Йосиф Хербст

Доклад на Мирела (гр. 5002)

Йосиф Хербст е човекът, оглавил неотдавна проведената анкета за това кой е най-големият български журналист.Макар подобни проучвания да звучат малко абстрактно, челната му позиция говори нееднозначно за дълбоката диря, която е оставил след себе си.На малцина в наши дни името Йосиф Хербст говори нещо, но житейските му перипетии, премеждията, на които е подложен, и начинът , по който ги преодолява, са не само интригуващи, но и достойни да бъдат претворени в цял един роман.

Роден е през 1875 година в Одрин, в заможно еврейско семейство, преселило се там от Австро-Унгария след бурните революционни събития от 1848 година.Бащата е инспектор по Хиршовата железница и през 1879г, когато започва строежът на отсечката Вакарел-София, идва в българската столица с цялото си семейство.Малкият Йосиф бързо обиква България и много скоро тя се превръща в единствената за него родина, която люби с цялото си сърце и душа.Преклонението му към България, което той споделя открито, ще го отведе по-късно на фронта и там веднъж завинаги ще докаже на всички, обвинявали го някога във фалш и суета, че стои гордо и смело зад думите си.Хербст от малък мечтае за военна кариера.Постъпва във военното училище и го завършва с отличие.За своите съученици винаги е бил пример както по отношение на учебните занятия, така и с личното си човешко поведение.Отличавало го е и предимството му в сферата на хуманитарните науки, към които проявява нескрит интерес.Все пак неотклонно върви по вече избрания път.След като завършва военното училище прекарва две години в Първи софийски пехотен полк и още толкова – в статистическо-топографското отделение на Военното министерство.Отново се нарежда сред първенците, но тъкмо когато прекият му началник подава рапорт да бъде повишен в чин и длъжност, Хербст бива върнат обратно в строя.Точно по това време във Франция се разразява „аферата Драйфус”, която не подминава и България.Военният министър тайно е наредил и в българската армия офицери-евреи да не се допускат до военни тайни и високи длъжности.Пред младия Йосиф стои въпросът какво да прави с живота си оттук насетне, след като кариерата, за която е мечтаел винаги, се оказва невъзможна.Семейството му го подтиква да се залови с търговия, но той е категоричен в отказа си.Всъщност вече е зачислен в редакцията на „Военни известия” – седмичник, издаван от Военното министерство.Длъжността на Хербст е да следи чуждестранните военни издания и да превежда от тях статии и вести, които биха представлявали интерес за българските офицери.Макар този вестник да е скучен и ограничен, се оказва първата крачка към бъдещата му журналистическа кариера.

По същото това време единственото, което му дава отдих от скучната работа, са литературните сбирки у Стоян Михайловски.Там се срещат отбрани столични интелигенти като П.П.Славейков, д-р Кръстьо Кръстев, Кирил Христов и известния литератор Пеню Даскалов.А Йосиф е станал любимец на всички - заради енциклопедичните си познания и изтънченото си чувство за хумор.

След като напуска военната служба, записва право в Софийския университет, но само като слушател, тъй като военното му образование не било достатъчно, за да бъде приет за редовен студент.Още след първите лекции обаче се убеждава, че от него адвокат няма да стане, и окончателно решава да се отдаде на журналистиката.През 1901 заминава за Русе на работа в тамошния в. „Вестник”. „Никой не е станал пророк в собствения си град” – шеговито отвръща Йосиф на всеобщата почуда на близките си, след като им споделя намеренията си.Преди всичко обаче желанието му е да избяга от средата и опеката на своето семейство, за да се почувства напълно свободен в мислите и действията си.

Младият Хербст все повече се отчуждава от своите, а статиите му започват да будят тревога.Той съвсем е загубил еврейското си национално самосъзнание, а за брат му Карл, който е създател на ционистичното движение у нас, това е непонятно и абсолютно недопустимо.Опитите му да го вразуми, да го приобщи към своите идеи остават неуспешни.Йосиф не само че не крие отрицателното си отношение към ционизма, нещо повече – той завинаги е избрал България за единствена родина.Неговото българско самосъзнание е непреклонно.Владее родната история и език до съвършенство и иска да посвети таланта си на своята страна.

Поради материални затруднения Хербст прекратява издаването на русенския „Вестник” и , макар и без охота, се връща в София, където започва работа при Бернард Кон в „Български търговски вестник”.В края на века, когато модерната българска журналистика прави първите си крачки, вестникът на Кон бързо се налага, но с появата на други информационни листове като „Отзив” и „Вечерна поща” , редакторът се принуждава да отделя много по-голямо място на хрониката и разни дребни жълти новини.По времето, когато Йосиф Хербст постъпва на щат, изданието не се ползва с някогашното си реномето. Хербст често посещавал Арменското кафене, където се намирала т.нар. репортерска борса.По всяко време на деня там можели да се видят настоящи депутати и утрешни министри, артисти, македонски комити, писатели, художници, карикатуристи.Около тях от сутрин до вечер се въртят репортерите на софийските вестници – надават ухо да дочуят някоя политически клюка, която след това ще раздуят до неузнаваемост в колоните на хрониката.Тук те си разменят новини за убийства, изнасилвания и злополуки, а когато ги няма – сами ги измислят. Хербст също не остава встрани от тази творческа суетня.

От 1903г Йосиф Хербст е главен редактор на големия столичен ежедневник „Дневник”.Той вече има достъп до Двореца, любезно е канен в чуждите легации, желан гост е и в аристократичните салони на столичния хайлайф, обядва и вечеря с чуждестранни кореспонденти, но не се отказал и от дружбата си със старите си приятели като Елин Пелин, с когото заедно са били слушатели в Юридическия факултет.От време на време публикува по някоя и друга закачка в неговия (Елин-Пелиновия) „Българан”.

Благодарение на своите многобройни познанства във висшите кръгове и сред чуждите дипломати, Хербст е един от най-осведомените хора.

Кореспонденциите му до европейските вестници се възприемат и в чужбина като официални съобщения, защото във Виена, Берлин и Лондон добре знаят откъде черпи сведенията си.Като главен редактор на „Дневник” Хербст пише уводни статии, прави интересни политически прегледи, но помага и при съставянето на хрониката.Хрониката – това е същността на информационния вестник, останалото е само гарнитура.А Хербст е ненадминат майстор и в тази област.Никой като него не умее да съчетава така политическата новина с политическата интрига, да премълчи едно, да раздуе друго, така че хем да е интересно на читателя, хем да има ефект в средите, на които иска да въздейства.Всеки може да бъде летописец на събития, а малцина са, които умеят да влияят върху тях.Йосиф Хербст може.

Наскоро след освиркването на Фердинанд при откриването на Народния театър Хербст е принуден да напусне „Дневник” поради разногласия с директора Георги Николов.Прекарва известно време във в. „Гражданин”, а в началото на януари 1908г основава в. „Време” заедно с Ал. Балабанов и д-р Ал. Гиргинов. „Време” е „всекидневен свободен вестник”, както е написано под главата му, а всъщност е втори политически орган на управляващата Демократическа партия.По това време всички буржоазни партии са подели яростна вестникарска полемика срещу демократите, наричайки ги не без основание „царедворци” и „царски любимци”.Правителството трябва да отбива атаки от всички страни и затова министър-председателят Малинов не хаби сили и средства в това да ухажва редакторите на „Време”.Самият Хербст става член на Демократическата партия, лично препоръчан от Екатерина Каравелова, която често казва, че „след Алеко Демократическата партия не е имала по-добро перо!” Не след дълго обаче и двамата ще останат разочаровани от водената политиката и ще я напуснат.

При едно от честите си гостувания във Виена Хербст се запознава с единствената дъщеря на виенския банкер Енгел, която от пръв поглед се влюбва в него.Родителите ѝ са възхитени от нейния избор.Йосиф обаче се колебае, а вече се обсъжда въпросът за сватбата.И докато се усети се оказва женен за Екатерина-Ида-Мариета-Катинка Енгел („името ѝ е дълго от Виена до София” – писал е той на приятелите си).Елвира предпочита да си седи вкъщи, да чисти, да подрежда, въпреки че има прислуга.Вечно се оплаква, че не е достатъчно чисто.Тази нейна мания по-късно я отвежда в психиатрична клиника, където ще прекара остатъка от живота си.Заради съпругата си Йосиф започва все по-често да отсъства от светските мероприятия и да не е в течение със светските събития.

