„Беседа против богомилите” – Презвитер Козма

Богомилите са идейните последователи на учението на български свещеник, живял по време на царуването на цар Петър I (927-969), известен като Поп Богомил. Първите сведения^[1] за появата на богомилството говорят за враждебното отношение на цариградската патриаршия към него и за окачествяването му като вредна за интересите на църквата и държавата манихейска ерес, примесена с павликянство.^[2]

В края на 20 век, по време на управлението на Борис II, Презвитер Козма създава съчинението си “Беседа против богомилите”. Полемичният характер на творбата е най-адекватният художествен изпраз на социалните проблеми на времето. Конфликтът между управляващи и народ, църква и вярващи християни е социално и нравствено следствие от обективен процес на задълбочаващи се обществени противоречия. Старобългарският автор като духовно лице – презитер, т.е. свещеник – заема позицията на официалната църква. Неговият творчески ракурс на изображение и интерпретиране на наблюдаваните явления се определя от “погледа” на феодални владетели и духовници към съществуващата социална дисхармония в обществения живот.

Богомилската ерес руши устоите на държавата. Не се спазват изконни правила, осветени от Бога, с които се поддържа равновесието в етичното и морално общуване между хората. Доброто и злото, като вечни нравствени опоненти, отстъпват пред вездесъщата власт на Сатаната. Д яволът преобръща моралните представи. Социално онеправданият се бунтува. Открито изразява протеста си срещу господаря. Сочи виновника и търси възмездие. Този социален хаос, наподобяващ апокалипсиса, е основна тема в художественото изложение на Презвитер Козма “Беседа против богомилите”.От тази беседа се научават много факти за богомилското учение и как се е отнасяла към неговите принципи православната църква. От текста личи, че авторът на беседата или не е смятал богомилите за отделна секта, или не е искал да ги отдели от останалите еретици чрез някакво определение, страхувайки се, че част от слушателите на беседата (беседите не били само четиво, но и се произнасяли публично при църковни проповеди) ще се изкушат да гледат на богомилите като на може би по-приемливи и по-близки до православните християни еретици и изобщо като на нова структура, несвързана пряко с вече познатите и повече или по-малко обичани или мразени от обществото еретически групи, като манихеи или павликяни. Освен това, може би е искал злепоставяйки пред публиката си богомилите, да заклейми същевременно и останалите еретици.Във всеки случай той отказва да ги определи, а ги нарича просто „еретици“. При това се старае да направи, между тях и истинските християни, едно особено разграничение- богомилите приличат по поведение на изкючително благочестиви християни, но не са, защото зад кроткото им и благонравно поведение, според автора, се криели опасни врагове на човешкия род, които искали да го отклонят от следването на онези канони, които осигурявали възможност душата да се спаси и човек да получи вечен живот.

По-точно, както Козма свидетелства, еретиците отричали истинността на буквалното тълкуване на Библията, както и достоверността на разказите ѝ изобщо, защото според тях Дяволът, а не Бог имал ръководна роля в Сътворението и управлението на земния свят (но без помощта на Бога нямало да успее да вдъхне живот на сътворените от него Адам и Ева).

Учели, че почитането на кръста е глупост, защото за Бога, той би трябвало да е омразното оръдие, с което са убили неговия син. Също и че християнската обредност, а и самата църква са всъщност излишни и даже вредни. Особено много наблягали на това, че властта, включително и църковната е не „от Бога“, а точно обратното - от Дявола. В отношението си към богомилската ерес авторът заема крайна, непримирима позиция. Той отрича християнската несъстоятелност на възгледите им, които принизяват етичната кауза на човеколюбеца Исус, който учи всички, повярвали в учението му, да обичат врага си. Социалният мотив на открита враждебност, определящ поведението на богомилите в обществен и нравствен аспект, е обективна причина, зад която те прикриват нажеланието си да следват хуманните и нравствени повели на Христовото учение. Богомилите са богохулници и еретици. Кланят се на Сатаната и са чеда на злото. Всички разрушителни сили на дявола са се вселили в тях. Презвитер Козма е емоционално пристрастен в художественото отрицание на своите опоненти: “Като почвам да изобличавам техните думи и дела, аз мисля, че и въздухът се осквернява от делата и проповедите им... По-скоро ще вразумиш добитъка, отколкото еретика. Свинята отминава бисера, а събира боклука. Така и еретиците поглъщат своя смрад, а отбягват божествените поучения...”

Словото на Презвитер Козма е гневно и силно въздействащо с образната сила на отрицанието. Авторът не скрива своята нравствена погнуса към еретиците. За него богомилите са “вълци”, “хищници”, “по-лоши от идолите на бесовете”. Почти фанатична е художествената страст на отрицанието. Възмущението достига до своята емоционална кулминация и се появяват авторовите възклицания: “О, колко ненавижда дяволът човешкия народ!”, “О, колко е голямо окаянието им!” Емоционалните отрицателни възгласи са възходящо градирани.

