Йосиф Хербст

Доклад на Мирела (гр. 5002)

Йосиф Хербст е човекът, оглавил неотдавна проведената анкета за това кой е най-големият български журналист.Макар подобни проучвания да звучат малко абстрактно, челната му позиция говори нееднозначно за дълбоката диря, която е оставил след себе си.На малцина в наши дни името Йосиф Хербст говори нещо, но житейските му перипетии, премеждията, на които е подложен, и начинът , по който ги преодолява, са не само интригуващи, но и достойни да бъдат претворени в цял един роман.

Роден е през 1875 година в Одрин, в заможно еврейско семейство, преселило се там от Австро-Унгария след бурните революционни събития от 1848 година.Бащата е инспектор по Хиршовата железница и през 1879г, когато започва строежът на отсечката Вакарел-София, идва в българската столица с цялото си семейство.Малкият Йосиф бързо обиква България и много скоро тя се превръща в единствената за него родина, която люби с цялото си сърце и душа.Преклонението му към България, което той споделя открито, ще го отведе по-късно на фронта и там веднъж завинаги ще докаже на всички, обвинявали го някога във фалш и суета, че стои гордо и смело зад думите си.Хербст от малък мечтае за военна кариера.Постъпва във военното училище и го завършва с отличие.За своите съученици винаги е бил пример както по отношение на учебните занятия, така и с личното си човешко поведение.Отличавало го е и предимството му в сферата на хуманитарните науки, към които проявява нескрит интерес.Все пак неотклонно върви по вече избрания път.След като завършва военното училище прекарва две години в Първи софийски пехотен полк и още толкова – в статистическо-топографското отделение на Военното министерство.Отново се нарежда сред първенците, но тъкмо когато прекият му началник подава рапорт да бъде повишен в чин и длъжност, Хербст бива върнат обратно в строя.Точно по това време във Франция се разразява „аферата Драйфус”, която не подминава и България.Военният министър тайно е наредил и в българската армия офицери-евреи да не се допускат до военни тайни и високи длъжности.Пред младия Йосиф стои въпросът какво да прави с живота си оттук насетне, след като кариерата, за която е мечтаел винаги, се оказва невъзможна.Семейството му го подтиква да се залови с търговия, но той е категоричен в отказа си.Всъщност вече е зачислен в редакцията на „Военни известия” – седмичник, издаван от Военното министерство.Длъжността на Хербст е да следи чуждестранните военни издания и да превежда от тях статии и вести, които биха представлявали интерес за българските офицери.Макар този вестник да е скучен и ограничен, се оказва първата крачка към бъдещата му журналистическа кариера.

По същото това време единственото, което му дава отдих от скучната работа, са литературните сбирки у Стоян Михайловски.Там се срещат отбрани столични интелигенти като П.П.Славейков, д-р Кръстьо Кръстев, Кирил Христов и известния литератор Пеню Даскалов.А Йосиф е станал любимец на всички - заради енциклопедичните си познания и изтънченото си чувство за хумор.

След като напуска военната служба, записва право в Софийския университет, но само като слушател, тъй като военното му образование не било достатъчно, за да бъде приет за редовен студент.Още след първите лекции обаче се убеждава, че от него адвокат няма да стане, и окончателно решава да се отдаде на журналистиката.През 1901 заминава за Русе на работа в тамошния в. „Вестник”. „Никой не е станал пророк в собствения си град” – шеговито отвръща Йосиф на всеобщата почуда на близките си, след като им споделя намеренията си.Преди всичко обаче желанието му е да избяга от средата и опеката на своето семейство, за да се почувства напълно свободен в мислите и действията си.

Младият Хербст все повече се отчуждава от своите, а статиите му започват да будят тревога.Той съвсем е загубил еврейското си национално самосъзнание, а за брат му Карл, който е създател на ционистичното движение у нас, това е непонятно и абсолютно недопустимо.Опитите му да го вразуми, да го приобщи към своите идеи остават неуспешни.Йосиф не само че не крие отрицателното си отношение към ционизма, нещо повече – той завинаги е избрал България за единствена родина.Неговото българско самосъзнание е непреклонно.Владее родната история и език до съвършенство и иска да посвети таланта си на своята страна.

