникация е и манипулация" на Милена Цветкова, "Достъп и участие на медийните аудитории в дигиталното комуникационно пространство" на Катя Михайлова и "Бизнес комуникацията: същност и дефиниции" на Любомир Стойков.

Социологическа структура на човешкия капитал

Интересна статия на доц. Михаил Мирчев можете да откритиете ТУК! Името й е "Социологическа структура на човешкия капитал". В нея се разкриват нови ъгли, от които до погледнем към понятието "човешки капитал". Статията запазва своя академичен тон, но по-скоро приема формата на приятно и лесноусвояемо четиво. Има интересни графики и приложения, които онагледяват написаното.

Приятно четене!

Снимка: Профилът на доц. Михаил Мирчев в www.facebook.com

История на българската журналистика 1844-1885 - Георги Буршуков

Владислав Рашков (гр. 5002) успя да сканира и изпрати част от книгата "История на българската журналистика 1844-1885" на Георги Буршуков, която ще ни е от полза при подготовката за изпита по История на журналистиката, тъй като някои теми от конспекта липсват във "Вестници и вестникари" или не са чак толкова обстойно разгледани.

Сканираните материали може да намерите в mail-a на blog-a, раздел Препоръчителни материали!

Специални благодарности на Владо!!!

Статия за Левски

Статията за Левски, препоръчана от проф. Ф. Панайотов, е сканирана и изпратена на mail-a на blog-a от Веселин Блажев!

Едно голямо БЛАГОДАРЯ на Веско за свършената работа!

"Академичното писане" - Иванка Мавродиева

Глави втора и четвърта (тези, които ни трябват) са сканирани (благодарение на Владислав Рашков от група 5002) и качени в пощата на blog-a!

Медиите под контрол - Ноъм Чомски

Източник

Лекция, изнесена на 17 март 1991 г. в Кентфийлд, Калифорния.

"От много години ме занимават два проблема на човешкото познание. Първият е да се обясни как може да се знае толкова много, след като разполагаме с толкова ограничена фактическа информация. Вторият проблем е да се обясни как може да се знае толкова малко, след като разполагаме с толкова много фактическа информация. Първия проблем бихме могли да наречем „проблем на Платон", а втория - "проблем на Оруел" - аналог в областта на обществения и политически живот на това, което би могло да се нарече "проблем на Фройд". Същността на "проблема на Платон" е добре изразена от Бертран Ръсел в неговите по-късни работи. Там той повдига въпроса: "Как става така, че хората, въпреки краткотрайните си, лични и ограничени контакти със света, са в състояние да знаят толкова много, колкото наистина знаят?".

Обявената тема „Дезинформацията и Войната в Залива" всъщност е малко по-тясна от това, за което бих желал да поговорим. Към нея ще се върна след малко. Искам да предложа да разгледаме дадената тема в по-широк контекст. Контекстът в действителност е свързан с това в какъв свят и в какво общество бихме искали да живеем и още по-конкретно - според кое от значенията на термина демокрация бихме искали да бъде демократично това общество. Позволете ми да започна с противопоставянето на две различни концепции за демокрацията. Едната концепция твърди, че демократично е онова общество, в което хората имат възможността да участват по някакъв смислен начин в управлението на собствените си дела и където средствата за информация са достъпни и свободни. Ако погледнете в речника що е демокрация, ще видите някакво подобно определение. Алтернативната концепция за демокрацията гласи, че хората трябва да бъдат държани настрана от управлението на собствените им дела, а средствата за информация трябва да са с ограничен достъп и под строг контрол. Може да ви звучи малко странно като концепция за демокрация, но е важно да разберете, че това е по-разпространената концепция. Тя не само действа отдавна, а е развита и като теория. Това е дълга история, водеща началото си от ранните демократични революции в Англия от седемнайсети век, които широко са проповядвали този възглед. Аз възнамерявам да се придържам към съвременността и да кажа няколко думи за това как се развива тази идея за демокрация и защо и как в този контекст се намесва проблемът за медиите и дезинформацията.

Ранната история на пропагандата

Нека започнем с първата съвременна правителствена пропагандна операция. Била е по времето на Удроу Уилсьн. Удроу Уилсън е избран за президент през 1916 г. с предизборната платформа „Мир без победа". Това става точно по средата на Първата световна война. Населението било изключително пацифистки настроено и не виждало никакви причини за въвличането на САЩ в Европейската война. Правителството на Уилсън обаче е било за включване във войната, затова трябвало да направи нещо. Създава се правителствена пропагандна комисия, наречена комисията Крийл, която само за шест месеца успява да превърне едно миролюбиво население в истерична, призоваваща към война тълпа, копнееща да разруши всичко германско, да разкъса немците на парчета, да се бие докрай и да спаси света. Това е изключително постижение и то има по-нататъшно развитие. Същата техника се използва за раздухване на истерията с така наречената Червена опасност. По подобен начин бяха разрушени профсъюзите и се елиминираха такива проблеми като свободата на пресата и свободата на политическата мисъл. Средствата за масова информация и бизнесът в действителност организираха и извършиха голяма част от работата. Успехът е голям. Сред тези, които вземат активно и ентусиазирано участие, са прогресивните интелектуалци, хора от кръга на Джон Дюи1. Както може да се съди от собствените им писания по онова време, те много се гордеят с факта, че са показали как наричаните от тях "по-интелигентни членове на обществото", т. е. те самите, са съумели да вкарат едно пасивно население във война, като са го наплашили и са предизвикали шовинистичен фанатизъм. Използваните средства са били изключителни. В много случаи са фабрикувани "хунски" жестокости като белгийски бебета с отскубнати ръчички и куп други ужасяващи неща, които все още можете да прочетете в историческите книги. Всичко това е изобретено от британското министерство на пропагандата, чиято цел по онова време е, както то самото заявява на секретни съвещания, "да контролира мислите на целия свят". Но още по-жизнено важно за тях е да контролират мисълта на по-интелигентните членове на американското общество, които да разпространят скалъпената пропаганда и да тласнат миролюбивата страна към истерията на войната. Този механизъм се оказва успешен. И то доста успешен. И дава един урок: държавната пропаганда, когато е подкрепена от образованите хора и когато не е разрешено никакво отклонение от нея, може да има огромен ефект. Това е урок, научен от Хитлер и от много други, и той се следва до ден-днешен.

