събота, февруари 27, 2016

Писателят Иван Русланов: Хората сякаш днес не искат да строят домове. Предпочитат да градят крепости.



Снимка: личен архив

Стъпка по стъпка,  когато деня се разменя с  нощта и слънчевите лъчи дават широта на среднощните, ви потапяме в света на обичта, сблъсъка и пътуването на героя към себе си.
Ще ви разкажем за едно писмо. Което преобръща светове.. За силата на обичта. И всичко това,  събрано в най- новият роман на младия и талантлив писател Иван Русланов.
Всичко в романа  му крещи. Докосва те и преобръща. Един свят , наситен с темпоритъм и рисуващи се съдби.

Новата журналистика ви е запознавала с творчеството на Иван и този път следвайки традицията дни след премиерата се срещнахме с него, за да поговорим и се потопим в неговия свят:



Какво крият среднощните светлини?
Снимка: Facebook/Иван Русланов

- Зависи какво ти се иска да видиш. За някои среднощните светлини са само необходимост. Други виждат необикновеното очарование на заспалия град, облян в искрящите одежди от улично осветление. Трети виждат възможност дори и най-дълбоко пазените признания да бъдат изречени. Както е в случая и с нашите герои.


Къде се срещнаха за първи път Анна и Дамян- твоите герои?

- В главата ми. Как къде? ( усмихва се) .И веднага след като се срещнаха не ми дадоха дори и секунда спокойствие преди да напиша историята им.


 Ти работиш активно ден и нощ в продължение на три месеца над романа, кога настъпи преломният момент, как се роди пресечната точка на възхода, идеята за развитието на персонажите?

- Всичко започна през юли 2014 година. Една топла лятна нощ, малко преди да си легна, в съзнанието ми се появи сцена, в която се сблъскваха светът на политиката и този на хората на изкуството. Тази малка идея не ми позволи да заспя цяла нощ. Въртях се в леглото и си описвах на ум сцена по сцена. Онова, което по-късно се превърна в „Среднощни светлини”. На следващия ден си взех тефтер и започнах да пиша накратко сюжета. Първоначалното име на романа беше друго, както и името на един от главните герои. Докато пишех първата версия не усетих как юли изведнъж се превърна в края на септември. Имаше дни, в които наистина не спях. Имах нужда да кажа нещата, които споделих в „Среднощни светлини”. Имах нужда да развия героите си. Да чувствам с тях, да живея с тях, да им дам парче от сърцето си. Да ги направя реални, дишащи, съществуващи. Дадох всичко от себе си.



 Кои са най- големите страхове и най- искрените копнежи, за които ти разказваш в романа?

- За мен, най-хубавите романи са тези, които засягат широка палитра от морални теми. В „Среднощни светлини” исках да засегна преди всичко обикновените ценности като любов, отдаденост, милосърдие и приятелство. Исках да покажа какво се случва с тях, когато желанието за все повече власт се превърне в жестокост. Когато амбициите се превърнат в смисъл на живота ни и замъглят истинската ни представа за света. Какво става, когато обърнем гръб на онези, които наистина ни обичат.


 Какво може да крие едно писмо?

- Зависи от това, което е искал да каже подателят. И от това, което иска да разбере получателя.


 Може ли да оцелее красиво и чисто чувство като любовта, в коварно и измено общество, основано на задкулисни игри и манипулации?”

- От малки ни учат, че любовта побеждава всичко. Дали това наистина е така? Аз мога само да се надявам. Времената наистина са трудни. Малко или много губим търпението си един към друг. Обръщаме внимание на несъществени неща. Борим се за пирови победи. За каузи без смисъл. За временни работи. Предпочитаме ги пред истинските хора, които биха могли да ни обичат повече от всичко на този свят. Хората сякаш днес не искат да строят домове. Предпочитат да градят крепости. Студени, но богати. Пълни с егоизъм. И това е най-голямата ни трагедия. Губим усещането си за истинска стойност.


От какво се поражда болката? И какво носи тя със себе си?

- Болката си я причиняваме сами. Един на друг. А след себе си болката носи и осъзнаване. Във всичките му аспекти. От една страна – виждаш, че не си струва да се бориш за една загубена битка. Отваряш си очите и започваш да търсиш по-смислено бъдеще. От друга – един ден просто се обръщаш и виждаш, че не си оставил нищо добро след себе си. Не си подарил дори и една, единствена усмивка. И това боли. Убийствено.


 Любовта ли остава след нас?

- Нека не забравяме, че ние самите сме създадени от любовта. Въпреки че постепенно забравяме как се използва това чувство. Аз мисля, че именно любовта е провокирала великите постижения на писателите, да кажем. Нека се обърнем към един Александър Дюма – син и неговия безсмъртен роман „Дамата с камелиите”. Той посвещава книгата на една реално съществувала куртизанка, в която бил много влюбен. Но тяхната любов се оказва невъзможна. Той обаче я превръща в безсмъртна. И така стотици години този роман обикаля света, опитвайки се да научи хората да обичат. Мисля, че това е добър отговор на въпроса, нали?


Романът ти е разделен в няколко части, над коя работи най- дълго и какво носи всяка от тях? 
- Не бих казал, че някоя от частите ми е отнела кой знае колко повече време от другите. Написах романа на един дъх.


 Какво би желал да остане в съзнанието на читателя след като затвори последния лист?

Снимка: Личен архив
Иска ми се хората да почувстват този роман. Да го усетят по свой собствен начин. Иска ми се „Среднощни светлини” да заживее в сърцата на читателите. Защото е писан с много страст, с много желание и, най-вече, с много, много любов и старание. Това е най-специалният ми проект. Очаквах с трепет реализирането му. Все още не мога да повярвам, че книгата излиза под знака на едно от най-големите издателства в България. Не мога да повярвам, че романът се появи като реклама на екраните в метрото, по предните редици в книжарниците и че се изкачи на първо място в класацията на най-продаваните книги в една от най-големите български книжарници. Има за какво да съм благодарен.

ЯНИЦА МАРИНОВА

Няма коментари:

Публикуване на коментар