Поради материални затруднения Хербст прекратява издаването на русенския „Вестник” и , макар и без охота, се връща в София, където започва работа при Бернард Кон в „Български търговски вестник”.В края на века, когато модерната българска журналистика прави първите си крачки, вестникът на Кон бързо се налага, но с появата на други информационни листове като „Отзив” и „Вечерна поща” , редакторът се принуждава да отделя много по-голямо място на хрониката и разни дребни жълти новини.По времето, когато Йосиф Хербст постъпва на щат, изданието не се ползва с някогашното си реномето. Хербст често посещавал Арменското кафене, където се намирала т.нар. репортерска борса.По всяко време на деня там можели да се видят настоящи депутати и утрешни министри, артисти, македонски комити, писатели, художници, карикатуристи.Около тях от сутрин до вечер се въртят репортерите на софийските вестници – надават ухо да дочуят някоя политически клюка, която след това ще раздуят до неузнаваемост в колоните на хрониката.Тук те си разменят новини за убийства, изнасилвания и злополуки, а когато ги няма – сами ги измислят. Хербст също не остава встрани от тази творческа суетня.

От 1903г Йосиф Хербст е главен редактор на големия столичен ежедневник „Дневник”.Той вече има достъп до Двореца, любезно е канен в чуждите легации, желан гост е и в аристократичните салони на столичния хайлайф, обядва и вечеря с чуждестранни кореспонденти, но не се отказал и от дружбата си със старите си приятели като Елин Пелин, с когото заедно са били слушатели в Юридическия факултет.От време на време публикува по някоя и друга закачка в неговия (Елин-Пелиновия) „Българан”.

Благодарение на своите многобройни познанства във висшите кръгове и сред чуждите дипломати, Хербст е един от най-осведомените хора.

Кореспонденциите му до европейските вестници се възприемат и в чужбина като официални съобщения, защото във Виена, Берлин и Лондон добре знаят откъде черпи сведенията си.Като главен редактор на „Дневник” Хербст пише уводни статии, прави интересни политически прегледи, но помага и при съставянето на хрониката.Хрониката – това е същността на информационния вестник, останалото е само гарнитура.А Хербст е ненадминат майстор и в тази област.Никой като него не умее да съчетава така политическата новина с политическата интрига, да премълчи едно, да раздуе друго, така че хем да е интересно на читателя, хем да има ефект в средите, на които иска да въздейства.Всеки може да бъде летописец на събития, а малцина са, които умеят да влияят върху тях.Йосиф Хербст може.

Наскоро след освиркването на Фердинанд при откриването на Народния театър Хербст е принуден да напусне „Дневник” поради разногласия с директора Георги Николов.Прекарва известно време във в. „Гражданин”, а в началото на януари 1908г основава в. „Време” заедно с Ал. Балабанов и д-р Ал. Гиргинов. „Време” е „всекидневен свободен вестник”, както е написано под главата му, а всъщност е втори политически орган на управляващата Демократическа партия.По това време всички буржоазни партии са подели яростна вестникарска полемика срещу демократите, наричайки ги не без основание „царедворци” и „царски любимци”.Правителството трябва да отбива атаки от всички страни и затова министър-председателят Малинов не хаби сили и средства в това да ухажва редакторите на „Време”.Самият Хербст става член на Демократическата партия, лично препоръчан от Екатерина Каравелова, която често казва, че „след Алеко Демократическата партия не е имала по-добро перо!” Не след дълго обаче и двамата ще останат разочаровани от водената политиката и ще я напуснат.

При едно от честите си гостувания във Виена Хербст се запознава с единствената дъщеря на виенския банкер Енгел, която от пръв поглед се влюбва в него.Родителите ѝ са възхитени от нейния избор.Йосиф обаче се колебае, а вече се обсъжда въпросът за сватбата.И докато се усети се оказва женен за Екатерина-Ида-Мариета-Катинка Енгел („името ѝ е дълго от Виена до София” – писал е той на приятелите си).Елвира предпочита да си седи вкъщи, да чисти, да подрежда, въпреки че има прислуга.Вечно се оплаква, че не е достатъчно чисто.Тази нейна мания по-късно я отвежда в психиатрична клиника, където ще прекара остатъка от живота си.Заради съпругата си Йосиф започва все по-често да отсъства от светските мероприятия и да не е в течение със светските събития.