Демокрация на зрителите

Друга група, която остава много впечатлена от тези успехи, са теоретиците на либералната демокрация и водещите фигури в медиите, като Уолтър Липман например, доайен на американските журналисти, главен критик по въпросите на външната и вътрешната политика. Ако погледнете в събраните му есета, ще видите, че подзаглавията им са от рода на "Прогресивна теория за либералнодемократичната мисъл". Липман е включен в тези комисии по пропагандата и отбелязва техните постижения. Той твърди, че наречената от него "революция в изкуството на демокрацията" може да бъде използвана за "фабрикуване на съгласие", т. е. чрез новите техники на пропагандата да се накара обществото да приеме неща, с които не е съгласно. Според него това е една добра идея, при това необходима. Необходима, защото, както казва той, "общите интереси напълно убягват от общественото внимание" и могат да бъдат разбрани и управлявани единствено от "специална класа" на отговорни хора, които са достатъчно умни, за да схванат нещата. Тази теория утвърждава, че само един малък елит, една "интелектуална общност" може да разбере какви са общите ни интереси, за какво сме загрижени всички ние и че тези неща "убягват от вниманието на широката публика". Това е възглед, чиито корени са далеч назад във вековете. Това е и типичен ленинистки възглед. В действителност той има много близка прилика с ленинистката концепция, според която един авангард от революционни интелектуалци взема държавната власт, като използва за целта народните революции и след това води "глупавите" маси напред към бъдещето, което те не могат да видят, защото са прекалено ограничени и некомпетентни. Теорията на либералната демокрация и марксизмът-ленинизмът се доближават в някои от своите общи идеологически положения. Аз мисля, че това е едно от обясненията защо с годините някои хора с такава лекота преминават от едната позиция на другата, без да усетят, че нещо се е променило. За тях въпросът е на преценка: у кого е силата. Може би се надяват, че ще има народна революция и тя ще им даде държавната власт в ръцете или пък, че няма да има революция и тогава те просто ще работят за хората, които притежават реалната власт - бизнесмените. Но ще вършат едно и също нещо: ще водят масите към един свят, който те са прекалено ограничени да видят сами. Липман подкрепя това чрез една прекрасно измислена теория за постепенната демокрация. Той твърди, че в една правилно функционираща демокрация има класи от граждани. Съществува класата на гражданите. които трябва да вземат активна роля в управлението на общите дела. Това е „специалната класа". Те са хората, които анализират, изпълняват, вземат решения и управляват в политическата, икономическата и идеологическата сфера. Тази класа съставлява малък процент от населението и въпросът, който я занимава, е как да се погрижи за онези другите. А "онези другите", които са извън групата, т. е. огромната част от населението, Липман нарича "объркано стадо". Ние трябва да се защитаваме от яростта му и да се пазим то да не ни стъпче. И така имаме две функции на демокрацията. На "специалната класа", на отговорните хора е предоставена изпълнителната функция, което ще рече, че тази класа извършва мисленето, планирането и разбирането на общите интереси. "Обърканото стадо" също има функция в демокрацията. И тя, според Липман, е да бъде зрител, а не действащ участник. Но освен тази функция, хората в стадото имат още една - защото все пак говорим за демокрация. От време на време на тях им се позволява да отдадат своите предпочитания на един или друг член на "специалната класа". С други думи позволява им се да кажат: "Искаме ти да си наш водач" или "Искаме ти да си наш водач". И това е така, защото живеем в демократична, а не в тоталитарна държава. Нарича се избори. Но след като са отдали предпочитанията си на един или друг член на "специалната класа", те трябва да се оттеглят и да станат зрители на действието, а не негови участници Така е при "правилно функциониращата" демокрация. И в това има логика. Зад тази позиция стои даже и впечатляващ морален принцип. Неоспоримият морален принцип е в това, че огромната част от обществото е прекалено глупава, за да разбира нещата. Ако тя се опита да участва в управлението на собствените си дела, просто ще обърка всичко. Ето защо би било неморално и погрешно да й се разреши да стори това. Трябва да опитомим "обърканото стадо", трябва да не му позволим да се разгневи, да стъпче и да разруши нещата. Това е досущ същата логика, според която е неправилно да се позволи на тригодишно дете да притича през улицата. Вие не давате на тригодишното дете такава свобода, защото то не знае как да овладее тази свобода. Затова не бива и да позволявате на "обърканото стадо" да участва в действието. То просто ще обърка нещата. Оттук следва, че се нуждаем от нещо, което да опитоми "обърканото стадо", и това нещо е революцията в изкуството на демокрацията: фабрикуването на съгласие. Медиите, училищата и масовата култура трябва да бъдат разделени. От една страна, чрез тях политическата класа и онези, които вземат решенията, трябва да създават някакво приемливо чувство за реалност, от друга страна, те самите трябва да насаждат и "правилните" вярвания и ценности. Сега си спомнете, че съществува една неизказана предпоставка. Дори отговорните хора чувстват нужда да крият от самите себе си, че тя е свързана с въпроса как са стигнали до позицията да имат власт да вземат решения. Начинът, по който са го сторили, разбира се, е чрез служене на истинската власт. Хората с "истинска" власт са онези, които притежават обществото и те са една доста тясна група. Ако "специалната класа" докаже, че може да служи на интересите им, то тогава тя става член на изпълнителната група. Това не трябва да се разчува. Хората в нея трябва да са си внушили убежденията и доктрините, които ще служат на интересите на властта. Докато не шлифоват в себе си това умение, те не могат да станат част от "специалната класа". И така, една част от образователната система е насочена към бъдещите отговорни мъже, към "специалната класа". Ценностите и интересите на властта трябва да врастнат дълбоко в тях. Само тогава те могат да станат част от "специалната класа". Останалата част от "обърканото стадо" просто трябва да бъде заблудена. Да се насочи вниманието й към нещо друго. Да се внимава да не навлече неприятности. Да е сигурно, че в най-добрия случай ще остане зрител на действието, отдавайки от време на време предпочитанията си на един или друг от истинските водачи, сред които й е разрешено да избира. Този възглед е разработен и от много други хора. Всъщност той е доста конвенционален. Например един водещ съвременен теолог и външнополитически критик - Рейнълд Нийбър2, наричан понякога "теологът на истеблишмънта", гуру на Джордж Кенън3 и на интелектуалците около Кенеди - казва, че "рационалността е много строго ограничено умение". Много малко хора го притежават. Повечето просто се водят от емоции и импулси. Тези, които притежават рационалност, трябва да създават необходимите илюзии и емоционално въздействащите свръхопростявания, за да държат наивните, простички хора повече или по-малко в курса на нещата. Това виждане се превръща в съществена част от съвременната политическа наука. През 20-те и началото на 30-те години Херълд Лосуел, основател на съвременната наука за комуникациите и един от водещите американски политически учени, обяснява, че ние не бива да се поддаваме на "демократичния догматизьм", че хората най-добре сами преценявали собствените си интереси. Обаче не е така. Не те, а ние най-добре можем да преценим обществените интереси. Ето защо, според него, именно заради обикновения морал, ние не трябва да им даваме възможност да действат на основата на собствените си погрешни преценки. Това е лесно в така наречената тоталитарна, а впоследствие и милитаристична държава. Просто държите сопата над главите на хората и ако някой мръдне извън строя, я стоварвате върху главата му. Но с това, че обществото става по-свободно и демократично, вие губите тази възможност. Ето защо е необходимо да се обръщате към средствата на пропагандата. Логиката е ясна. За демокрацията пропагандата е това, което е сопата за тоталитарната държава. Мъдро и добро, нали, защото общите интереси отново се изплъзват на "обърканото стадо". То не може да ги схване.

Лекцията ни бе препоръчана от гл. ас. д-р Катя Михайлова.

ПОЛЮСИТЕ В СОЦИАЛНАТА СТРАТИФИКАЦИЯ И РИСКЪТ ОТ ИЗБУХВАЩА ОБЩЕСТВЕНА КОНФЛИКТНОСТ

Източник

ПОЛЮСИТЕ В СОЦИАЛНАТА СТРАТИФИКАЦИЯ И
РИСКЪТ ОТ ИЗБУХВАЩА ОБЩЕСТВЕНА КОНФЛИКТНОСТ

доц. Михаил Мирчев, УНСС

Ключови думи: Социална стратификация, полюси в социалната стратификация, структурна основа за висока обществена конфликтност, етнически партии, сегрегиране на малцинства, раздробяване и обезсилване на партиите, десен политически вакуум, извращаване на демокрацията, олигархични елити, етнизиране на обществените проблеми и конфликти, ейджизъм, интелектуална емиграция, златен милиард, глобализацията като социално инженерство, причини за поляризацията, криминалният бизнес като двойно зло.

Структурна основа за нарастване на конфликтността

Интегрирането на България в Европейския съюз бе чакано като условие и рамка, в която обществената конфликтност у нас ще затихне - и като граждански потенциал, и като политически организирана и провокирана, и като икономическа база. Това в по-дългосрочна перспектива вероятно ще стане. Но в изминалите вече 18 месеца, както и в кратко-срочна и средно-срочна перспектива не само, че не стана и няма да се реализира, а дори обратно - структурната основа за висока конфликтност става все по-релефна. Именно структурна обществена основа за конфликтност.
Структурна в стратификационен, в народностно-национален, в политическо-партиен, в икономическо-регионален, както и в поколенческо-професионален план:
Първо, европейските национални държави са основани на унитарността (дори, когато имат силен федерален компонент), на националната идентичност и консолидация, на силна държавна политика и администрация, която целенасочено и последователно отстоява така нар. "национален интерес" в рамките на европейската общност и в общия процес на общо-европейска интеграция. В общо-държавен и политически план и във всички тези измерения България има очевидни проблеми. Общият им знаменател е, че често действаме като врагове на самите себе си, пропускаме своите ползи, източваме потенциала си, предаваме интересите си. А това не може да не поражда остри конфликти - политически, чрез националистични и екстремистки партии, етно-народностни и в перспектива ксенофобски;
Второ, в България етническите партии вместо да отмират, за да се смекчи и надмогне сегрегационният принцип на тяхната активност и егоистично използване на държавата, нещата се влошават. ДПС вместо да става по-малко етническа, фактически засилва дейността си като сегрегираща българските турци. Вкл. чрез народностно изтласкване и дискриминиране на българите и православните в общините и градовете, в които те имат политическата власт, където са овладели икономическото пространство и имат надмощие като етно-народностен състав на населението. В същия сегрегационен модел вече няколко години до ДПС действа и набира сила циганската (ромска) партия Евророма. Сега отново се говори за регистрация на помашка партия. Тя вероятно ще има като своя непосредствена задача да не допусне доминация на ДПС над българо-мохамеданските общности. Но неминуемо ще се стигне и до обратното - такава партия би действала и като отделяща и противопоставяща българо-мохамеданите на православните и на българската нация като цяло;
Трето, в България продължават два фатални политически процеса. От една страна, раздробяване и обезсилване на основните партии. В дясното пространство този процес вече е летално завършен - СДС и ДСБ са сведени до реанимационен минимум, НДСВ, ССД и ново-отделени десни като ЕНП са стопени и затворени в няколко номенклатурни групи от активни политици, но практически без електорална маса зад себе си. Така бе освободен огромен десен политически вакуум - от порядъка на 20-25% от избирателното тяло, или над 40% от активното избирателно тяло. Точно в него сега биват намествани "алтернативните" ГЕРБ и Атака. За жалост не като алтернативни граждански партии, а като поредната вълна от алчна нова клиентела. Нова номенклатурна вълна, която ще залее администрациите с още по-ниска компетентност и с още по-откровена корумпираност. Но всичко това е лишено от нормалност развитие. Лишено от нормалност и от гл.т. на европейските политически практики. От друга страна, политическите избори в България вместо да стават все по-рационални и въз основа на прагматични политически програми и съпоставката между тях, стават все по-ирационални и медийно манипулирани, все по-криминализирани, все по-извратено демократични. Масовото и цинично публично купуване на гласове е именно извратеност. Превръщането на цели прослойки и етнически общности в клиентела и плебс за гласуване е именно извратеност;
Четвърто, класово-стратификационният профил в България бе крайно поляризиран. Откъм върха на пирамидата, елитите вместо да укрепват като общност и ръководна класа, вътрешно се поляризират. Видимо е, че се формира мощна олигархична група, в която се концентрира огромно богатство, заедно с това и огромна реална политическа власт, огромна власт и над медиите. По тази линия демократичните процеси се спират, изпразват се от съдържание, връща се монополизмът - не само в икономиката, но и в политиката. По тази линия неминуемо се и ще се влиза в противоречие и остра конфликтност с основните демократизиращи процеси в Европа, с вече създадената демократична инерция тук в България, с новите цивилизационни императиви на XXI век. Откъм дъното на пирамидата, се натрупва огромна като процент гражданска маса. Освен количеството си, това е компактно живееща и самоорганизираща се, която е заредена с голяма жизненост и агресивност. Става дума за гражданска маса от аутсайдери, от а-социални и девиантни, от изолирани и сегрегирани общности. Те са практически извън легалния пазар на труда и обществено-производителните дейности, извън закона и обществения контрол, извън културното пространство на една европейска нация и държава. Това, в рамките на обществото и държавата като цяло, е принципно изоставащ цивилизационен сегмент. "Сива зона" в обществото и държавата. В нея конфликтността става начин на общностно мислене, стратегия за изява, жизнена философия и заучено поведение;
Пето, в България всички основни обществени проблеми се етнизират. Това е извънредно опасно и носещо организирана конфликтност. Проблемът за европейската интеграция на българската нация се етнизира чрез обратната ориентация на българските турци и притеглянето им към съседна не-европейска Турция, в която са съвсем очевидни фундаменталистките и пан-тюркистките тенденции. Проблемът за бързата модернизация на българската икономика, държавна организация и културна инфраструктура се етнизира чрез ромизацията на крайната бедност, на нецивилизованата неграмотност и малограмотност, на общностната а-социалност и криминализация. Проблемът за критичната демографска криза също се етнизира - циганизира се. По тази линия България вече се доближава до ситуацията на "етническа бомба". Тя на практика вече е избухнала в много села и по-малки общини, в няколко средно големи града, в застрашително голяма част от училищата в началните класове, в пазара на труда за неквалифицирана и необразована работна сила. В България бе внесен и приложен "демократичния" расово-етнически модел от САЩ. Проблемът е, че те там омекотяват конфликтността и замъгляват реалния граждански проблем. Докато тук у нас стана обратното - рязко изостряне и ескалиране, изкуствено произвеждане на сегрегация и завъртане колелото на дискриминацията. А всичко това е крайно нетипично именно за България и за българската народностна традиция;
Шесто, в България едно от измеренията на поляризацията е рязкото противопоставяне между поколенията - и като ценностна система и модели за подражание, и като форми на семейство, на работа и печелене на пари, и като културни потребности и форми на забавление, и като гражданско и национално самочувствие, и като способност за интегритет. Понятието "ейджизъм" за съжаление сега е напълно приложимо за нашето общество. Младите са бързащи и агресивни. Възрастните са изтласкани и оцеляващи. До голяма степен се губи чувството за приемственост, взаимното поколенческо доверие, и грижа, и отговорност. И доколкото това става на равнището на семействата, т.е. във фундамента на гражданското общество, то е извор на огромни дози стрес, отчужденост, несигурност, изоставеност;
Седмо, поляризацията се реализира и в професионалната структура. Има професии, които бяха премазани от пресата на структурната безработица. Една от най-поразените общности е тази на инженерите и по-специално високо-технологичните и изобретателско-внедрителските инженери, както и на високо-технологичните работници. Затворените заводи и институти просто ги разгониха по света, декласираха част от тях, спряха възпроизводството им. Сега отново се усеща техния дефицит, и това отново е структурен проблем. Другата масово поразена общност е на креативните високо-квалифицирани учени и изследователи - в областта на фундаменталните природни науки, в техническите науки, в областта на фундаменталните обществени и хуманитарни науки. Става дума общо за креативната ни научна, изобретателска и внедрителска интелигенция. Затворените институти, спрените пари за работа, унизителните възнаграждения, незащитата на авторството и на патентите, всичко това и тях разгони по света, декласира част от тях, спря възпроизводството им. От друга страна, бързо се масовизират много професии, които са модерни и създават илюзии за свръх-цивилизованост. Такива са занаятите на служителите в маркетинга и рекламата, в ПР, в търговията и туризма, на финансовите и банковите служители, в адвокатското обслужване, на обслужването на компютърни мрежи и информационни системи. Общият знаменател от това професионално преструктуриране е, че общото интелектуално равнище на работната сила видимо и рязко падна. Много от високо-интелектуалните професии бяха заменени като маса от средно-занаятчийски - в администрациите и услугите. Всичко това създава краен дисбаланс в пазара на работната сила - дефицитност или свръх-предлагане, високи претенции с ниско покритие, вълни от нови професии, които се оказват ниско ефективни, критично свиване на експертния потенциал, зависимост от външни ментори и специалисти. Все висока конфликтност -тлееща, отложена, избухваща. При всички случаи - структурна.