Първата композиционна част на “Беседа против богомилите” има характер на остра обвинителна реч, в която особено въздействащи са преките обръщения срещу богомилите. Еретиците отричат божествения произход на земния материален свят. Тази тяхна богохулна теза Презвитер Козма оборва, като привежда в своя защита доказателствени примери от Библията, художествени аргументи, взети от евангелски текстове, както и фрагменти от съчиненията на “светите отци на Църквата”. Този тип полемична аргументация на защитна творческа теза не задоволява автора. Той се стреми към цялостна защита на справедливия Божествен ред на земята и крайно, тотално унищожение на вредните за обществото богомилски идеи: “Но защо ли говоря за праведниците?” Било езичника, било простака, било самия дявол запитай: Кой е творец на всичко видимо и невидимо? И те ще ти отговорят: Защо си толкова прост, човече? Що може някаде да стане без божие повеление...? А, вас, еретиците, кой ви научи, че Бог не е създал всички тези твари? Тежко на вашето неверие, защото огън събирате върху главите си!”

Твърде темпераментно и безпощадно Презвитер Козма създава представа за цялото учение на богомилите. Без да излиза извън рамките на нравоучението и етичното разсъждение, той сочи действителната разрушителна роля на тяхната проповед: “Като хулят богатите, учат своите да не се подчиняват на господарите си; ненавиждат царя; ругаят старейшините; укоряват болярите, мислят, че са омразни на Бога, които работят на царя, и заповядват на всеки слуга да не работи на своя господар.”

В старобългарската литеретура се появява най-точният художествен израз на конкретната социална насоченост на богомилското учение. Презвитер Козма търси причините за социалното зло, настойчиво “ерозиращо” нравствените устои на обществения живот. Вглежда се с трезв, обективен поглед в начина на живот на различни социални среди и навсякъде открива следите на греховни деяния. Християнските закони се нарушават от тези, които би трябвало да ги спазват най-ревностно. Монасите не изпълняват съвестно своите задължения; боляри и духовници са забравили не само да следват справедливите Божи заповеди, но не изпитват и страх от Божие наказание. Страшният съди неговите мъки не обеспокояват съзнанието им. Загубили са представа за нравствените различия между грях и святост, добро и зло, справедливост и несправедливост. Никой от съгрешилите не носи вина.

Във втората композиционна част на “Беседа против богомилите” Презвитер Козма търси отговор на най-болезнените социални и нравствени проблеми на своето време. Обективна е преценката на автора за видяното. Откровението на тона поразява с безпощадната критика и с нескрита човешка болка. Писателят разказва за монаси, скитащи “без място от град на град”, за “слуги на корема си”, “бесни на душа”, “с чорлави глави и небрежни към тялото”. Говори със съчувствие за изоставени деца, които “мрат от глад и зиме страдат, проклиняйки в честия си плач.” Разкрива гордостта на властници, презиращи изпадналите в нищета. С укор разказва за притежателите на книги, които ги крият и “затварят пътя на спасението пред очите на човеците”. Разочарован е от хора, които повече “тичат по игри, отколкото в църква и обичат повече кощуниците, отколкото книгите.”

Презвитер Козма е убеден, че е открил първопричината за моралната разруха. Тя е нравственото несъвършенство на обществото. Навсякъде наблюдава излизашна суета, бездуховност и нравствена поквара сред монаси, епископи и боляри. Максимално справедлив е изводът на старобългарския писател: “Защото ние сме причина за греховете и за унищожението на своите хора!” Долавя се горчивината и нескрито разочарование. Но над всичко застава вярата на Презвитер Козма в човешкото добро. Авторът е убеден, че неговите “братя” духовници ще осъзнаят греховете си, но имат нужда от помощ и подкрепа. Истината е винаги в праведното слово. Презвитер Козма поучава съгрешилите си братя търпеливо и добронамерено, като ги съветва да намерят отново пътя към доброто. А това зависи единствено от човека. Молбата му за нравствено прераждане на изкушените от злото духовници е затрогваща със своята искреност: “И не казвайте: Не можем да бъдем такива в тези времена. Бог всичко може, ако ние искаме. Сами знаете как да живеете в Божия дом, т.е. в Божията църква.”

Презвитер Козма е безсилен да посочи спасителния изход от социалната и нравствена криза на своето време. В полемичния дух на “Беседа против богомилите” е ясно изразена болката на автора от непримиримата враждебност между народ и държава, която неминуемо предвещава трагична бъдеща участ. Създаването на “Беседа против богомилите” като времева хронология предшества падането на Източна България под византийска власт. Независимо от трагичните предчувствия, които носи в душата си, Презвитер Козма вярва не само в човешкото добро, но и в историческото добруване на българския народ: “Нека всички славим винаги светия дух, който се почита в троицата. Той не изоставя своите раби, но винаги всички тука поучава, като вдъхва сили за вяра и у вярващите, но и у езичниците...”

Предполага се , че „Беседата” е написана в Преслав. 1824г.-фрагменти от „Беседа против богомилите” са побликувани в Москва.Има двадесет и пет преписа от съчинението.Презвитер Козма е написал беседите "Беседа против богомилите" и ,,За монасите".

Презвитер Козма отговаря на тези и другите изложени в произведението му постулати на богомилското учение с критика съставена от цитати от „Библията“ и примери от ежедневния живот, а също и от критични забележки, целящи да покажат еретиците, като хора, които сами си противоречат или са лицемери и от възхвали на техните противници - феодалите и духовниците.

Докладът бе изготвен от Камелия Динева, гр. 5001.