Йосиф Хербст е човекът, оглавил неотдавна проведената анкета за това кой е най-големият български журналист.Макар подобни проучвания да звучат малко абстрактно, челната му позиция говори нееднозначно за дълбоката диря, която е оставил след себе си.На малцина в наши дни името Йосиф Хербст говори нещо, но житейските му перипетии, премеждията, на които е подложен, и начинът , по който ги преодолява, са не само интригуващи, но и достойни да бъдат претворени в цял един роман.
Роден е през 1875 година в Одрин, в заможно еврейско семейство, преселило се там от Австро-Унгария след бурните революционни събития от 1848 година.Бащата е инспектор по Хиршовата железница и през 1879г, когато започва строежът на отсечката Вакарел-София, идва в българската столица с цялото си семейство.Малкият Йосиф бързо обиква България и много скоро тя се превръща в единствената за него родина, която люби с цялото си сърце и душа.Преклонението му към България, което той споделя открито, ще го отведе по-късно на фронта и там веднъж завинаги ще докаже на всички, обвинявали го някога във фалш и суета, че стои гордо и смело зад думите си.Хербст от малък мечтае за военна кариера.Постъпва във военното училище и го завършва с отличие.За своите съученици винаги е бил пример както по отношение на учебните занятия, така и с личното си човешко поведение.Отличавало го е и предимството му в сферата на хуманитарните науки, към които проявява нескрит интерес.Все пак неотклонно върви по вече избрания път.След като завършва военното училище прекарва две години в Първи софийски пехотен полк и още толкова – в статистическо-топографското отделение на Военното министерство.Отново се нарежда сред първенците, но тъкмо когато прекият му началник подава рапорт да бъде повишен в чин и длъжност, Хербст бива върнат обратно в строя.Точно по това време във Франция се разразява „аферата Драйфус”, която не подминава и България.Военният министър тайно е наредил и в българската армия офицери-евреи да не се допускат до военни тайни и високи длъжности.Пред младия Йосиф стои въпросът какво да прави с живота си оттук насетне, след като кариерата, за която е мечтаел винаги, се оказва невъзможна.Семейството му го подтиква да се залови с търговия, но той е категоричен в отказа си.Всъщност вече е зачислен в редакцията на „Военни известия” – седмичник, издаван от Военното министерство.Длъжността на Хербст е да следи чуждестранните военни издания и да превежда от тях статии и вести, които биха представлявали интерес за българските офицери.Макар този вестник да е скучен и ограничен, се оказва първата крачка към бъдещата му журналистическа кариера.
По същото това време единственото, което му дава отдих от скучната работа, са литературните сбирки у Стоян Михайловски.Там се срещат отбрани столични интелигенти като П.П.Славейков, д-р Кръстьо Кръстев, Кирил Христов и известния литератор Пеню Даскалов.А Йосиф е станал любимец на всички - заради енциклопедичните си познания и изтънченото си чувство за хумор.
След като напуска военната служба, записва право в Софийския университет, но само като слушател, тъй като военното му образование не било достатъчно, за да бъде приет за редовен студент.Още след първите лекции обаче се убеждава, че от него адвокат няма да стане, и окончателно решава да се отдаде на журналистиката.През 1901 заминава за Русе на работа в тамошния в. „Вестник”. „Никой не е станал пророк в собствения си град” – шеговито отвръща Йосиф на всеобщата почуда на близките си, след като им споделя намеренията си.Преди всичко обаче желанието му е да избяга от средата и опеката на своето семейство, за да се почувства напълно свободен в мислите и действията си.
Младият Хербст все повече се отчуждава от своите, а статиите му започват да будят тревога.Той съвсем е загубил еврейското си национално самосъзнание, а за брат му Карл, който е създател на ционистичното движение у нас, това е непонятно и абсолютно недопустимо.Опитите му да го вразуми, да го приобщи към своите идеи остават неуспешни.Йосиф не само че не крие отрицателното си отношение към ционизма, нещо повече – той завинаги е избрал България за единствена родина.Неговото българско самосъзнание е непреклонно.Владее родната история и език до съвършенство и иска да посвети таланта си на своята страна.
