Стъпка в мрака и поглед в светлината

Накъде води мракът?!
Фотограф: Елена Донкова

Мрачни алеи, светът различен е между радост и тъга, между мрак и светлина. Съществува ли светлина и топлина в мрака или тя е само при прозрачните небеса? Ще можеш ли да дадеш на другите живот от себе си, на скитника дори искрица от твоя огън? Едно преплитане на мрака и светлината, студеното отношение и човешката топлота, безсърдечието и искрицата състрадателност в сърцето на човек. 

Есен е, а навън е вечер, клоните на дърветата се полюшват от вятъра, движението по столичните улици е намаляло. Запътила съм се към автобусната спирка по една малка и прашна улица. Нито една лампа не излъчва светлинка. Почти всичко е потънало в пълен мрак. 

Студено е. Вървях замислена, обгърната от ежедневието, и не виждах нищо друго освен своите мисли. А може би затова ми се струваше толкова тъмно навън. Обърнах се рязко, да видя дали идва автобусът, но вместо това видях човешка фигура. Тя ме поизплаши. Човекът беше облечен в черни изпокъсани дрипи, под които се виждаха части от загрубялата му мръсна кожа. В сърцето ми се надигаше някакво чувство. 

Дали това беше само съчувствие? Не знам. Помислих го за поредния просяк, но мислите ми отново бяха прекъснати. Той вървеше бос! Бос?! В този студ, върху този цимент той крачеше бавно, без дори да спре, да изпроси нещо от някого. Не надигна и глава. Тя остана смирено наведена, скрита под голяма черна качулка. Той минаваше покрай хората като призрак. Всичко изглеждаше като филм на забавен кадър. Все едно там бяхме само аз и той. Никой ли не го забелязваше? Не изпитваха ли съжаление? 

И къде е светлината?!

Минувачите, дори от погнуса, не го поглеждаха. Нито едни човешки очи не се обърнаха към него. Времето минаваше, а аз продължавах да се взирам в него. Цигарата ми беше отдавна изгоряла, но пламъкът, запалил се в сърцето ми, лумтеше. Не се замислих как изглежда лицето на този човек. Просто почувствах товара му на раменете си, почувствах неговата болка. Но усетих и надеждата, и топлотата, извиращи от него. Бездомникът продължаваше бавно да крачи. Крачеше и в моите мисли. Исках да намеря начин да му помогна. 

Пари – нямах, храна – нямах. Тогава се загледах с какво съм облечена. Да му дам якето си! Но и аз бях без яке. Погледнах към краката си - какво бе за мен да повървя за кратко време боса, след като той имаше много повече нужда от обувки. За жалост, ботушите ми нямаше да му станат. С насълзени очи осъзнах, че няма как да му помогна. Той все повече се отдалечаваше. Ходейки бавно, той бе поел по своя път, за да открие лъча светлина. 

Мракът ни поглъщаше с грозната си паст и никой не успя да се докосне до болката на този човек. Колко ли е скитал той, колко ли мъки е видял, макар и просяк да е? А ние виждаме ли, или сме заслепени? Какво щяхте да направите Вие?

Десислава Гергова
Всичко от автора