"Златният милиард" и коректността на интерпретацията му

Бих искал да се върна към началото, към въвеждащия доклад на Андрей Райчев и основните тези в него. Трябва да изразя едно принципно несъгласие. Той говори за така нар. "златен милиард", който бил онази гражданска маса с висок потребителски стандарт и консумативен манталитет, която именно защото е маса на пазара упражнява контрол върху капитала и производителите - като ги задължава да осигуряват огромната маса търсени стоки и услуги. Всъщност Райчев твърди, че основното обществено и властово отношение на пазара "производители - потребители" се е обърнало и е станало "потребители - производители". Вече не производителите имат власт над потребителите, а обратно - производителите, вкл. корпоративните монополи, се оказват под властта на потребителската маса.
По тази логика капиталът и капиталовата класа вече няма нужда от самоорганизация, няма нужда да овладява държавните институции чрез средствата на политиката и властта - вече няма нужда от търговски монопол и държавната му подкрепа, нито от класова и кастова идентичност, нито от идеология на своето класово господство. А дори и да иска такива неща, те вече не са възможни - защото "светът се владее от този един милиард потребители". Тези потребители, чрез своето ежедневно масирано и агресивно потребителско търсене, принуждават пазарното предлагане да работи на съответните високи обороти и да се подчинява на потребителските стандарти.
По същество една такава теза е логическото доразвиване и вероятно стигане до край в логиката на така нар. "потребителско общество". Това е общество на Брауновата саморегулация, както Райчев описа (по аналогия с хаотичното брауново движение на молекулите в едно пространство и тяхното взаимно неутрализиране на енергиите, за да се постига в края на краищата видимост на спокойствие и обща стабилност на системата). От друга страна, това е доразвиване и вероятно стигане до край и в логиката на така нар. "свободен пазар", основан на "свободната конкуренция".
Но Райчев отива наистина много далеч. От една страна, вече се знае, че свободен пазар - с неговата свободна и хаотична конкуренция - няма. Особено в сегашната епоха на глобална свръх-монополизация. Особено в страна като днешна България, в която предишните държавни монополи бяха заменени от частни монополи и картели, които правят всичко възможно за да предотвратят каквато и да е конкуренция, та камо ли "свободна".
Звучи като още по-голямо недоразумение тезата, че принципът на свободния пазар се разпростира в обхвата на цялата обществена система - като свободно и хаотично пазарно поведение на огромна маса потребители, която уравновесява структурата на производството. Рисува се една симпатична розова картина на химерично общество на високото потребление, което е дотолкова демократично, че едва ли не изчезва нуждата от държавно регулиране и власт - поне в икономиката и пазара, а защо не и в останалите обществени сфери.
Приемам тази генерализация на Райчев като недоразумение: Първо, от гл.т. на здравата житейска логика и наблюдението на обществените реалности в България, в Европейския съюз, в зоната на така нар. "Западен свят" като цяло;
Второ, от гл.т. на принципа в теорията на Маркс, че производството на блага и съответно капиталовата класа имат доминираща функция и власт в обществената система, а не потреблението на блага и хаотичната безлична маса от консуматори. Отказът от този методологичен подход не е съвременно доразвиване на Маркс, в каквото се самоафишира Райчев, а е принципно отказване и обръщане на Маркс;
Трето, от гл.т. на Глобализацията през последните 20-25 години. Организираният и целенасочен процес на Глобализацията изгражда над-държавна и над-регионална макро-обществена система - чрез всеизвестни централни органи на власт и свръх-централизация на реалната власт в тях, с публична персонификация на тази свръх-централизирана глобална властова система;
Четвърто, от гл.т. на така нар. "изкуствени потребности", които именно производителите активно и целенасочено формират у потребителската маса. При това не само сред "златния милиард" богати потребители, но и във всички интегрирани слоеве на обществата - всички слоеве на средните класи, както и сред интегрираните низови класи и прослойки. Изкуствените потребности се формират чрез манипулативните техники на масовата реклама, на активния маркетинг, на така нар. "невро-маркетинг". Това също вече е елементарен факт от нашата съвременност, не е тайна за никого от четящото гражданство.
Политическата проекция на казваното от Райчев е, че съвременният Западен свят се доминира вече не от класа и лидерите й, не от класов интерес и идеологията му, не от политически партии и властовата им номенклатура, не от съответни организации, институции и инструменти на властта. А от една аморфна и безлична гражданска маса. В този смисъл политическата власт и управляване на обществената система става вече гражданско саморегулиране чрез "невидимата ръка" на потребителското самонаместване в хаоса на пазара и осигуряването с търсените стоки и услуги на този пазар.
Това, всъщност, също е логически край. Този път на идеята за "края на историята". Социалната стратификационна структура на съвременното общество е достигнала своя окончателен вид. Който е в милиарда - добре, останалите - за жалост те са отстрани и отвън, но това си е тяхна горчива съдба. Милиардът се радва на пределно висок материален потребителски стандарт. Производството и капиталът са се нагодили към тази маса от претенциозно пазарно търсене.
Между двете страни се е получило динамично и стабилно равновесие. Няма (антагонистичен) социален конфликт, за да се генерира гражданска потребност и съответно нечие усилие за промяна на политическото и икономическото, културното и социалното статукво. Просто, както казваше Хегел "всичко разумно е действително, следователно, всичко действително е разумно". Милиардът така или иначе съществува, радва се на живота, обществото функционира в негова угода. Е, значи това обществено статукво е "разумно", то е венецът на общественото развитие... Всъщност, това е политическата философия на консерватизма. Милиардът има жизнен интерес от такава философия на абсолютизирания консерватизъм.
И всичко това би било чудесно, ако нямаше още други 6 милиарда, които до 50 години ще станат още други 9 милиарда. Всичко това би било убедително, ако нямаше парадокс в твърдението, че една аморфна гражданска маса може да регулира обществената система без органи за власт, без лидери и персонификатори на политиката, без институции за прогнозиране и за "постигане на целите", т.е. без синхронизация на все по-плурализиращото се общество, на разнообразяващите се начини на живот, на правене на бизнес и търговия, на обществено групиране в локални общности и съсловия, в групи и мрежи.