Когато през 1912г. започва Балканската война, Хербст отказва да стане цензор в щаба на армията или дори военен кореспондент и участва в най-кръвопролитните сражения като ротен командир.Мястото на офицера, смята той, е сред войниците - на бойното поле.А Йосиф винаги се е чувствал офицер.Във военното училище се е готвел тъкмо за Тая война.Като публицист е желаел отново Тази точно война – за освобождението на Македония, защото няма по-свято и справедливо дело от това.Войната е върховно напрежение на силата, на волята, на ума – на отделния индивид и на целия народ.В такива мигове всеки разкрива истинската си същност.С делото си Хербст веднъж завинаги доказва, че не е празнословец, който само на думи тачи България и нейния народ.Сега, на фронта, е един от всички.Застава рамо до рамо и с най-простия войник.Поверената му 16-та рота са все обикновени българи, шопи, но смелостта им буди възхищение у Хербст.По-късно той ще възхвалява подвизите им в своите статии, както и ще сподели нескрития си интерес към чистотата и разнообразието на техния диалект.

В едно сражение при с.Дъсчен кладенец Йосиф Хербст е тежко ранен и няколко дни лежи сред труповете на своите войници.Само по чудо остава жив.По-късно от извадените от него куршуми , той прави брошка, която подарява на втората си съпруга Виола.

През 1913г (след първата Национална катастрофа) цар Фердинанд по съвет на австро-унгарския император Франц-Йосиф създава специална длъжност директор на печата, за да „обуздае” българската преса и да я постави в служба на правителствената политика.На този висок пост по препоръка на Симеон Радев и д-р Никола Генадиев е назначен Хербст.Той го заема, убеден, че така най-много може да допринесе за осъществяването на българските национални идеали.С изключителните си умения и талант за пореден път доказва силата на словото.Успява да прокара прогерманската политика на правителството и да поведе цял един народ в желаната посока.Защото да убедиш обикновения човек в правотата си, отричайки го от онези, които са донесли свободата му, които той чувства като свои братя и на които ще е вечно признателен, е истински подвиг.

През годините, в които Хербст заема поста директор на печата, той успява да си спечели много врагове.Неведнъж му се налага да защитава честта и достойнството си, подлагани под съмнение от завистливи недоброжелатели.Лъжите и интригите обаче се оказват недостатъчни да го снемат от поста.Той се ползва с благоволението на видни чужденци и политици.С времето става все по-неудобен за властта и през 1917, когато влиза в остър конфликт с щаба на армията, с министър-председателя и с цар Фердинанд, бива уволнен.Пращат го на бойното поле, където написва своето знаменито писмо, в което разкрива истината за положението на фронта, за настроението на армията и предрича войнишки бунт и катастрофа, ако не се вземат радикални мерки.

След войната се оттегля от политиката и журналистиката.Отдава се на грижите за семейството си.Негова съпруга е станала Виола Каравелова – най-красивата жена в София (и сестра на Лора Каравелова – Яворовата възлюбена), с която заедно отглеждат децата от предишните си бракове.

Хербст обаче не може да стои дълго безучастен, далеч от културния живот.Когато най-близките му приятели Ал.Балабанов и Елин Пелин създават литературния вестник „Развигор”, той започва да публикува свои кратки, но запомнящи се бележки, много от които по-късно влизат в книгата му „Вчера, днес и утре”.Издава я отново под въздействието на Балабанов и Елин Пелин.Поради политическите сътресения в страната излизането ѝ на пазара се забавя.Това е книга равносметка на неговото 25-годишно участие в журналистиката и обществено-политическия живот, равносметка и на цяла една епоха, която ще завърши на 9 юни 1923г.В нея се чувства недоволството му от капиталистическата система, която е пораждала и поражда войни.Личи и интересът му към комунизма, към чийто идеи дори проявява симпатии, без обаче да спестява и критичното си отношение.Особен интерес представляват размишленията му за журналистиката, които са ключ и за собственото му публицистично творчество.

Ето какво пише той:

„В много висши училища има вече катедри по вестникарство, което показва, че вестникарството се признава за наука, макар че то е изкуство.”

„Безпристрастен, хеле пък безстрастен журналист, е журналистически евнух.”

„Без цензура и баба знае да се бори за идеи.Майсторство се иска под режим на цензура да се разбереш с читателите.”

„Вестникар, който е постоянно по лов на интервюта, си е преместил ума в краката: по-добре може да тича, отколкото да мисли.”

На Йосиф Хербст се пада жестоката участ в своите издания след преврата да пише кървавата хроника на гражданската война в България (1923-1925г).С гражданското си поведение и с ярката си публицистика той се изправя дръзко и смело срещу политическото насилие и безумието на своето време.

Отдръпнал се от политиката след Първата световна война, Хербст най-неочаквано се връща в нея след преврата на 9 юни ‘23г., когато през август публикува във в.”Епоха” статия против Демократическия сговор.Започва личният двубой между него и сговористите, които той нарича „демокретени”.

Кървавото потушаване на въстанието през септември 1923г, неоправданите жестокости и издевателства, на които са подложени хиляди невинни хора, предизвикват гнева и възмущението у част от българската интелигенция.Хербст също застава на страната на онеправданите.От страниците на списанието, което започва да издава „Вик за свободни хора” той дръзко, без страх защитава идеалите си.И въпреки че многократно бива обвиняван за комунистически журналист, пише против правителството, но и против червения терор на комунистическата партия.Той отразява събитията обективно, залага на истината и тъкмо това го прави изключително опасен.Непрекъснато получава заплахи за живота си.Още тогава бива признат за един от най-добрите български журналисти.Никой не е искал да влиза в полемика с него, за да не стане за смях.На въпроса защо толкова остро пише против правителството язвително отговаря, че един вулкан, когато изригва, не изригва с кисело мляко, а с огън и жупел.Затова и изданието му се нарича именно „Вик”, а не „шепот” например.

Въпреки множеството заплахи срещу него и семейството му, Йосиф Хербст не спира нито за миг своята словесна война, която освобождава духа на публициста дори от страха за собствения му живот.Неговите вестници биват спирани един след друг.Всеки от тях се е водел от девиза „на никоя партия в угода, на никоя напук…” След като „Вик” е спрян, Хербст започва да издава първия български илюстрован всекидневник „АБВ”, след него се появява „Ек” в две издания – „Ек утринен” и „Ек вечерен”. Следва „Днес”, чийто последен брой датира от 16.04.1925г – денят на едно от най-зловещите събития в българската история – атентатът срещу Цанковото правителство в църквата „Света Неделя” в София.Многократно Йосиф Хербст предвещава подобна случка.Твърди, че такава политика неизменно ще доведе до крайни действия.Два часа след атентата в.”Днес” излиза с второ извънредно издание, в което са включени подробности за случилото се, както и злъчната статия на Хербст „Сатанинското деяние”, в която той осъжда извършителите, но отново изтъква причините за тези им действия, а именно правителствената политика.

Масовото убийство в църквата, след което по случайност няма нито една жертва от правителството, дава повод на управляващите да изпълнят интензивно своите списъци без присъди.Йосиф Хербст очаква „Вертоломеева нощ”, както я нарича по-рано в своите предупреждения.Още същата вечер е арестуван, след което изчезва безследно.

Със своята темпераментна и проникновена публицистика, утвърждаваща свободата, демокрацията и неотменните човешки права, отхвърляща всяко насилие и всяка диктатура, с поведението си на гражданин и интелектуалец Йосиф Хербст се откроява като ранен предходник на Карл фон Осиецки – първият и единствен публицист, получил Нобелова награда.

За да обхванем истинския ръст на Йосиф Хербст, следва да го съизмерваме с най-големите европейски публицисти и интелектуалци между двете световни войни.Благодарение на него и на Гео Милев българската журналистика още тогава успява да заеме достойно място в европейското духовно пространство.