Когато през 1912г. започва Балканската война, Хербст отказва да стане цензор в щаба на армията или дори военен кореспондент и участва в най-кръвопролитните сражения като ротен командир.Мястото на офицера, смята той, е сред войниците - на бойното поле.А Йосиф винаги се е чувствал офицер.Във военното училище се е готвел тъкмо за Тая война.Като публицист е желаел отново Тази точно война – за освобождението на Македония, защото няма по-свято и справедливо дело от това.Войната е върховно напрежение на силата, на волята, на ума – на отделния индивид и на целия народ.В такива мигове всеки разкрива истинската си същност.С делото си Хербст веднъж завинаги доказва, че не е празнословец, който само на думи тачи България и нейния народ.Сега, на фронта, е един от всички.Застава рамо до рамо и с най-простия войник.Поверената му 16-та рота са все обикновени българи, шопи, но смелостта им буди възхищение у Хербст.По-късно той ще възхвалява подвизите им в своите статии, както и ще сподели нескрития си интерес към чистотата и разнообразието на техния диалект.

В едно сражение при с.Дъсчен кладенец Йосиф Хербст е тежко ранен и няколко дни лежи сред труповете на своите войници.Само по чудо остава жив.По-късно от извадените от него куршуми , той прави брошка, която подарява на втората си съпруга Виола.

През 1913г (след първата Национална катастрофа) цар Фердинанд по съвет на австро-унгарския император Франц-Йосиф създава специална длъжност директор на печата, за да „обуздае” българската преса и да я постави в служба на правителствената политика.На този висок пост по препоръка на Симеон Радев и д-р Никола Генадиев е назначен Хербст.Той го заема, убеден, че така най-много може да допринесе за осъществяването на българските национални идеали.С изключителните си умения и талант за пореден път доказва силата на словото.Успява да прокара прогерманската политика на правителството и да поведе цял един народ в желаната посока.Защото да убедиш обикновения човек в правотата си, отричайки го от онези, които са донесли свободата му, които той чувства като свои братя и на които ще е вечно признателен, е истински подвиг.

През годините, в които Хербст заема поста директор на печата, той успява да си спечели много врагове.Неведнъж му се налага да защитава честта и достойнството си, подлагани под съмнение от завистливи недоброжелатели.Лъжите и интригите обаче се оказват недостатъчни да го снемат от поста.Той се ползва с благоволението на видни чужденци и политици.С времето става все по-неудобен за властта и през 1917, когато влиза в остър конфликт с щаба на армията, с министър-председателя и с цар Фердинанд, бива уволнен.Пращат го на бойното поле, където написва своето знаменито писмо, в което разкрива истината за положението на фронта, за настроението на армията и предрича войнишки бунт и катастрофа, ако не се вземат радикални мерки.

След войната се оттегля от политиката и журналистиката.Отдава се на грижите за семейството си.Негова съпруга е станала Виола Каравелова – най-красивата жена в София (и сестра на Лора Каравелова – Яворовата възлюбена), с която заедно отглеждат децата от предишните си бракове.

Хербст обаче не може да стои дълго безучастен, далеч от културния живот.Когато най-близките му приятели Ал.Балабанов и Елин Пелин създават литературния вестник „Развигор”, той започва да публикува свои кратки, но запомнящи се бележки, много от които по-късно влизат в книгата му „Вчера, днес и утре”.Издава я отново под въздействието на Балабанов и Елин Пелин.Поради политическите сътресения в страната излизането ѝ на пазара се забавя.Това е книга равносметка на неговото 25-годишно участие в журналистиката и обществено-политическия живот, равносметка и на цяла една епоха, която ще завърши на 9 юни 1923г.В нея се чувства недоволството му от капиталистическата система, която е пораждала и поражда войни.Личи и интересът му към комунизма, към чийто идеи дори проявява симпатии, без обаче да спестява и критичното си отношение.Особен интерес представляват размишленията му за журналистиката, които са ключ и за собственото му публицистично творчество.

Ето какво пише той:

„В много висши училища има вече катедри по вестникарство, което показва, че вестникарството се признава за наука, макар че то е изкуство.”