Глобализацията и наложената ни поляризация

В чисто управленски план практиката на Глобализацията показва, че ролята на политическата власт в регулацията на обществената система не само че не намалява, а обратно - (1) концентрира се огромна свръх-власт, (2) в над-държавни и дори в над-регионални органи и институции на реалната власт. Властта, вместо да се приближава към гражданите и гражданските общности, вкл. като гласуващи в "демократични политически избори", се отдалечава от тях. При това се отдалечава драстично - до скъсване на естествени социални връзки. Скъсване до степен на кастовизиране на управляващите групи и принципното им откъсване от и над "гражданското общество". До степен на масово де-политизиране на гражданските маси, поради отчаянието им, че от тях нищо по същество не зависи. Поради което се обезсмисля съучастието им в демократичните форми за конфигуриране на властови органи и за легитимиране на властниците.
Глобализацията през последните 20 години ни най-малко не е спонтанен и хаотичен процес. Не е процес, които се разгръща "отдолу нагоре". Обратно, очевидно е, че Глобализацията е високо организиран процес - централно институционализиран, детайлно планиран, строго дисциплиниран, профилирано персонифициран по места, в отделните региони и държави, в икономическите отрасли и обществените сфери. В този смисъл Глобализацията не е следствие от хаотичен граждански процес. Тя е продукт от воля и последователно действие. Светът 20 години очевидно бе движен в определена посока, при това високо организирано и с максимално "шоково" ускоряване. Глобализацията е дело на субект на обществена промяна. Не само в България, като страна в Преход, но и във всички останали включени държави, независимо колко устойчиви са те.
Но това е една голяма тема, която тук нямам възможност да доразвия. Може би е важно още веднъж да акцентирам няколко изключително важни неща:
Първото е, че в условията на Глобализация социалната структура се разтяга неимоверно. Нагоре към върха на пирамидата - с откъсване над нея, и надолу към аутсайдерското гето дъно на пирамидата - с пропадане под нея. Отгоре и отдолу на практика се скъсва социалната връзка, принципно става дезинтегриране. Това е същността на поляризацията на социалната структура. Променя се стратификационният профил на съвременните западни общества. Не само в периферните и бедните общества и държави. А и в централните и богати държави на западния свят. За съжаление, този процес в България стана в една екстремна степен и форма. Тук полюсите са ясно видими, дистанцията между тях и "здравата" социална структура на обществото също е релефно очертана;
Второ, върхът на елита се олигархизира - концентрира в ръцете си огромна част от общественото богатство, пряко овладява институциите на публичните власти, превръща останалите части от елитите в суб-елити, които са им лично зависими. Това е съвсем малка група от хора, които поради изключителността на своето битие закономерно придобиват и самочувствие за обожественост и царственост, за недосегаемост от граждански и политически контрол, усвояват манталитет за над-държавност. Демократичността принципно нито им е в характера, нито в манталитета. Обратно, това е група, която има власт и упражнява власт, огромна власт. Следователно, естествено е да мисли и действа по логиката на централизацията, властовото декретиране, непубличността, използването на бързи и радикални механизми за решаване на проблеми и за постигане на цели;
Трето, отдолу на обществената пирамида и под нея се натрупва огромна маса, която е затънала в крайна бедност, с екстремна и непоносима "дълбочина". Това е мизерстваща бедност, която закономерно и бързо води до социална деградация и сегрегиране, до критична болестност и малформации, до масова неграмотност и малограмотност. Както и до общностна култура на "жертви" на обществена изолация и дискриминация, до масова девиантност и криминалност. В края на краищата до примитивни форми на социалност, които съответстват на отдавна отминали исторически епохи. Това е бедност, която отделя хората и общностите им от съвременното цивилизовано общество, а след това развива и агресивност против него. В противопоставка на олигархичния връх, тук на дъното и дори извън дъното на обществото се концентрира голяма маса население - сега в България вероятно около 17-20% крайно бедни, вкл. около 5-7% гето изолирани и бедстващи.


Как се получи тази поляризация в България?

Факторите са много - и външни, и вътрешни. Може да се откроят 3 основни фактора. Наслагването им произведе крайната поляризация в България:
Първо, това е световен модел, които се налага от Глобализацията в целия свят, вкл. в развитите и богати западни държави. Това е модела на Глобализацията, налаган от САЩ, от началото на 90-те години насам. В България този модел беше внедрен отвън и императивно. При това в най-крайната му либерална форма. В далеч по-мека и по-ниско конфликтна форма той бе допуснат в страни като Полша, Унгария и Чехия;
Второ, при нас бе приложена така нар. "шокова терапия" - и като идеологема от Кръглата маса в началото на 90-те години, и като начин на мислене сред водещите икономисти и политици на Прехода, и като бърза самоцелна и обществено незащитена приватизация, и като циклично обезценяване на лева и свръх-инфлация, и като скоротечно разпадане на земеделието и бърза деиндустриализация;
Трето, преразпределението на общественото богатство беше извършено в огромна степен чрез криминална и полукриминална форма. Организиран рекет и криминално овладяване на "свободната конкуренция" - в застраховането и валутната търговия, в земеделието и градските пазари, в туризма и комуналното обслужване на големите градове, в горското стопанство и язовирите, в стопанисването на плажовете и водните концесии, в градоустройството и строителството, в търговията със стратегически стоки като захар, горива, цигари, спирт и алкохолни напитки, в дискотеките и казината.
В тази връзка има една проекция, за която не се говори - когато криминализирате бизнеса, всъщност след това създавате феодални общностни структури - в малки селища и общини, в малки градове и отделни квартали на големи градове. А това неминуемо води и до парализиране на гражданската и стопанска предприемчивост на средния и дребния човек.
Това е основна причина за замиране на семейното земеделие и така нар. "лично стопанство", за крайно свитото занаятчийство, за неуспехите на голяма част от хората, които предприеха среден и дребен бизнес, но не бяха в състояние да се преборят именно със силовата конкуренция на "борческите организации" или иначе казано с "мутренския бизнес".
Криминализираният бизнес е двойно зло:
Първо, самите структури са сива и черна икономика дълго време. След това те съзнателно и целенасочено започват да влизат в легалната икономика. Проблемът е, че остават със стария си манталитет, а той при всички случаи е деформиращ;
Второто е още по-опасно, защото е парализиращо от гл.т. на гражданското общество. Силовият бизнес парализира широката гражданска и професионална предприемчивост в бизнеса, в услугите, в стоково мотивираното творчество и изобретателност. Така се похабява огромна гражданска и професионална енергия и капацитет за стопанско развитие, за технологично прогресиране, за възползване от отвореното европейско пространство.


Заключение

Полярността в социалната стратификация днес в България е структурният генератор на висока конфликтност. От нея се поражда аномията, изпускането принципа на солидарността в обществените отношения. Както и масираните прояви на агресия и автоагресия.
България иска да догони средно-европейските стандарти не само за икономическа развитост и среден стандарт на живот. Но и за организация и регулиране на обществените дейности и отношения. Но и за гражданска атмосфера и качество на живот на средните класи и на голямата част от низовите класи и прослойки в обществото. Проблемът е, че това е принципно невъзможно, ако не бъде спрян процеса на поляризиране, и ако бъде съхранена вече достигнатата степен на вътрешно разпадане целостта на обществото.
В тази връзка, първо, е нужно преоценяване на крайно-либералните формули на социалното инженерство в България, които действат вече 19 години. И второ - нужно е връщане към социална балансираност.
Разбира се, това не би се харесало на олигархичния връх. Защото би ги лишило от привилегироваността им и от обожествената им над-държавност. Вероятно няма да е желано и от голяма част от "изключените". Те вече са се врастнали в ролята си на стигматизирани привилегировани и на обгрижвано изключени.
При такава закономерна съпротива - и отгоре, и отдолу - решението е в едно целенасочено и интелигентно политическо и властово усилие в тази посока. Вътрешно разпадащото се общество не може да постигне обща икономическа производителност, нито може да оздрави политическата си надстройка, нито е в състояние да консолидира градивна гражданска енергия. Затова тук няма алтернатива.

ДВЕ НОВИ КЛАСИ В СТРУКТУРАТА НА БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО СЛЕД ПРЕХОДА

Източник

ДВЕ НОВИ КЛАСИ В СТРУКТУРАТА
НА БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО СЛЕД ПРЕХОДА
(в условията на глобализация)

доц. Михаил Мирчев

Специален интерес представляват процесите на формиране на две нови класи - условно да ги назовем "на излишните" и "на ленивите". Те не са съществували по времето на Маркс, през индустриалната епоха (Втората вълна), в епохата на класическия капитализъм или през така нар. модерна епоха, времето до средата на XX век.
Общото между тези две нови класи е, че те изваждат значителна част от трудоспособния контингент на обществото, включително добре и високо образовани и професионално подготвени хора, от икономиката, от сферите на материалното и духовното производство, от обществено-значимите продуктивни дейности, от гражданската маса на производителното население. Голяма част от човешкия капитал на обществото и държавата по този начин "се замразява" и с времето се обезценява - подобно на замразените пари в депозитни сметки или техниката, която стои без да функционира.
Извадените от оборот замразени пари намаляват - инфлацията ги подяжда, или не могат да се увеличат поради нереализирано предприемачество и пропуснати печалби. Изоставената в складове замразена техника също пропуска възможните печалби, разваля се преди да е заработила, морално остарява. Така е и с човешкия капитал - образоваността на хората изостава от времето, квалификацията им остава встрани от развитието, губи се умението да се работи в екип и с лоялност към другите и към институцията, губи се трудоспособността и издръжливостта, изчезва мотивацията за активност, мързелът надделява и ежедневието става лениво. Човек се отказва от амбициите си и застива в удобството на тлеещото ежедневие.
В същото време тези класи са висококонсумативни, имат претенции и по правило поддържат среден или висок материален стандарт. Като масова съвкупност те присвояват значителна част от обема на реално потребяваните блага в обществения живот, като преди това са присвоили чрез преразпределение значителна част от произведения доход. Това пък относително намалява, понякога чувствително или драстично, доходите на преките участници в производителния, в стопанския процес.
Така се създават типично класови взаимоотношения между трудово-продуктивните, от една страна, и консумативните, от друга, между създаващите блага и разчитащи на съответно възнаграждение и присвояващите значителна част от печалбата и възнагражденията.
От изключителна важност за състоянието и бъдещето на държавата и обществото е пропорцията между двете части.
В съвременните общества делът на производителното население намалява, реципрочно - разширява се делът на консумативното население. При това има един критичен минимален дял на производителното население, зад който масата на консумативното население става непоносимо голяма. Толкова голяма, че колкото и висока производителност да има работещото население, създаденият обществен продукт все ще бъде крайно недостатъчен. Както за развитието на икономиката и държавата, така и за повишаването на масовия жизнен стандарт. Както за възнагражденията на работещите, така и за социалните и пенсионните фондове за неработещите. Както за платежния баланс на държавата, така и за възможността на домакинствата да не затъват в зависимост от кредити и заеми.