Използвана литература:

1. Хербст Й., ,,Вчера, днес и утре”, ,,Захарий Стоянов’’, С., 2006
2. Панайотов Ф., „Йосиф Хербст Живот и смърт” , Партиздат, С., 1981
3. Панайотов Ф., „Вестници и вестникари”, „Захарий Стоянов”, С.,2008

Свободата на словото и политическата цензура от Учредителното събрание до войнитe

Доклад на Здравка Стоева (гр. 5001)

На 16ти април 1879г Учредителното Събрание в Търново приема единствената за българското княжество конституция. За свободата на печата били отделени няколко члена. В първоначалният проект чл. 74 гласял следното: „Печатът е свободен, но който злоупотребява тая свобода, ще отговаря според особен за това закон”, което е неясно и нееластично твърдение според делегата Георги Странски и Драган Цанков и Константин Помянов. Съзадава се даже специален член за висшето духовенство, който гласи религиозните издания да подлежат на предварително одобрение. И все пак е дадена временна свобода на печата. Чл. 79 гласи: Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите”. Така Търновската конституция утвърждава безусловно това гражданско право, но преподавателят по конституционно право в Софийския Университет навремето проф. Баламезов с право казва, че „свободата на печата” в България е най-нарушаваното право. Консерваторите не одобряват тази свобода и с нея обясняват всички сътресения и проблеми в Княжеството, а след това и в Царството, защото излизащите вестници не спестяват критичното си мнение относно работата на Учредителното събрание. В периода от 79та до 94та има сериозни нарушения на вече установеното право. Излизат вестниците „Дунавска зора” (от Д. Паничков), в. БЪлгарско знаме (1879) – П.Р.Славейков, защитаващи тези членове от Конституцията. В. Остен е неразделна част от становището на либералите за приемането на демократичната конституция. Свободата на печата защитава и в. Българский лев в опозиция на в. Марица. Но според княз Александър 1ви тази „разюзданост” трябва да се потуши и да се промени конституцията в консервативен дух, защото според консерваторите не могат и не бива да се изразяват враждебни, в смисъл на противоположни, на управляващите становища. Консерваторите виждат най-голямото зло в дадената от основния закон „свобода на печата”. Междувременно на 28.07.1879 първото българско правителство начело с Тодор Бурмов създава „Държавен вестник”, който съществува и до днес. Започвайки като седмичник, след това излиза два пъти седмично, а от дванайсетата си годишнина става всекидневник. Първата пречка на либералите идва с преврата на 27 април 1881г, когато княз Александър уволнява либералното правителство на Петко Каравелов. Така той въвежда предварителни ограничения на писувачите, а либералите бранят конституцията. Стефан Стамболов издава вестник Свободен печат -81ва г, а през 79та е създаден в. Витоша редактиран отначало от Тодор Бурмов, а след това от ревностния консерватор Григор Нанович. Витоша оправдава княза, който нарушава конституцията, като поставя на власт консерваторите и нарича либералите „чапкъни” и „нихилисти”, чието прозвише бива наложено още по-силно от в. Български глас. На 20.06.1879 либералите създават свой солиден орган – в. Целокупна България, а благодарение на неговата настъпателна кампания, те печелят и парламентарните избори, макар и княз Александър да се опитва да им попречи. 27.08.1880г – първият брой на в. Независимост – новият орган на Либералната партия, а в същото време Батенберг, заедно с в. Български глас и консевраторите замислял държавен преврат. На 27 април 81г. Отстранява тогавашното правителство и министър председателя Петко Каравелов, като назначава генерал Казимир Ернрот. С цел създаване на послушно правителство той спира всички издания на либералите и унижава брутално самия Драган Цанков, като го арестува рано сутринта в леглото му, без да му позволят да се облече и с файтон го прекарват из софийските улици. Петко Славейков и Петко Каравелов се спасяват в Пловдив, където започват да издават в. Независимост, който също бил забранен от подполковник Ремлинген, но заповедта му била безсилна и той се разпространявал по всеки възможен начин. По-късно към тях се присъединява и Захарий Стоянов. Какво ли не направило правителството, за да обуздае „срамния” печат. Безброй арести, конфискации, присъди... Полицията арестувала и бившия опълченец Димитър Петков, който пък разлепил хектографски позив „Глас на българския народ” и бил хвърлен в Черната джамия. Година и половина по-късно той успял да излезе и създал в. Свирка.

Новото правителство начело с мин-председател ген. Соболев пристъпило към контрол до степен на цензура посредством закон, утвърден с княжески указ Номер 75 от 06.04.1883г съдържащ 44 члена, групирани в 7 глави, в крещящо противоречие с Конституцията. Когато законът влиза в сила, в Кнжеството се издават 7 вестника и седем списания. Законът забранява разнообразие на мнения в печата, критика и нападки към управляващите и има специални условия за издаване на вестник или списания. Нещата се променят след като Батенберг се отказва от пълномощията, обяввява възстановяването на конституцията и на 7ми септември 1883г назначава коалиционно правителство от умерени либерали и консерватори с министър председател Драган Цанков. Създават се и в.Свобода и в.Съзнание, които съвсем не спазват Закона за печата. Съзадават се противоречия между Драган Цанков и министъра на правосъдието д-р Стоилов и през декември 83година Батенберг създава Наказателен закон за престъпления по печата, съдържащ 34 члена, като най-тежкото престъпление е подбуждането към жъстание и нарушаването на безопасността и спокойствието на държавата. Според либералите новият закон, освен, че е ненужен, е крайно опасен с всичките си постановки за престъпленията чрез печата, за конфискации, забрани и цензура, но законът се прилага в практиката само няколко месеца. За цялата 1884г в Княжеството излизат общо 32 вестника и списания.
През юни 84та година на власт се установява правителство с министър председател П. Каравелов. В количествено отношение, опозиционният печат нараства. Правителството споделя мнението на своята парламентарна група, че законът от декември 83та година е противоконституционен и така той се отменя с друг законов акт от 18 януари 85г, наречен „Допълнителен отдел към Наказателния кодекс за престъпленията по делата на печата”, който за жалост не успява да се утвърди. Септември 85година цялата страна е поставена в режим на всеобщо военно положение, поради съединението на Източна Румелия с Княжество България. Това военно положение разширява правата на изпълнителната власт и правителството може да издава наредби, равностойни на закони, но не може да изменя нито една конституционна норма. И така, неотменяемото гражданско право „свобода на печата” е суспендирано, без указ, без разрешение на Министерския съвет. КЪм 06.09.85г. в Източна Румелия излизат общо 19 заглавия, а след тази дата всички те спират, с изключение на издаденото на 06.11.85г. в Пловдив „Дневен бюлетин за официални и неофициални депеши”, с новини от военните действия. Всъщност, без всякакъв указ, кабинетът забранява издаването на вестници и списания и, което е по-лошо, не всички, а само „вредните” по субективната преценка на министрите. За времето до отмяната на извънредния режим излизат общо 30 заглавия на периодичния печат, някои от които са вестниците Търновска Конституция, Славянин, Време, Зора, Телеграфически новини, Освобождение и Телеграф. Но към края на 85а г., когато в Букурещ започват преговорите за мир със Сърбия, много издатели се готвят да подновят своите издания. Така излиза на 08.01.1886г. в. Средец, който след това е забранен от градоначалникът Хранов заради русофилската му ориентация, а първият брой на в. Независимост е конфискуван заради русофобската му ориентация, макар и с ходатайсвто няколоко броя след това успяват да излязат. Забранени са вестниците Драгоман, Демократ, а в. Напред не е спрян, макар и с изложена неприятна тема за цензурата. Забранени са и в. Вестникът ми!, в. Дикат и др.
В период от 4 месеца (от 29.03 до 09.08.86г) ж Княжеството излизат общо 42 заглавия на периодичния печат, от които 21 опозиционни вестника, които имат принос за изостряне на конфликта между двата оформили се лагера – русофилски и националистически. На 09.08.86г. офицери русофили детронират Батенберг, но контрапревратът на Стамболов го връща обратно. На 25 юни 3то ВНС избира княз Фердинанд за владетел на БЪлгария. СТамболов веднага взема цялата власт като регент, а след това и като министър-председател след идването на Фердинанд. Събитията от 09.08.1886 до 02.08.1887 дават основание на мнозина изследователи да формулират констатацията, че в рамките на една година, княжесвтото преживява дълбока криза, чийто вътрешен аспект е изчерпан с пристигането на княза. Мненията за управлението на Стамболов са много противоречиви. Той управлява княжеството с „желязна ръка”, наричат го „диктатурата на Стамболов”, русофилите го критикуват и хулят, а западният печат го величае. Захарий Стоянов го превъзнася, а по-късно го обжида, наричайки го „чудовище”. Но въпреки всичко той запазва целостта и независимостта на България, защитава докрай икономическите и интереси и макар и с неевропейски средства я европеизира. Подкупва отделни журналисти и цели вестници, но пък тези вестници придобиват европейски вид. Това са в. Свобода, в които пишат Димитър Ризов, Димитър Петков – Свирчо и Захарий Стояно и в. Балканска зора (1890-1900). Стефан Стамболов се съюзява с консерваторите и така се ражда Законът за печата от 1887г, по заслуга и на Захарий Стоянов и д-р Константин Стоилов. Утвърден е и механизмът на цензурата, който може да бъде задействан веднага, щом властта пожелае. Узаконен е и полицейският произвол. Захарий Стоянов става редактор на в. Свобода и своята еволюция там той препоръчва дори прилагането на насилие и подкрепя побоя, извършен над Петко Каравелов в Черната джамия. На 31.08 даже участва в митинг срещу Петко Каравелов, чиято къща е нападната и изпотрошена. Същото се случва и с печатницата на К. Кушлев, където се печата „Търновската конституция”. На 09.11.1887г. Стоянов нахлува и в Софийската митрополия и заплашва митрополит Климент да напусне София, а на 21.03.1889г. дава съвет на Ив. Андонов в Пловдив как да се спре излизането на опозиционния вестник Родопи. Има и още много други манипулации от страна на Стамболов и Стоянов. Всъщност след 09.08.1886г. в Южна БЪлгария не излиза нито едно опозиционно издание. След февруари 87г. Замира опозиционният печат и в Северна България. След падането на Радославовския кабинет на 28 юни 87ма и назначаването на правителството на К. Стоилов, дори самият Радославов прави безуспешен опит да издаде в. Глас и в. Народна воля, те са спрени от цензурата. Правителството на Стамболов управлявало страната до 18 май 1894г.
След като през 92г цензурата е премахната, се създава в.Прогрес (92-97), който произлиза от вестниците Правдина (1892) и сп. „Лъча” и се определя като един от най-дръзките вестници за времето си. Създадени са още вестниците Работник (който е първият орган на създалата се през 1891г. Българска социалдемократическа партия, в. Другар (93-93), спусван от съюзистите, в. Социалист (94-97). Против идеите на социализма се обявява в. Свобода, начело със Захарий Стоянов. На стопанска тематика се издават вестниците, Промишленост, Българско земеделие, Меркур, Справка, Тунджа и Нашето първо изложение, а за правно реглулиране на стопанския живот се появяват издания као „Съдебна библиотека” и „Юридическо списание”.
Изследователите на вестниците Свобода и Пловдив, амализирайки стила и езиковата култура на вестниците са намерили безброй агресивни и обидни думи, стилово определени от стоян Михайловски като „Каймак от храчки и сметана от помия”.
Режимът на цензурата се практикува до края на юли 1892г. Тогава неочаквано постъпват безброй жалби на издатели срещу издатели, редактори срещу редактори и безброй чиновници и търговци подават жалби за нанесени обиди и разпространяване на неверни слухове. Но въпреки това опозиционният печат набира скорост и постига много големи подобрения. За целия 7 годишен период на Стамболовия режим в Княжеството се издават 231 вестника и списания, от които опозиционните политически вестници са 50. Този период дава живот на първия дълготраен всекидневник – Балканска зора. От 87 до 94та година се появяват издания, прекрасни образци на българската книжовност – Деница, Критика, Мисъл, Българска сбирка, Български преглед, Учител, Младина, Юридическо списание, Юридическа мисъл, Природа, Утро и пр.
В края на 19ти и началото на 20ти век се формират повечето партии и съответстващите им вестници. Това са:
Народната Партия - в. Мир (94-44), с учатието на Иван Вазов
Демократическата Партия от петко Каравелов – Пряпорец (98-31)
Радикалдекомратическата Парти (Тодор Влайков, Найчо Цанов) – Демократ (1905 – 1934), после Радикал
Общественополитическо списание – Демократически преглед (1902 – 1928)
Стефан Стамболов – вместо Свобода (1886-1920) – Нов Век(99-16,19)
Либерална Партия (Васил Радославов) – Народни Права (1888-1932)
1904г-Младолибералната Партия на Драган Цанков – в.България (1898 – 1921)
„земеделско знаме”(1902 – 1934) има най-голяма заслуга БЗНС да се превърне в пол. Партия. (алеко константинов)
Левите сили: „Работническо вестник”(1897 – 1923) – Георги Кирков

