Кандидат-студентката Деница Бисерова: Видях спасение в журналистиката от бедствието "глас в пустиня"

Деница Бисерова; Снимка: Личен архив

Запознах се с Деница случайно. Събраха ни социалните мрежи. Веднъж се включи да ме пита разни неща и така се започна нашата виртуална комуникация. Тя е  младо момиче, чиито мечти и простори на въображението са безгранични. Амбициозен човек, готов да гради бариери срещу злото. Дотук спирам, вижте какво разказа за "Новата журналистика" Деница Бисерова, кандидат- студент по журналистика:

"Бих нарекла моя свят - свят без граници. Колкото реалистичен, толкова и въображаем, мечтан. Някакси съм свикнала с това, че животът е колело, задвижвано от вятъра на човешките настроения и съдби. Вярвам, че всяко чувство, рано или късно, си отива, за дойде неговата крайност", смята Деница. Според нея това й помага да приема света такъв, какъвто е – "свят на радости и на неволи, на сбъднати и несбъднати мечти". "И колкото повече съзрявам, толкова повече съумявам да видя света извън материалното и делничното, а пътешествията и опознаването на безкрайността губят своята ограниченост", споделя още Деница.

На въпрос какво е за теб светът, тя отговаря: "Нещото, чиято загадка никой век не ще бъде в състояние да разреши".

Любовта й към писането се ражда, когато тя е едва на 10 г. "Учителката ми в основното училище постоянно ме подстрекаваше. Когато ходехме на екскурзии, обичаше да казва докато пътуваме да пишем какво виждаме през прозореца. От тогава всеки път, сядайки пред белия лист, усещам магията, която ми направи някога автобусният прозорец", спимня си Деница.

По думите й тя се е влюбила "в галерията от картини, които се сменяха пред погледа ми". "В началото, като почти всяко малко дете, не обичах да чета книги", каза тя и допълни "но това в последствие започна да поражда неспособността ми да изразя всички чувства, наниза от мисли, които се рояха в съзнанието ми. Така се сприятелих с литературата и сега заедно пишем историята на моя свят".

Избира да кандидатства журналистика, след като осъзнава, че всеки човек има своя мисия и че нейната е да помага на хората. "Това ме прави щастлива. Видях в журналистиката спасение от бедствието, което наричам "глас в пустиня", смята Деница. 

Явява се на предварителния изпит в Софийския университет "Св.Климент Охридски" и пише по темата "Ах, този Мол". Споделя, че е разработила темата по следният начин: "Изходих от възприятието си за света, сравнявайки го с това на много от моите връстници. Смятам, че моралната ограниченост на нашето поколение е продиктувана от фактори като Мола, в който съзнателно или не свиваме до минимум своите възможности за развитие и контакт с природата".

Деница  мечтае за едно утре, озарено от детски смях и безгрижие, "за един живот, лишен от човешката завист и злоба и от болезнените картини на страданието и невъзможността. За свят, в който да няма войни, бедни и богати и наши и ваши. За мир, любов и щастие, разбира се". "Кой не мечтае за тях?", риторично попита тя.

За нея България е всичко. Нещото, което непрестанно си повтаря е, че във всеки човек трябва да търси доброто и че понякога най-малкият жест или усмивка, могат да породят любов към живота. Не се примирява с карнавала, в който попада ежедневно – на улицата, в училище. "Обществото е свикнало да носи маски и да играе роли. Къде е истинското, човешкото? Хората сякаш се страхуват да бъдат себе си, а може би е по-лесно да градиш по вече готов план, отколкото да създадеш свой", коментира света около себе си Деница Бисерова.

Яница Маринова

Всичко от автора