Схема: Стратификационен профил според производителността на потенциалната "работна сила" /трудоспособните в страната/

По принцип стабилността на обществената система предполага единство и здравословна пропорция между производство и потребление. Тя съответно предполага в мотивациите на населението да доминира производителната компонента, а потребителско-консумативната да бъде производна от нея. Това е социологически принцип на стабилността и просперитета на обществото като система.
Сега, в съвременното общество на благоденствие и високо масово потребление, при култура на хедонизъм и потребителство, не само че се разкъсва органичната връзка между производство и потребление, а отношението се обръща. Потреблението изпреварва във времето производителността - чрез формите за живот на кредит все повече хора първо потребяват, а след това отложено изработват цената на съответните стоки и услуги; същото правят и фирмите, и държавите, когато затъват в дългове и финансов дефицит.
Освен това потреблението ценностно се откъсва от производителността, все повече хора се настройват, че не само искат, а и могат да живеят даром. Това е особена психология и особен манталитет, феномен от последните 3-4 десетилетия в Западния свят, в България - от последните 18 години.
Идеологемата "потребителско общество" внушава и култивира точно такъв манталитет. Масовата култура и рекламата ежедневно промиват масовата психика чрез потребителски импулси, възлова дума е "искам". Има и такава песен, в която се говори истерично за "искам, искам, искам".
В индивидуален план, когато консумативният начин на живот е със съзнанието, че е морално допустимо близките да те хранят и да се грижат за теб без реципрочно лично усилие, че е допустимо социалните фондове да бъдат източвани под маската на социална слабост или на жертви на дискриминация, че е форма на свръх-цивилизованост да спекулираш с механизмите на обществото и държавата, като изсмукваш легитимно или престъпно своите доходи и средства за потребление - в такава ситуация имаме форма на паразитизъм. Обективният потребителски статус прераства субективно и ценностно в паразитизъм, придобива аморално значение. Става дума за жизнена философия, манталитет, статус и поведение на масов паразитизъм в съвременните западни общества.
Но по-добре е да се придържам към обективните измерения на новото класово разслояване. От такава гледна точка важното е, че двете нови класи редуцират активния трудов и производителен контингент на обществото до рисков минимум. Така се застрашава икономиката - със спиране на развитието и самозадушаване, застрашава се държавата - с рязко разрастване на безпомощното население, което разчита за своето оцеляване на социални фондове и благотворителност, застрашава обществото като организиран производителен и разпределителен механизъм.


Генезисът на двете нови класи

Обществото на "всеобщото благоденствие" или иначе казано "потребителското общество", и заедно с това "информационното общество" извеждат значителни части от населението в трудоспособна възраст, т.е. от населението, което е потенциална "работна сила" в икономиката и обществото, извън зоната на общественото производство. Това са големи маси, които, въпреки че са трудоспособни и могат да бъдат част от активния трудов и производствен контингент, остават неработещи и безработни, рентиери и издържани, девиантни и криминални с нетрудови доходи. Остават или защото сами се оттеглят от обществено продуктивни трудови и професионални ангажименти, или защото обществото не им дава възможност да работят и да влагат свой личен принос в производството на общественото богатство. В първия случай е личен избор и отговорност. Във втория случай е системен ефект от структурата и функционирането на съвременното западно общество.
Във всички предишни общества морален и обществен императив са работата, продуктивността, производителността на всеки член от семейството, общността, нацията. Щом човек е работоспособен, той е трябвало да работи и е работел. Скитничеството и просията са били преследвани. Мързелът е имал строго негативно морално измерение. Обратно на работливостта, която е била възприемана като първостепенно и високо морално качество и човешко достойнство. Изключение от това правило е правено единствено за някои елементи на аристократичното съсловие.
С други думи, до преди 50-ина години цивилизацията се е развивала в съответствие с понятието "хомо фабер". Човекът е бил схващан като работещо и продуктивно същество. Практическите изключения са били минимални. Немислимо е било да се натрупа в рамките на обществото голям процент население, което въпреки своята трудоспособност не работи.

Кои са основните съвременни фактори, които генерират двете класи?

Първият: техниката и технологията.
Сега, в условията на високо технологична индустрия и земеделие, както и на масова компютризация, на интернет комуникации, на кредитни карти и виртуални пари, значителна част от трудовия ресурс от предишната епоха се оказва излишна. Интелигентните машини и технологии, роботизирани и компютризирани, изместват работещите хора и превръщат в ненужни много от тях (class of the useless, useless people).
Автоматизирана поточна линия означава, че, преди да бъде автоматизирана, там са работили примерно 2 000 души; когато е станала полуавтоматизирана, са останали да работят 200 души; а когато е била компютъризирана, роботизирана и автоматизирана, са останали да работят 20 души. Преди в счетоводството на огромна фирма например са работили 200 счетоводителки; когато са навлезли персоналните компютри, счетоводителките стават 50, а когато компютрите стават съвременни и се включат в мрежа, вече и 10 счетоводителки могат да обслужват същата фирма. Това е негативната страна на новата високопроизводителна техника, негативната страна на компютризацията и компютърните мрежи, негативната страна на дистанционните комуникации и контрол. По аналогия, ако 30 г. в национален план имаме еднотипна структура на икономиката в България и през 80-те години тя работи с 5 млн. души, в края на 90-те същата икономика би работила с 4 млн. души, а в края на 2010 - вече с под 3 млн. души. Само поради този технологичен фактор.<1>
Ако на вече ненужен трудов контингент не му бъдат създадени и предложени алтернативна трудова заетост, нови професии, други форми за производително обществено участие, тези маси от бивши работещи и професионалисти са обречени на депрофесионализация и декласиране, на дългосрочна (структурна) безработица, рискува се да се лумпенизират, да деградират и да се изключат социално. Последното е лошият практически вариант - излишните стават изключени, което закономерно или предполага, или води до социално деградиране.
Обратната страна на така нар. "нови технологии" е факт с черни окраски.
По-масово отпадат хора от по-възрастните поколения, които не могат бързо и пълноценно да се адаптират към новата техника, към скоростта на комуникациите, към виртуалността на парите, към новите форми на делови комуникации и общуване. Не успяват своевременно да се преквалифицират, да променят рутината в работата си, да се нагодят към нова организация на труда и нови трудови отношения, към нова среда и динамика. За разлика от младите, които "се раждат" с новите комуникации и технологии. Така между поколенията се вклинява техниката, като ги разцепва на две цивилизационно различни реалности. Възникват остри конфликтни отношения и отчуждаване между поколенията, включително в икономиката, стига се до масови прояви на ейджизъм в обществения живот като цяло.
По-масово отпадат и нискообразованите, защото не им стигат мозъчна способност и култура да боравят с компютърната техника, с новите документи, формуляри и форми за регистрация и получаване на лична информация, не се справят със стреса от формализацията и технизацията на работната среда, нито могат да се адаптират към детайлната организираност, към динамиката на времето, към ясната координация в сложен производствен организъм.
Отпадат цели професии, защото се променя структурата на индустрията и земеделието, на икономиката като цяло. Глобализацията прави това в страни като България със зашеметяващ размах и темпове. Професионалната структура, както всичко останало при Глобализацията, се поляризира. Към единия полюс се концентрират модерни, технологически, креативни професии. А на другия полюс са изостанали, примитивни, обречени на маргиналност и бедност.

Вторият фактор е либералният фундаментализъм.
Голяма маса работна сила се освобождава и става ненужна, когато икономиката е организирана и развивана върху принципа на либералния фундаментализъм - работят и оцеляват само фирми, които имат печалба, останалите или биват оставяни да фалират, или бързо биват закривани, или са оставяни да вегетират.
Либералният фундаментализъм свива икономиката. Свива я, като прилага едностранчиво финансовия критерий за печалба, фетишизирайки парите като самоцел, а не като средство. Свива я, обслужвайки монополни интереси на големи корпорации и разчиствайки конкуренцията от страна на малки и средни фирми. Свива я, като налага отраслова матрица в икономиката на отделната страна, което е предопределено от наднационални и световни центрове на власт (ЕС, Световната банка, МВФ и други подобни).
Либералният фундаментализъм свива икономиката, като елиминира социалните й сегменти - там, където финансово-приходният критерий e важен, но по-важен е социалният критерий да се съхраняват общностите и работната сила, по-важен е общественият критерий да се опазват здравословните баланси в системата на обществото, по-важно е да се съхраняват силата на държавата и достойнството на нацията.
Отраслово погледнато, съвременната либерална икономика прави голяма част от трудоспособното население излишно, защото свива икономиката до печелещи индустрия и земеделие, търговия и финанси, като забавя или потиска секторите на битовите и главно на социалните услуги, на образователните и здравните услуги - особено за неплатежоспособното население, също и като свива сектора на културата и изкуството, на масовата творческа самодейност - особено когато от такива дейности не може да се извличат печалби.