СП. Ново време – 97-23 димитър благоев – за марксизма
„Общо дело” (1900 1905) янко сакъзов – против марксизма
Социалисти – „работническа борба”, Работническа България, Народ, Съвременна мисъл
Първи социалистически всекидневник – Напред (1911) – Кръстю Раковски
Вестник Свят, Списание Мисъл (92-07)
Списание Художник (1906 – 1909)
В.Българан (1904-1909)- александър божинов, елин пелин
Ражда се и вестникът на новината начело с карикатурите на Александър Божинов – в.Вечерна поща (1900-1914)
В.Дневник (1902-1944) редактори Георги НИколов, Йосиф Хербст
1911г.- Атанас Дамянов купува в.Дневник, в. Заря, издава в. Утро – вестникарски магнат и мениджър

1894-1905- в.Право – орган на пол. И духовните интереси на бълг. Население в Турция
„свобода или смърт” на пейо яворов е едно от най-ценните издания в бълг. Журн.
Стоян Михайловски – Гръмовержеца – смела публицистика, 1903-04 той публикува във в. Ден поредица статии и памфлети, които вбесяват княза и царедворците
1907-приема се нов закон за печата, който вкл. Нови ограничения на печатното слово

Вестник "Шоу"

Доклад на Георги Георгиев (гр. 5002)

Възложената ми тема за доклад- вестник „Шоу”, на пръв поглед представлява един лесносглобяем пъзел, пъзел, чийто части изглеждат поставени на масата и само чакат да бъдат наредени. Това обаче в действителност не е така! Частите се оказаха пръснати под масата, около масата и къде ли не, не е лесно да откриеш всички елементи на пъзела. Напротив- трудно е! Трудно е да претеглиш противоположните позиции на обществото, относно жълтата преса, в частност „Шоу” като представител на нея.

От едната страна са хората, които купуват и четат вестника, вълнуват се какво се случва на страниците му, живеят с него, а тези читатели никак не са малко. От другата страна са застанали критиците на този тип преса- медийни експерти, журналисти, популярни хора, не малка част и от обикновените българи. А между двата бряга са се разпрострели т.нар. „жълти издания”, там е и вестник „Шоу”.

Възползвайки се от политическата, социалната, културната, моралната деградация на българското общество през последните 20 години или надушвайки с търговския си нюх новата пазарна ниша, вестниците като „Шоу” натрупаха популярност и все по-голям и бързорастящ тираж, „келепир”, както Алековият Бай Ганьо обича да казва. Но на чий гръб? Кой печели от съществуването на такъв тип „жълти” издания в България? Защо на страниците им гастролират безпрепятствено както популярни личности, така и политици, мутри, разни „честни” бизнесмени? Трябва ли да е така? Защо т.нар. сериозни вестници отстъпват? Или и те търсят същите цели? Защо „жълтите” таблоиди притежават по-силен натиск върху политическия живот и изобщо върху обществото като цяло? Кой е виновен? Тези многобройни въпроси, въртящи се в съзнанието ми, ме отведоха към първоизточника, извора- редакцията на вестник „Шоу”, където да търся отговори, да осветя тъмните улички на съзнанието си. Затова посетих и „Шоу”, с единствената цел да получа информация от извора.

Главният редактор Милен Милушев се отзова положително на моята покана и осъществих интересно интервю с него, но първо нека го представя накратко заедно с неговите съдружници. Милен Милушев е възпитаник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, гр. София. От 1991г. до 1999г. работи в „Медия холдинг”, един от създателите на вестник „Нощен Труд”. По това време там работи и Георги Илиев. Но е уволнен след фалшиво интервю с хърватския президент Франьо Туджман, което пуснал в "Нощен труд". Въпросите към държавния глава "задал" сътрудникът на прилепите Тодор Петров. Бързайки да влязат в график и разчитайки на дотогава коректния външен автор, Илиев и колегите му не проверили достоверността на материала. Последвал дипломатически скандал. В резултат навръх рождения си ден - 3 юни, Георги Ст. Илиев получил заповед за уволнение. Годината била 1999-а.

Оглеждайки се за работа малко по-късно, той попаднал на бившия депутат от БСП Константин Дилчев. Двамата решили да направят скандален вестник и да го пуснат на 6 август под името "Бомба" - в чест на изникналата на този ден "гъба" над Хирошима. В крайна сметка се спрели на по-краткото и исторически независимо "Шок". Стартирали с 5300 тираж и три месеца по-късно вече гонели 100-те хиляди. Днес обаче вестникът се казва "Шоу". Константин Дилчев продължава да държи марката "Шок", а седмичника с това име вече издава конкурентната "Ню медиа груп".

През 1999г. заедно с Георги Илиев в проекта „Шок” участва и Милен Милушев. Вестникът е в рамките на пресгрупа „Шокпрес”. И така до 2005г., когато официално, Георги Илиев и Милен Милушев, с Пламен Каменов основават пресгруп „Интермедия”, в чийто състав влизат вестник „Шоу”, вестник „Женски тайни”, вестник „Над 55”, вестник „Врачка”, вестник „Доктор” и иформационна агенция „Блиц”.

Сега ще представя интервюто, което проведох с гл.ред. на в-к „Шоу”- Милен Милушев. Като ще си позволя след всеки негов отговор ние да коментираме заедно.

Интервю с главния редактор на вестник „Шоу”- Милен Милушев:

Кога е създаден вестник „Шоу”?