„Безпристрастен, хеле пък безстрастен журналист, е журналистически евнух.”

„Без цензура и баба знае да се бори за идеи.Майсторство се иска под режим на цензура да се разбереш с читателите.”

„Вестникар, който е постоянно по лов на интервюта, си е преместил ума в краката: по-добре може да тича, отколкото да мисли.”

На Йосиф Хербст се пада жестоката участ в своите издания след преврата да пише кървавата хроника на гражданската война в България (1923-1925г).С гражданското си поведение и с ярката си публицистика той се изправя дръзко и смело срещу политическото насилие и безумието на своето време.

Отдръпнал се от политиката след Първата световна война, Хербст най-неочаквано се връща в нея след преврата на 9 юни ‘23г., когато през август публикува във в.”Епоха” статия против Демократическия сговор.Започва личният двубой между него и сговористите, които той нарича „демокретени”.

Кървавото потушаване на въстанието през септември 1923г, неоправданите жестокости и издевателства, на които са подложени хиляди невинни хора, предизвикват гнева и възмущението у част от българската интелигенция.Хербст също застава на страната на онеправданите.От страниците на списанието, което започва да издава „Вик за свободни хора” той дръзко, без страх защитава идеалите си.И въпреки че многократно бива обвиняван за комунистически журналист, пише против правителството, но и против червения терор на комунистическата партия.Той отразява събитията обективно, залага на истината и тъкмо това го прави изключително опасен.Непрекъснато получава заплахи за живота си.Още тогава бива признат за един от най-добрите български журналисти.Никой не е искал да влиза в полемика с него, за да не стане за смях.На въпроса защо толкова остро пише против правителството язвително отговаря, че един вулкан, когато изригва, не изригва с кисело мляко, а с огън и жупел.Затова и изданието му се нарича именно „Вик”, а не „шепот” например.

Въпреки множеството заплахи срещу него и семейството му, Йосиф Хербст не спира нито за миг своята словесна война, която освобождава духа на публициста дори от страха за собствения му живот.Неговите вестници биват спирани един след друг.Всеки от тях се е водел от девиза „на никоя партия в угода, на никоя напук…” След като „Вик” е спрян, Хербст започва да издава първия български илюстрован всекидневник „АБВ”, след него се появява „Ек” в две издания – „Ек утринен” и „Ек вечерен”. Следва „Днес”, чийто последен брой датира от 16.04.1925г – денят на едно от най-зловещите събития в българската история – атентатът срещу Цанковото правителство в църквата „Света Неделя” в София.Многократно Йосиф Хербст предвещава подобна случка.Твърди, че такава политика неизменно ще доведе до крайни действия.Два часа след атентата в.”Днес” излиза с второ извънредно издание, в което са включени подробности за случилото се, както и злъчната статия на Хербст „Сатанинското деяние”, в която той осъжда извършителите, но отново изтъква причините за тези им действия, а именно правителствената политика.

Масовото убийство в църквата, след което по случайност няма нито една жертва от правителството, дава повод на управляващите да изпълнят интензивно своите списъци без присъди.Йосиф Хербст очаква „Вертоломеева нощ”, както я нарича по-рано в своите предупреждения.Още същата вечер е арестуван, след което изчезва безследно.

Със своята темпераментна и проникновена публицистика, утвърждаваща свободата, демокрацията и неотменните човешки права, отхвърляща всяко насилие и всяка диктатура, с поведението си на гражданин и интелектуалец Йосиф Хербст се откроява като ранен предходник на Карл фон Осиецки – първият и единствен публицист, получил Нобелова награда.

За да обхванем истинския ръст на Йосиф Хербст, следва да го съизмерваме с най-големите европейски публицисти и интелектуалци между двете световни войни.Благодарение на него и на Гео Милев българската журналистика още тогава успява да заеме достойно място в европейското духовно пространство.

Използвана литература:

1. Хербст Й., ,,Вчера, днес и утре”, ,,Захарий Стоянов’’, С., 2006
2. Панайотов Ф., „Йосиф Хербст Живот и смърт” , Партиздат, С., 1981
3. Панайотов Ф., „Вестници и вестникари”, „Захарий Стоянов”, С.,2008