Третият: високият минимум за гражданска грамотност.
Друга основна причина за формиране на значителна маса икономически излишно население е високата степен на организираност и институционализация, на съответната формализация и бюрократизация във всички дейности в публичния живот и в икономиката. В такава среда икономическото и гражданското включване предполагат висок минимален праг на образованост и социализираност, на гражданска грамотност и социални умения, на обществена дисциплинираност и интегрираност. В съвременното "информационно общество, основано на знанието" малограмотността и неграмотността вече са индикатор за гражданска ненормалност и за принципна неспособност за ефективна обществена интеграция и здравословна социална мотивация.
По тази логика основното образование е конституционно задължително. А под основно образование се подразбира издигане на всеки млад човек до минималното гражданско равнище на образованост и умствена развитост, на социализация и приемане на основни обществени и граждански ценности и норми на поведение, на съответни мотивации и способност за обществена интеграция. Когато субективно някои хора или общности остават под тази минимална гражданска норма те обективно изпадат под и извън чертата на обществото, оказват се обективно изтласкани в позиция на аутсайдери. Това по същество също е икономически "излишно" население.
Съвременното общество е много взискателно към своите граждани. Непрекъснато се качват минимумите, които един човек трябва да покрие, за да бъде нормален и функционален. Минимуми като базова образованост и културност, като гражданска и организационна грамотност, като финансова образованост, като нужда да се борави с електронни документи, сложни формуляри, детайлизирани договори.
Много хора не издържат на тези покачващи се минимуми. Остават далеч под тях. Изостават образователното, интелектуалното и културното им равнище, така че в конкретна ситуация, дори и да имат добро желание да се научат и да овладеят нужни им неща, се оказва, че не са способни да го направят, че се стресират от информацията, че се озлобяват срещу знаещите и можещите.<2>
Много хора не издържат и на стреса - непрекъснато да трябва да учат и да овладяват нови неща, да се адаптират към тях, да се страхуват, че ще загубят постигнатото добро и дори високо равнище в професия и работа поради новостите и промените.
Ако приложим най-елементарния критерий - базова образованост и грамотност, под чертата остават 66% от младите цигани, 23% от младите български турци, както и 9% от младите народностни българи. Остават неграмотни и малограмотни, т.е. мисловно, интелектуално и културно недоразвити. При функционалната грамотност изискванията са още по-високи - стряскащо много хора не ги покриват, остават далеч под изисквания граждански минимум. Общо става дума за набъбваща маса от млади хора, които няма да могат да се справят в живота, не могат да бъдат наемани на работа, не могат да се включват в организации и колективи, не могат да бъдат дисциплинирани, не могат да бъдат производителни, поради което закономерно отпадат или биват изхвърляни, попадайки в зоната на излишното население.
Това "излишно" население частично бива допускано в реалната икономика. Чрез социални програми за трудова и след това за обществена интеграция, като програмата на МТСП "От помощи към заетост" - едва няколко хиляди души при наличие на контингент от стотици хиляди.
Много по-масово това става чрез извършване на аутсайдерски труд - работа, която не биха приели "нормалните" граждани: мръсна, антипрестижна, гастарбайтерска, черна. Такава работа се поема или от външни мизерстващи пришълци гастърбайтери (в западните страни), или от вътрешни аутсайдери (у нас).
Такава работа се извършва само от част от контингента, останалите продължават да са извън работната сила. Съответната общност като цяло си остава в зоната на "излишните", остава с такъв манталитет.

Четвъртият фактор: нежеланието да се работи.
Класата на ленивите също се изключва от обществения производствен процес. Но вече по логиката на субективното нежелание да се работи, да се полага лично усилие за трудова и професионална реализация, за личен принос при създаването и възпроизводството на общностното и общественото богатство.
При този вариант персоналната трудоспособност, производителни качества и потенциал не се материализират. Но не поради външна обективна невъзможност или принципна неспособност, а поради лично субективно нежелание и липса на конкретна трудова и продуктивна мотивираност. В обществото на високото масово потребление и на личните свободи и индивидуализма "принципът на реалността" за много хора се подменя от доминиращия "принцип на удоволствието" (по Фром).
Нежеланието и отучването да се работи става културен феномен на съвременната епоха. От "хомо фабер" се преминава към принципите на "хомо луденс" (homo ludens, man the player, the play element of culture).
Преминава се по естествен път, според логиката на високите жизнен стандарт и потребление, които самu по себе си свалят градуса в мотивацията за трудово усилие, както и според логиката на масовото преместване на работна сила от непосредствено производство към услугите. При последното изнурителната работа често се заменя от "чакане" на клиента, "гледане" в контролните прибори, "готовност" да възникне проблем. Работата в този смисъл става пасивна, обездвижена, безмисловна, което от психологическа гледна точка е приучване към нещо като "работа без да се работи".
Към принципите на "хомо луденс" се преминава и чрез социалното инженерство. Под действието на индустрията за пропагандиране и индоктриниране, преди всичко сред младите поколения, на философията на хедонизма, на моделите на живот чрез и заради забавлението, на игровите-инфантилни образци на модерния човек.

Петият: спекулативната икономическа нагласа.
Нежеланието да се работи, което ценностно обхваща значителна маса от трудоспособното население, преди всичко от младите поколения и някои общности, сега се допълва от още един субективен фактор: спекулативната икономическа нагласа. Голяма маса хора участват в икономиката, но не трудово и не производително, а консумативно. Разчитайки основно на доходи от валутно и борсово спекулиране, от спекулативна търговия с недвижими имоти и други скъпи вещи, на доходи от дивиденти и лихви, ренти и наеми.
Това също са участници в общия икономически процес, но само на входа и на изхода на реалния производствен процес. В най-добрия случай на входа те предоставят полезни финансови и производствени средства, предоставят своя собственост, която други да ползват като производително средство. След това на изхода очакват и получават своето "възнаграждение", когато се преразпределят доходите от стопанската дейност и икономическия процес.
Това е до голяма степен паразитен елемент в производствения цикъл и когато той отнема прекалено голям дял от печалбата и дохода, производството бива задушавано - нито може да се реинвестира за развитие и разгръщане, нито реалните производствени участници могат да получат достойно възнаграждение, което да ги мотивира. По тези две линии всеки производствен процес, който е прекалено обременен с този паразитен елемент, влиза в спирала на стагниране и задушаване. Когато това стане феномен в рамките на цял икономически отрасъл или на икономиката като цяло, настъпва стагниране и задушаване в мащаба на отрасъла или на икономиката.

Шестият: отказ от борба за добър живот.
Стратификационно класата на ленивите се разделя на два големи слоя.
Единият е от хората с добри и високи, дори много високи доходи, нетрудови доходи (законни или нелегитимни, морални или аморални), поради което имат възможност да поддържат добър, висок, дори много висок стандарт на живот, без да работят. Тук няма материална и икономическа принуда да се работи - тези хора са материално и финансово осигурени. Дилемата е ценностно-психологическа. За тях трудът не е ценност, не е водеща личностна ценност. Те не приемат, че пълноценната им личностна реализация и изява минава през труд и професия, през усилия за кариера и за адаптация в трудов колектив и чрез дисциплина в институция. Те не считат, че консуматорската жизнена философия, с повече или по-малко елементи на паразитизъм, е нещо лошо и осъдително.
Другият слой е съставен, обратно, от хора, които живеят с ниски, много ниски, дори с мизерни доходи. Би могло да се предположи, че точно поради това те биха били мотивирани да търсят работа, а когато имат работа - да търсят повече и по-добра работа, да полагат усилия да придобиват опит и да постигат по-висока производителност, за да намират по-добра и по-платена работа. На практика често се получава точно обратното.
Именно тежката бедност, маргинализацията, съзнанието, че в рамките на обществото са в ниска, ощетена и дискриминирана позиция, отчайват тези хора и ги правят апатични, демотивират ги за лично усилие. Отказват ги принципно от труда, от производителния труд, от измъкване от блатото чрез труд. Всъщност това е пътят на лумпенизацията, на принципното обществено декласиране. Затова има не само отделни хора и семейства, а и по-многобройни общности, които си изграждат негативна стратегия на оцеляването, като обърната форма на житейски успех. Чрез девиация и престъпност, чрез просия и проституция, чрез социални помощи и поза на жертви на обществото, чрез самостигматизиране.
Тук също има ценностно-психологическа дилема. За тези хора всяка работа, всяко усилие да се работи вече "няма смисъл". Ако за труда си ще получават доходи на равнището на мизерията, отпада смисълът да се полага каквото и да е усилие да се работи. Това е социалната логика на голяма част от неграмотните и малограмотните, които не могат да си намерят и да удържат сносно заплатена работа. Това е социалната логика на гето общности, които не могат да разчитат на работа,която е мизерно заплатена и винаги непрестижна. Това е оправдателната логика на потъналите в пиянство и лумпенизация хора, които вече не са способни да удържат добра работа, ако я намерят.
Тези хора са в състава на новата класа на ленивците. От друга страна, те сами се причисляват и към класата на излишните. Защото в съвременното общество личният успех е възможен, но само след успех в острата и все по-остра конкуренция - за позиции и статуси, за възможности и реално ползвани права, за лично достойнство и просперитет. Когато принцип на живота е конкуренцията, а предпоставка за просперитета е личната борба за успех, тогава демотивацията за борба дори за елементарните неща, за житейския минимум, за минимума достойнство и гражданска нормалност означава само едно - не просто загуба на житейски позиции и изпадане, а и преминаване отвъд социалната черта на декласирането и аутсайдерството, на лумпенизацията и човешкото деградиране.


Стратификационно позициониране на двете нови класи

Съвременното общество, съвременната масова култура генерират тези класи, обособяват ги, създават им чувство за социална принадлежност, специфична жизнена философия и политическа идеология. Те на пръв поглед изглеждат дифузирани, разпръснати. Но всъщност са достатъчно организирана маса и са склонни към организиране, доколкото имат еднотипно мислене, еднотипна социална психика, общност на интереси и еднотипно масово обществено поведение. Важно е, че като гражданска маса те са готови да бъдат политически представяни и при нужда мобилизирани.
Това са масови общности. Могат да бъдат причислени към понятието "класа", доколкото и те се рекрутират според "основното обществено отношение" (по Маркс) - имащи или нямащи собственост върху средства за производство, и въз основа на това - участие или неучастие в процеса на обществено производство и съответно в разпределението и преразпределението на благата.
Тези две масови общности-класи имат битие на специфични "класи-В-себе си" и могат да бъдат идеологически и политически сплотени като "класи-ЗА-себе си". За последното има поне два очевидни примера от годините на прехода: едната е класовата общност на т. нар. реститути. И младите сред тях се отказват от труд поради наличието на значителни рентиерски доходи, с които задоволяват и презадоволяват потребителските си нужди. Имат типично класово общностно самосъзнание с реваншистка дясна идентификация, със съответна политическа целенасоченост и гражданска активност. Другата е класовата общност на циганските гето общности. Те са компактно население, обособени, общностно сплотени и добре организирани. Действат именно като класа на изключените и дискриминираните - в икономиката и държавата, в политиката и гражданските отношения.
Новите класи - на ленивите и на излишните - се разполагат вертикално в стратификационния профил на обществото. Не хоризонтално, както класическите по Маркс класови, съсловни и професионални прослойки, а вертикално, доколкото и в двете класи се включват компоненти от основните страти. Включват се части на елитите, заедно с части от средните класи и прослойки, наред с части (далеч по-масови) от низовите работнически и земеделски прослойки, както и от социалното дъно - аутсайдерски и маргинални прослойки, изолирани малцинствени общности, гето общности.
Това са контингенти от т. нар. активно население или по-точно "население в трудоспособна възраст". Но не се включват в неговата производителна част, в т. нар. работна сила.
За съпоставка само две числа: към 2007 г. работната сила според НСИ е 3,2 млн. души, докато в трудоспособна възраст са около 5 млн. души. Разликата е от 1,8 млн. души. Това са 36% от цялото трудоспособно население, или 56% спрямо работната сила, или 64% спрямо активно трудово заетите. Дори при такова грубо изчисление се вижда каква огромна гражданска маса са изключените от общественополезния труд.