Вестник „Шоу” произхожда от една пресгрупа, която създаде първите жълти вестници в България- пресгрупа „Шокпрес”. Тя създаде първите жълти вестници в България и през 2005-2006, вече забравих, през 2005 година с вестник „Шоу” решихме да скъсаме с жълтата журналистика и да създадем семеен, артистичен, забавен, меркантилен вестник, но който се базира все пак на истината, на фактите, а не на измислицата. Вестник „Шоу” реално съществува от 3-4 години, вече забравих коя година точно решихме да скъсаме с жълтата преса, но на времето ние създадохме първите жълти вестници. Вестник „Шоу”- амбицията и претенцията му е да бъде един семеен вестник, който да предоставя една алтернативна информация, алтернатива на т.нар. официозни вестници- „Труд” и „24часа”. Всичко, което те премълчават и подминават, може да бъде прочетено при нас.

Нека обърна внимание първо на твърдението, че през 2005 година „жълтото” издание „Шок” се преобразява изведнъж в семейното, базиращо се на истината „Шоу”. Този факт лесно би могъл да се обори просто с разгръщането на страниците на „Шоу”- там лесно се забелязва липсата на отбелязани имена под статиите, често заглавията са в условно наклонение, да не говорим, че повечето по-ранни статии за предстоящи събития се оказват неверни, неистинни, т.е. не са базирани на истината.

Кои са неговите създатели?

Георги Илиев е създателят на пресгрупа „Шок” и по нататък той е мажоритарен собственик на „Интермедия”, която издава тези наши вестници. Аз съм един от тримата акционери с миморитарен дял. Другият е Пламен Каменов, който е основател и на „Медия холдинг”, които издават вестниците „Труд” и май нататък няма да продължа...

Интересен факт изниква изпод името на Пламен Каменов, който е едновременно един от собствениците на „Шоу” и един от собствениците на „Медия холдинг”, издаващ „Труд” и „24часа”.

На титулната страница на „Шоу” е отбелязано, че е най-тиражният седмичник, но и друг вестник претендира за това. Кой е прав?

Прав е пазарът. Заявките при фирмите-разпространителки- те не могат да се подминат. Те казват истината- заявките при фирмите-разпространителки. Всичко друго е реклама и такъв маркетингов подход.

Интересна позиция относно пазара, т.е. за този вестник пазарните взаимоотношения са над всичко. За „Шоу” читателят е потребител, т.е. икономически субект, а те производител. Това може да се разчете като производство на новини спрямо изискванията на потребителския вкус, който в последните години поради свиване на моралните рамки предизвиква по-вулгарни и по-цинични изкази.

Т.е. колко е тиражът на вестник „Шоу”?

Не бих желал да навлизам така в детайли, да издавам търговски тайни. Нашият тираж е много голям. Рекламодателите го знаят, затова ни предпочитат. В интерес на истината конкурентният вестник доста се разви напоследък- конкурентният вестник „Уикенд” произхожда от нас. Човекът, който прави „Уикенд” работеше при нас, напусна, създаде там една друга групировка и се занимава.

Тиражът- сакралното число на „Шоу”, което по мои неофициални източници е малко над 150000. „Келепирът” и само той е водещ. Друго отличително е, твърдението, че собственикът на „Уикенд” произлиза от „Шоу”.

Запознати ли сте със скандала около медийните изяви на хора от т.нар. мутренски среди, скандал, в който бяха замесени „Уикенд” и „Капитал лайт”?

Да. Т.нар. мутренски среди получиха първите трибуни от т.нар. официозни вестници. Аз съм работил осем години в „Медия холдинг”, аз съм един от създателите на „Нощен труд”. В „Труд” излязоха първите интервюта с т.нар. борци- Васил Илиев, брат му Георги Илиев... Първата книга „Големите убийства в България” написа една колежка Анна Заркова. Така че първите трибуни на „underground” средите са т.нар. официозни издания. В последствие като по-находчиви, като хора с по-голям търговски усет, ние- алтернативната преса като в-к „Шоу”, в-к „Женски тайни”, в-к „Над 55”, в-к „Доктор”, в-к „Врачка” и агенция „Блиц”, това са ни изданията- като по-находчиви действително даваме думата на всеки един член на нашето общество, който има какво да каже и да защити своята теза. Ние даваме думата на прокурора Кокинов, който днес отново гастролира при нас, дадохме думата и на т.нар. клан Каракольови. Преди малко ми се обади адвокатът им, иска нещо да говорим. Всеки има право да изрази своята позиция, да изложи своите факти. Ако тези факти са неистинни и той лъже има си правоохранителни органи, които да се занимаят, да се самосезират, да установят кой лъже, кой е виновен. Нашите издания са характерни с това, че са независими, зад тях не стоят партии, финансови и икономически лобита. Те са комерсиални издания, те се издържат от пазара. Ние сме единствената независима преса в България.

Според мен е оправдано всеки да има право на изказ и мнение по даден проблем, но участието на мутри, в едва ли не, звездни рубрики, коването на звезден имидж не е оправдано. Какво е влиянието върху младите хора, лесно, подхлъзващи се по плоскостта на престъпността, неморалното поведение, лесното забогатяване, множеството леснодостъпни жени и т.н. Това довежда до едно задълбочаване на нравствената криза в българското общество, до задълбочаване на такива ефекти върху съзнанието като агресивността, и то безпричинната,изразяваща се в убийства между млади хора. Пресен пример е касапницата в Перник. Друг момент е усещането за неприкосновеност от ръката на закона и още по-лошото, включването на политици в сферата на мутренските среди, предизвиква пълно отчуждение изобщо от политическия строй, което довежда и до електорална апатия, до алиенация и поява на нови слоеве в обществото като слоя на излишните.

Как ще отговорите на нападките от страна на СЕМ и Съюза на журналистите, че езикът на медиите е груб, език на омразата?

Вестникарският език се разчупи у нас със създаването на вестник „24часа”. До тогава езикът беше административен, рутиниран, имаше цензура, тогава имаше една друга система, социално-икономическа, т.нар. комунизъм или социализъм. Разчупването на езика дойде от „24часа”. Тогава навлезе уличният жаргон, кратките форми, иронията, къси фрази, тогава навлязоха тия заглавия „май”, заглавието да завършва на „май”. Вестникът престана да бъде последна инстанция на истината. Той съобщава нещо, което може да се различава от обективната истина, просто, защото вестникът не е Господ, не може да има поглед отгоре върху всичките факти. Тъй че навлизането на живия език в писаното слово във вестниците и изобщо в медиите е факт, може би, от 20 години или по-скоро от създаването на „24 часа”. Живият език до такава степен е навлязъл в нашия живот, че той съществува и в претенциозните форми за изящност на езика като поезия, изобщо литературата. Наскоро дори имаше дискусия, в която се включи моята преподавателка по литература Миглена Николчева. Обвиниха я, този я обвини- Инджов, че е употребявала мръсни думички в своята лирика като п*тка и не знам си какво. Това е официална дискусия, която на страниците на „Труд” протече. Уличният език, ругатните, живото слово на хората е навлязло дори в литературата, за да може литературата да продължи да живее. Не може вестниците и електронните медии да съществуват, ако те се откъснат от социума. Езикът е връзката ни със социума- уличният език или сленговите изказвания. Те ги има дори и в популярните шоута. Забелязвам, че Ники Кънчев, водещ на много големи популярни формати като „Стани богат” и „Биг брадър”, съвсем говори на ниво разговори в битова среда. Употребява думи като „пич”, „брато”. Следя ги тези неща и ги виждам. По този начин приближава аудиторията към себе си. Аз не съм пурист, не бих казал, че мога да давам оценки, че той е прав или не, но навлизането на живото, уличното слово в медиите е неизбежно, винаги е било неизбежно. Този спор се води от столетия, води се от преди ние да съществуваме. Знаете че още още от учредяването на вторичната държавност след Освобождението от турско робство има пуристи, хора, които са искали да имат свои уникални думички, да не се вкарват чуждици. Езикът е много гъвкава и динамична система, не може да я командваш, да я ръководиш. Комунистите и те искаха да въведат един свой език, но за езика граници няма. Във всички случаи медиите ще употребяват уличния език, но може и трябва да има някаква мярка. Пазарът до някаква степен може и да регулира нещата, може и да се изродят нещата. Както във фолк музиката имаше едно израждане, говорим, че през 90-те години се говореше за едни сапуни, едни наведени попове. В последно време тези текстове, може би, не са толкова популярни, както на времето...тъй че, може би, в един момент ще има някаква саморегулация- не знам. Но е невъзможно живият език да се отстрани от медиите, да се маргинализира, невъзможно е, медиите ще фалират.

„Първо бе словото...”- то това е ясно, че езикът не е система, която може да се контролира, но саморегулацията, собственият усет за мярка е също важен за свободата на словото, за да не се получи така че свободата на словото, на използваните езикови средства да се превърне в свободия, анархия и езикът да стане вместо благ-враг. Силата на уличното слово в съвремието ни е голямо, но спорен е въпросът дали изцяло трябва да изпълва изданията, особено „жълтите” вестници, по-скоро употребата му трябва да е в мярка, в норма, да е удачно, а не за каквато и да е новина, поради скучността си да се поръси с пипепрлив „сленг”.

Смятате ли, че като вестник с огромен тираж „Шоу” има по-голямо обществено влияние, отколкото, както Вие ги нарекохте, т.нар. официози?

Има! Защото един наш вестник...вестниците имат т.нар. социален тираж. Пазарният тираж е по будките, по сергиите, фирмите взимат определен брой вестници, пласират ги. Когато вестникът стигне своя потребител, се получава т.нар. социален тираж. Един вестник се чете от 3-4 души. Така че ние реално имаме голяма аудитория. Дефинирането на понятието влиятелност е много тънка работа и не знам кой ще се наеме и как, с какъв метод би определил кой е влиятелен, защото хората, българинът е крайно недоверчив. Четох някъде... преди 20 години вестникът имаше тежест, това е истината, дето се вика, тогава имаше претенция вестникът да е трибуна, израз на пропагандата на стария режим. В днешно време вестниците са свободни, нямаме претенция да сме трибуна, последна воля на Господа. Хората четат със съответната условност, ако това е вярно е вярно. Не съм сигурен, че всичко излязло по вестниците, по медиите, по телевизията, за всичко излязло от Народното събрание, от Министерския съвет е самата истина. Вие сигурен ли сте?

В това е голямата опасност, в социалния тираж- малкото дете чете от на мама вестника и научава толкова семейнозначими думи, теми, заглавия. Това е лошото, младите поколения се израждат в психически и душевно деформирани хора, които не осъзнават неморалността. А в социологическия модел на Толкът Парсънз без морал, без нормално нравствено развитие и узряване на обществото, то се самопогубва. Затова печатът, електронните медии имат огромната задача да запазят нормалното нравствено развитие, което да осигури и едни цивилизовани хора, които не дирят само „келепира” без да разсъждават за последствията.

Скандалът и сексът продават ли?

Скандалът 100% продава. Но много хора се заблуждават като си мислят, че сексът продава, може би, продава фолк певици, но няма сексуално издание, което да просперира. Само единствено скандалът, който вълнува много хора, скандалът, който е общественозначим, вълнуващ голяма аудитория, особено ако е свързан с личния и интимния свят на популярни хора.

Това е лъжа. Във всеки брой на „Шоу” почти на всяка страница се намират голи, актови снимки. Да не забравяме, че секс снимките на Волен Сидеров бяха публикувани именно в „жълтите” издания. Да не говорим отново за ефекта на тези снимки върху подрастващото поколение, което губи ориентирите на моралното. Говорим за децата на демокрацията, към които се причисляваме и ние, така че нашата задача е едновременно като бъдещи журналисти, а и като чеда на тази епоха да се борим скрещу самоунищожението си

Трябва ли да има Закон за печата, какъвто съществува в електронните медии?

В България има закони, има Наказателен кодекс, има нормативи, които уреждат взаимоотношенията между хората. Ние по същия начин бихме поставили трябва ли да има Закон за приятелството или Закон за компаниите, които излизат да пият по кръчмите. А мисля, че всички взаимоотношения са урегулирани от съществуващите закони- за обида, за клевета, за невярна информация, за разспространение на расова омраза и етническа дискриминация. Има си закони, които регулират всичко. Какво ще урегулира Закона за печата? Ще цензурира изданията, ще упражнява натиск върху издателите. Какво да прави този Закон? Каква ще е идеята на този Закон? Който иска да има Закон за печата, той има една идея. Според мен идеята за Закон за печата е идея за лостове, за цензура, въздействие, потискане върху свободата на словото. То може и да има в другите страни, не съм юрист, специалистите трябва да преценят и да кажат. Аз не знам каква е необходимостта.

Необходимостта от Закон за печата е наложителна, но не цензуриращ определена информация, а представянето й по по-подходящ езиков модел- без вулгаризми, цинизми, уличен език, жаргон и т.н. Това би спомогнало процеса, възпиращ деморализацията на обществото.

А сега има ли цензура в българския печат и по специално във вестник „Шоу”?

В официозните издания има голяма цензура- в „Труд”, „24часа”, „Стандарт”, ако искате и в „Телеграф”, който е купен от Ирен Кръстева, която купи и „Експрес”. Там има зловеща цензура по отношение на определена политическа сила, защото тя е проводник на определена политика и партия, за която не може да се пише. В България ако има независимо издание, това вероятно е вестник „Шоу”, тъй като при нас няма теми табута, няма политически сили или икономически лобита, които да стоят зад нас или всеки, който иска да изрази свое становище, може да го изрази. Аз ще Ви дам и пример. Ние винаги сме давали трибуна на Волен Сидеров да говори, да громи своите противници от страниците на нашия вестник. Дадохме трибуна и на негови опоненти, които говориха и нещо го обидиха. Той тръгна да ни съди затова, че негови опоненти са го обидили. Ми, извинете, ние сме независимо, демократично издание, всеки има право да изкаже свое мнение. Няма цензура, не знам някой...опитвали са се да ни цензурират, да ни въздействат, но ние се придържаме към обективната журналистика. Ако Вие имате мнение, изкажете го, ако Вие сте интересен, атрактивен, ще бъдете публикуван, ако не, идете в „Труд” и „24часа” да видите там как е. Там да сте прочели критична статия за президента, за неговата дейност, да сте прочели критична статия, обективна за Станишев или някой друг от тройната коалиция. Няма такова нещо! Там има подмазвачески материали, официозни, протоколни. Много трудно пробиват материали с неофициозен характер.

Цензурата по политическа и икономическа линия е бич за свободата на словото, не на свободията, събаря един от основните стълбове на съвременната демокрация. Не знам доколко обвиненията са верни, но модерното напоследък предизборно, и не само, притежание на медии е лош порок на демокрацията. Не бих искал да отварям въпроса за безплатните вестници, които са подкрепяни видимо от политически или икономически лобита, личащо по статиите, които публикуват. Това наистина е един огромен проблем в журналистиката изобщо- миналото го е доказало не веднъж.

Вестник „Шоу” участва ли в проекта за Етичен кодекс на медиите?

Аз лично не съм запознат с този проект, но иначе участваме във всички подобни проекти, които са изискват регламент и морал в професионализма.

Какво е мнението Ви за Съюза на журналистите?

В България има много Съюзи на журналистите, има много Съюзи на издателите, има и различни Синоди, има някакъв съюз...аз на времето бях член на Съюза на журналистите и после мисля, че престанах да бъда, има няколко вида синдикални организации. Аз по-скоро бих казал да съм някой член на Съюза на издателите, не обръщам внимание на тези неща, защото тези съюзи са едни такива синикурни организации, които въртят едни огромни имоти, например Съюза на журналистите разполага с едни гигантски имоти и там определена прослойка от хора се хранят от тези имоти- на „Граф Игнатиев”, има почивни станции, просто си правят бизнес и се хранят от тези имоти. Не виждам защо трябва да подавам членски внос, за да съществуват едни хора, които държат едни имоти на стойност милиони. Просто не разбирам защо да отделям от своите пари, за да храня администраторите там- те с какво ме защитават, с какво ми помагат да оцелявам аз на пазара, за да подпомагам те да живеят. Нямам нищо против тях персонално, но не виждам причина да бъда член на някаква организация, която съществува сама за себе си и управлява имоти за милиони, без аз да имам право да управлявам тези имоти.

Благодаря за интервюто

„Развитието на съвременните български „жълти” вестници „Шоу” и „Уикенд”

Доклад на Мая Коларова и Павел Николов (гр. 5001)

I.Увод

В съвременното общество на напреднала технологична индустрия електронните медии са поели информационния поток, а вестниците са в „отстъпление”. Поради тази причина на печатните медии ще им се наложи да очертаят наново мястото си в живота читателите.

Съвременните български издания, дори онези с претенции да бъдат сериозни, имат хибриден характер и таблоиден облик. Това формиране започва още по времето на прехода, когато всичко важно, съществено се е случвало в „сянка”, което е принудило пресата да започне да използва механизми, присъщи на откровено „жълтите” издания, за да преведе сложните и неразбираеми публични отношения на езика на частния живот и по този начин да внесе малко яснота в тях.

В тази конюнктура се заражда българската „жълта” преса. В началото тя дори не е жълта, а изцяло компроматна. За да се продават изданията, са се съчинявали всякакви истории и фантасмагории, без оглед на професионалната етика на медийната сфера, установена по цял свят.