Схема: Основна класова стратификация по Карл Маркс -
сега при Глобализацията


Българското битие на двете нови класи

Двете нови класи натрупаха маса в условията на прехода, през последните 15-ина години. Това е един от плодовете на т. нар. демокрация, както и на възприемането на крайно либерален модел за трансформации в българската икономика и след това във всички останали сфери на обществото. Новата масова класа на излишните застана редом с класата на интегрираните граждани, а новата класа на ленивите застана редом с работещото общественопроизводително население.
Това е обективен процес. Той бе индуциран след включването ни в системата на западните общества. Заедно с това той бе инженерно продуциран от политическите сили на прехода. Това наслагване на обективния "цивилизационен" процес и субективното властово усилие доведе до днешните структурни ефекти в България, до изкристализиране на новата стратификационна структура на българското общество.
Както вече отбелязах, в цялата история допреди няколко десетилетия (в България допреди 18 години) в обществото е действал абсолютният принцип - „Щом си здрав и прав, не може да не работиш". Обществото е съществувало така, че всички хора са работели, при това са работели обществено полезно. Били са в икономическия цикъл на обществото като цяло. Който не е работел, първо, това е било страшно осъдително от морална гледна точка и, второ, като правило е бил преследван от закона. Можело е да не работи само този, който не е способен да работи - поради болести, временни състояния на неразположения, инвалидност.
В съвременното общество изключително много здрави и прави, умни и образовани, квалифицирани и производителни, можещи и знаещи хора не искат да работят или не им се дава възможност да работят и те излизат доброволно или принудено извън работната сила на обществото. Това е въпрос на ценности и ценностен избор или на запушен и деформиран пазар на труда. В единия случай определяща е ценността "труд". В другия предопределящи са наличните структура на реалната икономика и технологическо равнище в нея, обемът и качеството на наличните работни места и позиции.


Класата на ленивите в български патент

Тук по-подробно ще се спра на новата масова класа на ленивите<3> в България. Както вече посочих, тя се състои от хора, които могат да работят и да бъдат обществено производителни, но не искат да работят и да получават трудови доходи. Имат друга концепция за своя живот и не искат да работят и да бъдат обществено производителни.
Все по-голяма част от младите поколения днес бива въвличана и приучвана на социална интеграция и "реализация" според моделите на класата на ленивите.<4> Тя става застрашително масова. Рязко нараства общата й значимост в баланса на обществената система.
Това са хора, които не са ангажирани в домашен и домакински труд, в грижа за деца и болни близки или в други подобни дейности.
Те просто са свободни, имат възможност и способности да работят, но избират да не го правят. Ако са бедни и маргинализирани, искат и получават доходи и средства за живот, но или по линия на социални помощи и благотворителност, или по линия на девиантни и криминални дейности. Доходите им са ниски и мизерни, но те минимизират своя потребителски стандарт и по този начин оцеляват. Ако са заможни, живеят с доходите си - от наследство и реституция, от рента и дивиденти, от лихви и наеми, но отказват да работят и да се реализират чрез професия и производително обществено участие.
И в двата случая е скъсана ценностната връзка между индивида и обществото. По-конкретно къса се връзката между индивида и обществото като организация, първо, за производство на обществени блага, а едва след това - за разпределение на тези блага. В ценностните измерения от обществения кръгооборот "производство - потребление, труд - възнаграждение, участие - ползване на блага" е останала само втората част, първата е елиминирана. Или, по-точно, втората е оставена за себе си, а първата - за другите. Накратко, житейската философия е във формулата: "Нека те произвеждат благата, а пък аз ще си консумирам - това, което имам, дават ми, разрешават ми".
Става дума за консуматорска философия за живота. В голяма част от случаите не се нарушава законът. Не се нарушава дори моралната норма - ако под морал се разбира да не нанасяш преки вреди на другите. Но погледнато по-задълбочено, нарушава се общоморалният принцип на общественото живеене, на кооперативното участие в обществото. Това е философия на потребителския индивидуализъм, а в крайните си форми - и на атомизма. Философия от типа "да имам", а не "да бъда" (по Фром).
В днешно време класата на ленивите и лентяите се състои от многобройни хора и те са значим процент от населението в трудоспособна възраст. Те са в пъти повече спрямо капиталовата класа (свръхголям, голям и среден капитал). Като брой и процент са съпоставими с активната средна класа. Съпоставими са и с ниските работнически и чиновнически прослойки, работещи в индустрията и земеделието, в общинските и държавните администрации, във фирмените администрации.
Дори само заради броя и процента им те не могат да бъдат пренебрегвани. Те са обективно нарастваща тежест върху работещата и производителната част от населението, върху икономиката и пенсионните фондове, върху социалните фондове и държавата като цяло. Заедно с това тяхната гражданска маса и нарастването й са индикатор за принципната деморализацията на съвременното общество.
Първо, това са хора с негативни зависимости - от алкохол, от наркотици, от самоцелен сексуален живот, от хазарт, както и от компютърни игри, виртуален секс, поглъщащо чатване. Много от тези, които попадат в такива зависимости, са хора с качества - имат образование и квалификация, трудова производителност, нерядко са с добра стартова позиция в живота и с добра професия, с връзки и възможности. Но зависимостта ги изсмуква, отклонява мотивацията им, изважда ги от нормалното им ежедневие, в края на краищата - от социализирания и производителен контингент на обществото.
Проблемът със зависимостта е ценностен, психологически, след това става поведенчески и ролев. При зависимостта се обръщат представите за живота, за личностното живеене и щастие, за труда и реализацията. Тя отделя индивида от обществото, противопоставя го на нормите му, дезинтегрира го. Животът като правило се редуцира до текущото удоволствие, до свръхвъзбудата и хиперактивността, до спасяването от абстиненция, до истеричното трупане на компенсации, за да се скрие вътрешната празнота. Живее се „час за час", „ден за ден", "от доза до доза". Философията е всяко преживяване да е "яко".
През годините на прехода България интензивно догони западните страни по контингент на зависимости. Вероятно вече сме на прага на насищането. От тази гледна точка българското общество се нормализира по западен стандарт. Рискът е да не ги изпреварим и този контингент, особено сред децата и младите, да не се окаже значително по-голям и обхватен.
Второ, през прехода по логиката на махалото нашето общество се отплесна от доминиращите ценности на колективизма и обществените отговорности в другата крайност на неограничения индивидуализъм и демократичните свободи, разбирани като своеволие и цинично пренебрегване на всичко общо и обществено. Ние се оказахме общество без сериозна ценностна съпротива и без оздравителни филтри при възприемането на идеологизираните свръхценности на индивидуализма, на потребителството и хедонизма, на игровия инфантилизъм, които ни заляха чрез потоците на масовата западна култура. Твърде много хора приеха без резерви моделите и манталитета на живота като нестихващо забавление и удоволствие или като яростна борба за пари и власт. Повярваха, че това е върхът на съвременната цивилизация.
Първата жертва на тази масова ценностна замяна бяха чувството за обществена дисциплина и спазването на законите и правилата, на здравия обществен смисъл и взаимното уважение и зачитане.
Втората жертва на тази замяна бяха трудолюбието и представата, че зрелият живот на човека се планира и изгражда приоритетно чрез подготовката за труд и професия. Всичко това радикално бе заместено от доминиращата ценност на личното богатство, на показния материален стандарт, на властта поради богатство. Оказа се, че самото богатство може да се натрупва и без труд, и без специална професия, и без съответни интелектуални и морални качества.
Без ценността „труд" и без обществения респект към институции и норми лесно се преминава в новите класи на излишните или на ленивите и лентяите. Закономерно се отива натам. Така те стават не просто масови, набъбват като процент, но и имат самомнението и самочувствието, че не са нещо негативно и тежащо на обществото, а точно обратното - че са феномен в развитието на цивилизацията, на върха на цивилизацията.
Трето, една от изкривените форми на бизнес и инвестиране, която масово се разви по време на прехода в България, е вложението в недвижимости и основни средства, за да се отдават под наем и аренда и да се получава рента. Рентиерството се масовизира рязко като бройки и проценти. Масовизира се не само като вложени пари и капитали, като обхващане на някои стопански отрасли, а и като масов граждански и бизнес манталитет. Това става на различни равнища - и като семейно средство за оцеляване, и като среден и едър бизнес, и като чуждестранно еднолично и корпоративно навлизане и овладяване на позиции в България. Не само сред българските т. нар. бизнесмени, а и сред чуждестранните т. нар. инвеститори.
Всъщност рентиерството в голяма степен е замразяване на капитал вместо негов динамичен оборот. Това е разделянето на две на капиталовата собственост и съответно на капиталовата класа и съсловия: едните печелят чрез активни вложения и организиране на динамичен бизнес, а другите печелят чрез пасивни вложения и консумативно очакване на изхода на чужд бизнес.
Това действително е една от най-консервативните и в този смисъл реакционни форми на капиталова собственост. Мотивът е спекулативен и консумативен. Следователно живеенето от наем и рента, от лихви и дивиденти в някаква степен винаги е асоциално или е на границата на асоциалността. От гледна точка на принципното разделение на производително и непроизводително население собственикът е в непроизводителното население, в консумативната и донякъде паразитиращата му част. Разбира се, говорим за случаите, когато основните или всички доходи се получават чрез рента, лихви и дивиденти. Това е типичен случай на самоизключване от труд и производителност.
През последните 3-4 години при бума в цените на недвижимостите и на земята рентиерският контингент рязко се разшири, стана изключително привлекателен, стана алтернатива на работата в много структурно важни за съвременното общество икономически и социални сфери: образованието и здравеопазването, земеделието и индустрията, квалифицираното чиновничество и специалните държавни органи. Това е нова вълна на прехвърляне на значителен брой производително население към спекулативно-консумативната маса. Това е допълнително натоварване върху производителната част на населението, която все повече изнемогва при пълненето на пенсионните и социалните фондове, при пълненето на държавния бюджет, както и при собственото си оцеляване като печелещо и развиващо се.
Четвърто, баналният мързел, който придобива епидемични размери. Преди всичко сред подрастващите поколения, които са социализирани в условията на новото общество от последните 2 десетилетия.
Проблемът не е само в потребителските идеологеми и хедонистичните модни образци. Проблемът е и в това, че цялата социализираща система - и в семействата, и в училището, и в другите обществени институции - претърпя множество и поетапни трансформации. При всички тях има един общ знаменател: децата и младите не се приучват към труд, не се обучават в необходимата организационна култура и рефлекси, у тях не се формират личностни добродетели като търпеливост, способност да се изчака желаният резултат, съвместяване на усилията и интересите в колектив, комуникация в организирана и йерархична среда.
Младите се учат на английски и други чужди езици, на спонтанна комуникативност и ти-обръщение, на компютри и интернет. Младите се приучват към свободна индивидуалност и самоуважение, към максимализъм и претенциозност, към жажда за материален успех и нетърпеливост. За съжаление има и откровено негативен вариант: младите се учат и приучват към девиация и малограмотност, към асоциалност и отчужденост до степен на агресивност. В много семейства и обществени прослойки дилемата е очевидна: да учат и научат децата си на труд, или обратно, да ги отучат от труд - като изградено поведение още в детството и юношеството, и да ги тласкат към други реални или химерни форми на личностен успех в живота.
Практически вече сме стигнали до натрупване на много млади хора в двете крайни форми: едната възпитава в неуважение към труда, пренебрежение към него и култивиране на представа, че е нормално доходите и статусите да се печелят и осигуряват по други "нетрудови" начини, и другата - семейството и средата формират представа за изключителност, за привилегированост, когато "обикновените" начини за работа, за колективно участие са нито подходящи, нито възможни, нито психически поносими.
Младите, които се оказват без никакви трудови навици и мотивации, без съответни базови личностни добродетели, вече са много, значителна част от младите поколения. Това се усеща практически навсякъде и все по-остро от работодателите, които срещат все по-големи трудности да намерят млади хора не просто с добро желание, с добри дипломи и с високи амбиции, а и с реални качества да се интегрират в организация, йерархия и колектив, да имат способности за екипност, да могат да бъдат производителни в т.нар. съвкупен работник на фирма или институция.
Още по-тревожен е фактът, че голяма част от младите не изграждат у себе си дори минимално образователно и гражданско равнище на култура и социализация. Това са огромно количество юноши и деца, които отпадат от училище под 10-12-годишна възраст, или под 14-16-годишна възраст, или под 19-20-годишна възраст. Не ходят на училище и не работят. Това са и нарастващо количество 20- и 30-годишни млади хора в най-жизнената си възраст, които така или иначе не се включват в пазара на труда.
Тази прослойка е също масова и това е едно от измеренията на деморализацията на нашето общество, защото семейството първо ги е отучило да се трудят, след това ги търпи да не се трудят и всъщност стимулира тяхната изключеност от пазара на труда, от групата на производителното население.
Пето, споменах по-горе за нежеланието или неспособността да се работи в колектив, да се влиза в организирана среда, в която следва да спазваш дисциплина, да се подчиняваш на шефове и съобразяваш с колеги, да влизаш в обща рутина и стереотипност. Индивидуализмът тук изиграва лоша шега.
Има стойностни хора с желание да се хванат някъде на работа и да се реализират трудово и професионално. Но те трудно устояват, бързо се отказват и отпадат. Просто защото до такава степен не са им създадени рефлекси и умения за съвместност, че се оказват неадекватни в колективна организирана среда. Реагират болезнено дори на елементарни неща в дисциплината и нужната йерархия, не са способни на взаимни компромиси, не умеят толерантно да изчакват, нито да запазват спокойствие при конфликтни ситуации.
Шесто, проблем създава и изкуствено масовизираната творческа или артистична нагласа. И на тази база нежеланието да се слезе до нивото на рутината и обикновеността. В края на краищата повечето хора от тази категория нищо особено не успяват да постигнат като творческа реализация, дори не се и опитват да постигнат нещо конкретно и значимо.
Това явление е масово при младите жени с тяхната модерна мания да бъдат манекенки и танцьорки, певици и дизайнерки. При тях то е извинимо в традицията на по-голяма женска фриволност, донякъде е симпатично на млади години. Но е особено симптоматично при днешните млади мъже. Има много случаи млади мъже, които стоят до своите работещи и амбициозни приятелки, съпруги, партньорки. Стоят безволево и неинициативно, зареяни пред компютъра си, с добри намерения за нещо творческо и значимо. Но времето минава - и нищо на практика. Такива мъже често са внимателни и грижовни като съпрузи на усърдно работещата млада жена. Тя печели и прави кариера, той стои замечтан пред компютъра си, с претенциите си за нещо специално. Тя развива своя светски статус и обществена перспектива, той затъва в мързеливо самодоволство и безволевост. Това е типичен случай на несполучливи партньорства сред младите в днешно време;
Седмо, в тази общност на непроизводителните влизат вече и нови масови прослойки. Хората, които се издържат със системна девиация и организирана престъпност. За тях те са трудов поминък, тяхната "трудова" дейност.
Това са общностите от сивите зони на гетата, на малцинствата, на феодализираните анклави, на мафиотизираните квартали.