Постепенно някои от българските жълти вестници започват да се развиват. Ярки примери в това отношение са изданията на пресгрупите "Интермедиа" и "Ню медиа груп" – вестник „Шоу” и вестник „Уикенд”. Днес те изглеждат стабилни, радват се на завиден читателски интерес, имат финансов ресурс, т.е. притежават всички предпоставки за това да се превърнат в истинска качествена жълта преса, спрямо световните стандарти, която да е насочена към частния живот на публичните лица.

С поемането на по-голям риск и провеждането на разследвания, съвременният български жълт печат се показват достоен да заеме своята ниша и утвърждава мястото си на пазара, като печели уважението и интереса на читателите, за които тези издания се превръщат в един източник на алтернативна информация. Този факт обуславя увеличаването на тиражите на тези вестници, въпреки наблюдавания спад на интереса към печатните медии в световен мащаб. (виж графиката на Алфа Рисърч)

Освен аудиторията и конкуренцията "Интермедиа" и "Ню медиа груп" – издателите респективно на вестник „Шоу”и вестник„Уикенд” – имат още нещо общо - дневен и нощен "Труд". Това са вестниците, от които са тръгнали издателите на „популярната” преса. Уволняването им от съответните издания е началото на техния възход, започнал със създаването на двете нови пресгрупи.

II. Вестник „Шоу”

1. История и цели – в началото и днес

През 1999г. Георги Ст. Илиев публикува изяло фалшивото интервю с хърватския президент Франьо Туджман във вестник "Нощен труд". Въпросите към държавния глава "задал" сътрудникът на „прилепите” Тодор Петров. В бързането си да не изостанат от графика и разчитайки на дотогава коректния външен автор, Илиев и колегите му не проверяват достоверността на материала. Последвалият дипломатически скандал коства на Георги Ст. Илиев поста в "Нощен труд".

В последствие заедно с Константин Дилчев решават да направят скандален вестник и да го пуснат на 6 август под името "Бомба" - в чест на изникналата на този ден "гъба" над Хирошима. В крайна сметка се спират на по-краткото и грабващо название "Шок". Стартират с 5300 тираж и три месеца по-късно вече гонят 100-те хиляди. Така пресгрупата „Интермедиа” се ражда от желанието на съдружниците - Георги Ст. Илиев, Пламен Каменов и Милен Милушев - да издават семеен достоверен неофициозен вестник, които да търси интересното, сензационното, личното и чисто човешкото във всяка история. Вестник „Шок” се трансформира от жълта рубрика на вестник Нощен Труд, в шокиращо самостоятелно издание, създадено с цел отрицание.

Днес вестникът е преименуван на "Шоу". Константин Дилчев продължава да държи марката "Шок", а седмичникът с това име вече е издаван конкурентната "Ню медиа груп". Въпреки това обаче „Шоу” не губи чара и аудиторията си. Той е престанал да залага на агресивността и арогантността, типични за жълтия вестник, и се е превърнал в авторски вестник с претенция да бъде семеен. Издателите му са на мнение, че той допълва официозните издания, на които в някаква степен е опозиция. Официозните вестници, в старанието си да се харесат на властта, губят уважението и интереса на народа. „Интермедиа” считат за най-важно хората да ги харесват и одобрението на властта не е от такова значение за тях. Доказателство за подкрепата и интереса на хората към вестник „Шоу” е близо 200 000 тираж.

2. Аудитория – преди и днес. Отношение към термина „жълта” преса и към т.нар. явление „възход на булевардна преса”. Изграждане на доверие и задържане на интереса у читателя.

Сред ангажираните с политически послания и придобиване на обществена значимост официозни издания, вестник „Шоу” заема своя ниша и привлича своя аудитория. Читателите на „Шоу” увеличават броя си, въпреки общата тенденция на спад в интереса към печатните медии. Това до голяма степен се дължи и на професионализма на списващия изданието екип, както и на уникалния начин на предлагане на алтернативна на официозната информация. В този смисъл доверието към вестник „Шоу” не само че не се поддава на общата негативна тенденция, а напротив – непрекъснато нараства. Освен това се наблюдава и промяна в профила на аудиторията. Ако преди основният читателски кръг е съставляван от хора с ниско заплащане, упражняващи ръчен труд, живущи в села и малки градове, то през последните години проучванията показват, че към този алтернативен източник на информация са се насочили и хора с доходи над средното за страната равнище и във възрастовата група 31 – 50 години. Това ще рече, че част от публиката на официозните издания се е пренасочила и е започнала да търси по-масовите вестници.

Едно от възможните обяснения за миграцията на по-платежоспособната и образована публика към булевардната преса е търсенето на изпреварваща и алтернативна информация. Традиционната преса повтаря една и съща информация, преразказана с различен стил. Цитират се обвиненията и квалификациите, с които се замерят политиците. Булевардната преса обаче говори в прав текст и затова внушава доверие. Сриването на авторитета на сериозната преса не е български феномен, а световна тенденция. Леката, развлекателна информация, която отвлича хората от битовите им проблеми, се радва на много по-голям интерес. Като това са явления, характерни не само за печатните издания, а за всички видове медии. Все по-малко стават чисто информационните радиостанции. Телевизиите печелят най-много от риалити форматите си, не от новинарските си емисии. В интернет най-посещавани са сайтовете за знаменитости.

Георги Илиев предпочита да нарича своите издания независима преса. Той смята, че традиционните медии, или т.нар. сериозна преса, са зависими от политически и корпоративни интереси. Според Илиев повечето печатни издания у нас са лошо сегментирани или ведомствени. Главните редактори обслужват лобита, а заместниците им ограничават свободата на словото. В тези вестници човек знае какво е написано още преди да ги е прочел. Тези издания или изобщо не публикуват дадена информация, или я поднасят изкривена, в зависимост от това чии интереси обслужват. В това Илиев вижда и причината за ниските им тиражи.

3. Начини на финансиране и тираж на вестника. Позиция на вестника в общественото пространство – отношение към политиката, хайлайфа, ъндърграунда и т.н.

За разлика от официозните вестници, които разчитат на субсидии и финансова помощ от партии, организации, групировки и влиятелни/богати личности за издръжката си, вестник „Шоу” се финансира чрез реклама и книжно тяло – т.е. продажба на самия вестник. Георги Илиев обяснява, че понякога му се налага да връща рекламодатели. Формулата за успех на неговата пресгрупа е поддържане на висок тираж с качествени четива и илюстрации и оптимизиране на рекламните обеми, така че да не досаждат на читателите.

Позицията на вестник „Шоу” в общественото пространство Милин Милушев определя като комерсиална, тъй като и самото издание е комерсиално - търсещо интересното и даващо алтернатива на официозната информация. По отношение на политиката „Шоу” е против намесата в политическия дебат. Той е безпристрастен към всички партии, не е зависим финансово от тях или от други групировки и личности. Това, което интересува изданието, е правилното отразяване и качественият анализ на случващото се в политическия живот. На парламентарно ниво интересът опира до клюкарското, интригантското, скандално, атрактивно, любопитно. В този смисъл събития от рода на промяна на проекто-закон са безинтересни от гледна точка на основния акцент на „Шоу”. Вестникът предлага на читателите си „мръсните” подробности около живота на известните. В този аспект хайлайфът и ъндърграундът са много интересни и благодатни информационни „мини”.

III. Вестник „Уикенд”

1. История на вестник „Уикенд”

Раждането на "Ню медиа груп" е дело на Мартин Радославов и Недялко Недялков, които са официалните съдружници в пресгрупата. Двамата също така имат книжно издателство. "Ню медиа груп" издава главно криминалета, мистика и любовни романи, а луксозната марка "Милениум" - качествени четива от типа "Животът като партия шах" на Гари Каспаров и "История за любов и мрак" на Амоз Оз.

През 2003, в гараж с четири компютъра срещу хотел "Хемус", е задвижен "Контра" в тираж от 40 000 копия. В него Мартин Радославов и Недялко Недялков (екскадри на в. "Труд") влагат собствени средства. Въпреки че"Контра" е първото дете на пресгрупата, вестник "Уикенд" е любимото й. "В "Уикенд" има усещане за свобода, което не съществува в един друг вестник. Никой от авторите не е цензуриран, не сме част от корупционни схеми и от текстовете е ясно, че журналистите не взимат рушвети. Единственият ни стремеж е да бъдем интересни на читателя. Постоянно се вслушваме какво коментират хората, вдигаме страниците, увеличаваме темите. Защото това, което е любопитно на една хигиенистка, не е интересно на една журналистка", казва Радославов. (списание „Тема”, статия „Сериозно жълто”, Цветана Царева, брой 9 (332), 03-09 Март 2008)

2. Цели – в началото и днес

На въпроса на Виктория Пенкова /вестник „Дума”/„- За какво работите - само за пари, или опитвате да постигнете нещо?”, Мартин Радославов отговаря: - Не е само за пари. Аз съм човек, който има много имоти по провинцията. Лесно ще вдигна един хотел и ще рентиерствам до края на живота си. Не е в това въпросът, а дали ти идва отвътре. Ние нямаме комплекси и не се страхуваме, бачкаме много и сме компетентни. Свикнали сме да изработваме всеки наш лев”.

Мартин Радославов обяснява, че най-четени и търсени са материалите от поредицата "БГ олигарси". Тя представя онези богати хора в България, които не могат да дадат отговор на въпроса защо са толкова богати. Въпреки опитите да бъде лумпенизирано обществото с безкрайни сериали и риалити програми, у българите е останал здрав разум и те си задават въпроси – защо продължават да живеят зле, макар че са членове на Европейския съюз; защо едни и същи хора се оказват въвлечени във всяка нередност в държавата и т.н., и т.н. Публиката очаква да чуе конкретни отговори от медиите според издателите на "Уикенд" и те заявяват амбиции да привличат към изданието все повече стойностни автори и да печелят доверието на читателите си, като дават отговори на наболели обществени проблеми.

Журналистът Явор Дачков - един от популярните колумнисти, разказва как се е съгласил да пише за седмичника, преодолявайки негативните си чувства към жълтата преса, тъй като във вестник „Уикенд”той вижда ирония, живот – нещата, с които преди – в началото на прехода - са се отличавали т.нар. сериозни вестници. Освен това - "Той се превърна в лидер на мнение. Традиционните вестници започнаха да му отговарят от своите страници, без да ги е провокирал, което говори, че е фактор и че има значение", коментира Дачков.

3. Аудитория – преди и днес. Отношение към термина „жълта” преса и към т.нар. явление „възход на булевардна преса”. Изграждане на доверие и задържане на интереса у читателя.

· Аудиторията

Въпреки наблюдавания спад в интереса към печатните издания, читателите на вестник "Уикенд" се увеличават. Има съществена промяна в профилите на аудиторията на вестниците. По данни на доклад на национално представително проучване към 2008 година вестник „Уикенд” е четен от 18,5 % от запитаните и закупен от 12,9% от респондентите. На въпроса „Ако трябва да изберете само 1 седмичен вестник, които да четете, кой ще бъде той?” 8,7% от анкетираните отговарят „Уикенд”.

Разпределение на аудиторията по пол

Мъже – 39,4 % Жени – 60,6 %

Разпределение на аудиторията по възраст

16 – 30 – 19,4 % 31 – 45 – 33,3 % 44 – 60 - 32,2 % 61+ - 15,1%

Разпределение на аудиторията по образование

Основно – 4,5% Средно – 32,6% Средно-специално – 31,0%

Полувисше – 6,8% Висше – 24,6% Без отговор – 0,5%

Виж Приложение 1.

· Възходът на „булевардната преса”

Вестник "Уикенд" все пак бавно прелива от сигнално жълто към по-бледите му нюанси. Според издателите му Мартин Радославов и Недялко Недялков преходът на булевардната преса към по-сериозни политически и икономически теми е естествен процес, който отразява и промените в нагласите на самото общество. Недялков обяснява, че като комерсиална медия е нормално вестник „Уикенд” да се ръководи от интересите на своята публика. Радославов пък е на мнение, че издаваната от тях преса е популярна и че формулира правилно интересите на хората. Той не приемат квалификацията „жълт” вестник, тъй като счита, че това, което правят по никакъв начин не се различава от онова, което правят колегите им по света. Обосновава се с високия тираж, който се дължи на професионализма, както и с приноса на вестника към българската култура[1].

Издателите на вестник "Уикенд" смятат още, че в България типичното понятие за жълт вестник не съществува, тъй като би било прекалено шокиращо за аудиторията. Според тях скоро някой голям чужд издател на жълта преса ще „стъпи” на родния пазар – това е неизбежно, предвид проявяваните апетити. Когато това се случи, ще стане опасно и тревожно за самите звезди, защото никой няма да се съобразява с тяхното лично пространство, както е било малко или повече до сега при локалните издатели, които са спазвали някакви норми на поведение. Именно тогава ясно ще си проличи, че това, което се прави в България не е жълта преса, а по-скоро филтър на популярни слухове, които се проверяват, доколкото е възможно, коментират Мартин Радославов и Недялко Недялков.

· Изграждане на доверие и задържане на интереса у читателя.

Вестник "Уикенд” разполага с 15 щатни журналисти. Отделно за изданието пишат и сътрудници, които водят свои рубрики. Сред тях са Павел Попандов, Велизар Енчев, Георги Атанасов. Голяма част от материалите се правят по читателски сигнали. Има обявен имейл, от които се получават много истории. Неща, за които няма доказателства не се публикуват – преценява се степента на риска. При подвеждане или невярна информация – веднага се публикува ответен отговор или опровержение. Радославов гарантира, че спрямо другата част от всекидневниците, повечето неща са верни. Журналисти от големи сериозни медии също подават информация на "Уикенд”, но крият имената си, поради различни причини и вестника уважава правото им на анонимност.

1. Начини на финансиране и тираж на вестника. Позиция на вестника в общественото пространство – отношение към политиката, хайлайфа, ъндърграунда и т.н.

Тиражът на вестник "Уикенд" е около 236 000 екземпляра, което го превръща в най-големия български седмичник. Той се финансира чрез реклама и продажба на книжно тяло.

Въпреки съществуващите съмнения относно достоверността на публикуваните материали, издателите на масовата преса твърдят, че вече се наблюдава по-сериозен интерес от страна на рекламодателите. Издателят на вестник "Уикенд" Мартин Радославов твърди, че седмичникът е регистрирал увеличение на рекламните си приходи с 60% за януари 2009 в сравнение със същия период на миналата.

За разлика от други медии, за които най-важното е да са „на един кораб” със силните на деня, за вестник Уикенд не е такова значение кой управлява. Освен това обича да се заяжда със сервилни политици, лицемерни звезди, префърцунени „мис-ки”, да изкарва „кирливите” ризи на олигарси и мутри, да разкрива „тъмните” сделки на „сенчестия” бизнес. Позицията, която заема вестник „Уикенд” е неутрална – той се стреми да е максимално обективен и да дава алтернатива на официозната информация.

---

[1] става въпрос за съвременния конкурс за поезия "Ерато", издадените книги на Недялко Йорданов, Висоцки и други. бел.авт.

IV. Заключение

Медийният модел, възприет в хода на прехода – ориентацията на водещите всекидневници към съчетаване на сериозно и жълто съдържание, с цел придобиване на по-широка публика и реализиране на бързи печалби, и до днес определя облика на най-тиражните вестници като "Дневен Труд", "24 часа" и др. При наличие на по-добре развита официозна преса в България, достигаща до повече читатели и при превес на сериозния компонент в хибридните издания, възходът на вестници като „Шоу” и „Уикенд”, който се наблюдава в последните няколко години, не би бил възможен в тази степен. Подемът се дължи също така и на факта, че най-тиражните всекидневници не се идентифицират по политическата скала. Те се стремят да бъдат по-скоро "народни", без да застават зад определени политически ценности, което не би означавало непременно и партийни такива. Самата жълта преса обаче също не е политизирана в традиционния смисъл на думата. С желанието си да бъдат „на всички”, вестниците подриват една от ключовите задачи на пресата, а именно да формира обществено мнение чрез плуралистично сблъскване на различни гледища за реалността. Всъщност чрез опита си да разработва теми, засягащи политиката, да произвежда послания, които й позволяват да претендира за сериозност и оттук - за обществена ангажираност, жълтата преса повтаря стремежа на официозните издания за съчетаване на таблоидното съдържание с някои по-сериозни моменти. Въпреки тази смяна в курса булевардната преса все още не е изоставила неетичните практики и е далеч от стандартите за качествена журналистика. Макар че е далеч от идеалното, еволюцията й заслужава положителна оценка. Тъжна е ситуацията на другите вестници, тъй като трудно биха могли да се разграничат "истините", които те публикуват, и непроверените слухове на масовата преса.

V. Източници:

Ø Разговор на Павел Николов с Милен Милушев от 13.03.2009

Ø Списание „Тема”- статия „Сериозно жълто” - Цветана Царева, брой 9 (332), 03-09 Март 2008 - http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=194&aid=4884

Ø „Дума” – интервю на Виктория Пенкова с Мартин Радославов - 09.06.2006 - http://www.duma.bg/2006/0606/090606/kultura/cul-5.html

Ø Капитал - Операция "Шок" и "Уикенд" Масовите вестници бързо превземат територия от "сериозната" преса - Брой 8, 27 февруари 2009 - http://www.capital.bg/show.php?storyid=682611

Ø За приложението е използвана информация от презентация на Пауър Пойнт от следния сайт - http://www.slideshare.net/Alex4o/presentation-weekend-presentation

Докладът е качен и на пощата на blog-a.