В заключение

Имаше десетилетия, от времето на теорията за конвергенцията (50-те до 80-те години на XX век) и по време на частичната дисперсия на акционерния капитал - масово сред средните класи и дори сред части на низовите класи, когато се твърдеше и изглеждаше, че основното класово разделение по Маркс се размива. Отпада като "основно обществено отношение". Подменя се от властовите отношения и от професионалните разделения, от разделението на знаещи и незнаещи, интелектуално образовани и плиткоумно малограмотни. Унищожава се поради преместване на доминантата от производствените отношения към потреблението, към стандарта и консумативните стилове на живот, към потребителска стратификация в "обществото на благоденствието".
Наистина много неща са се променили за 150 години. Класата на капитала е променена. Днес тя се организира, функционира и се афишира по различен начин, законодателно и политически действа по различен начин.
Класата на пролетариата също е променена. Преди всичко защото масата й рязко намаля - индустриалните работници като процент в общата икономическа структура на обществото вече са малцинство. Още и защото масово се променя характерът на труда на значителна част от класическите промишлени работници - поради автоматизация, компютризиране и роботизиране на производствените процеси. Накрая, и защото нейният класов оптимизъм и идейна идентичност бяха жестоко прекършени след катастрофата на социализма като обществено и икономическо устройство на обществото.
Заблуждава обстоятелството, че голяма част от предишната работническа класа със "сини якички" днес е заменена от нарастващата маса чиновническо работничество с "бели якички". Това са служители и чиновници, които по подобие на пролетариата работят в големи като цехове канцеларии, затиснати са от бюрократични йерархии и строги институции, организирани са на поточен "фабричен принцип". Трудът им е на чисто и тихо място, изглежда умствен, но е толкова рутинен и ниско платен, продължава да действа принципът на елементаризираната специализация и работата на конвейер (този път информационно-документален конвейер). Имат гражданско "самочувствие", типично за ниска и експлоатирана прослойка, за онеправдана и експлоатирана класа, за социален слой на относителната бедност и ограничени житейски възможности и перспективи.
След илюзиите от 60-те до 80-те години в САЩ и в Западна Европа тези ниски чиновнически прослойки вече отново не могат да мечтаят за потребителския стандарт на средната класа, отново са в ситуация на очевидна относителна бедност и на стресиращо обедняване (плод на глобализацията). Обективно е дошло време отново да се осъзнае, че тези масови работещи прослойки не са средна класа и са структурно в жизнена ситуация и йерархична позиция, еквивалентни на предишния класически промишлен пролетариат.
Въпреки промените в характера на труда, въпреки различната съвременна стратификация на масовите професионални общности, както и въпреки илюзиите за класово издигане на низовите работнически и чиновнически професии според мен Марксовият основен класов разделител продължава да е валиден и днес. Обективно продължава да действа основното обществено отношение като структуриращо обществото, като детерминиращо стратификацията и основната система от неравенства и конфликти в него. В основната структура на класите и професионалните съсловия само следва да се въведат двете нови класи. Защото са масови. Защото имат обективна основа за своя идентичност и за специфична житейска философия. А всичко това е база за присъща на тях идеологическа нагласа и политическа целенасоченост.

----------------------------------
<1>Показателна е съпоставката на данните за развитието на индустрията в България и за заетите в нея за периода 1999-2006 г. Напр., за този период индустрията се е развила като производителност на труда 2,2 пъти, брутната й добавена стойност се е увеличила 2,1 пъти, при което заетите в нея са намалели с 5%, с 44 хил. души.
<2>Виж методиката и емпиричните резултати от тестовете на PISA за образователно равнище и постиженията на гимназистите сега у нас.
<3>При въвеждане и на оценъчност тук може да се използва и терминът "класа на лентяите", а в обективен и субективен краен вариант в поведението и обществените отношения на тези хора може да се използва и терминът "класа на социалния паразитизъм".
<4>Виж: A diverse generation. The young people of Bulgaria at the threshold of Europe. 2007.