Поради материални затруднения Хербст прекратява издаването на русенския „Вестник” и , макар и без охота, се връща в София, където започва работа при Бернард Кон в „Български търговски вестник”.В края на века, когато модерната българска журналистика прави първите си крачки, вестникът на Кон бързо се налага, но с появата на други информационни листове като „Отзив” и „Вечерна поща” , редакторът се принуждава да отделя много по-голямо място на хрониката и разни дребни жълти новини.По времето, когато Йосиф Хербст постъпва на щат, изданието не се ползва с някогашното си реномето. Хербст често посещавал Арменското кафене, където се намирала т.нар. репортерска борса.По всяко време на деня там можели да се видят настоящи депутати и утрешни министри, артисти, македонски комити, писатели, художници, карикатуристи.Около тях от сутрин до вечер се въртят репортерите на софийските вестници – надават ухо да дочуят някоя политически клюка, която след това ще раздуят до неузнаваемост в колоните на хрониката.Тук те си разменят новини за убийства, изнасилвания и злополуки, а когато ги няма – сами ги измислят. Хербст също не остава встрани от тази творческа суетня.
От 1903г Йосиф Хербст е главен редактор на големия столичен ежедневник „Дневник”.Той вече има достъп до Двореца, любезно е канен в чуждите легации, желан гост е и в аристократичните салони на столичния хайлайф, обядва и вечеря с чуждестранни кореспонденти, но не се отказал и от дружбата си със старите си приятели като Елин Пелин, с когото заедно са били слушатели в Юридическия факултет.От време на време публикува по някоя и друга закачка в неговия (Елин-Пелиновия) „Българан”.
Благодарение на своите многобройни познанства във висшите кръгове и сред чуждите дипломати, Хербст е един от най-осведомените хора.
Кореспонденциите му до европейските вестници се възприемат и в чужбина като официални съобщения, защото във Виена, Берлин и Лондон добре знаят откъде черпи сведенията си.Като главен редактор на „Дневник” Хербст пише уводни статии, прави интересни политически прегледи, но помага и при съставянето на хрониката.Хрониката – това е същността на информационния вестник, останалото е само гарнитура.А Хербст е ненадминат майстор и в тази област.Никой като него не умее да съчетава така политическата новина с политическата интрига, да премълчи едно, да раздуе друго, така че хем да е интересно на читателя, хем да има ефект в средите, на които иска да въздейства.Всеки може да бъде летописец на събития, а малцина са, които умеят да влияят върху тях.Йосиф Хербст може.
Наскоро след освиркването на Фердинанд при откриването на Народния театър Хербст е принуден да напусне „Дневник” поради разногласия с директора Георги Николов.Прекарва известно време във в. „Гражданин”, а в началото на януари 1908г основава в. „Време” заедно с Ал. Балабанов и д-р Ал. Гиргинов. „Време” е „всекидневен свободен вестник”, както е написано под главата му, а всъщност е втори политически орган на управляващата Демократическа партия.По това време всички буржоазни партии са подели яростна вестникарска полемика срещу демократите, наричайки ги не без основание „царедворци” и „царски любимци”.Правителството трябва да отбива атаки от всички страни и затова министър-председателят Малинов не хаби сили и средства в това да ухажва редакторите на „Време”.Самият Хербст става член на Демократическата партия, лично препоръчан от Екатерина Каравелова, която често казва, че „след Алеко Демократическата партия не е имала по-добро перо!” Не след дълго обаче и двамата ще останат разочаровани от водената политиката и ще я напуснат.
При едно от честите си гостувания във Виена Хербст се запознава с единствената дъщеря на виенския банкер Енгел, която от пръв поглед се влюбва в него.Родителите ѝ са възхитени от нейния избор.Йосиф обаче се колебае, а вече се обсъжда въпросът за сватбата.И докато се усети се оказва женен за Екатерина-Ида-Мариета-Катинка Енгел („името ѝ е дълго от Виена до София” – писал е той на приятелите си).Елвира предпочита да си седи вкъщи, да чисти, да подрежда, въпреки че има прислуга.Вечно се оплаква, че не е достатъчно чисто.Тази нейна мания по-късно я отвежда в психиатрична клиника, където ще прекара остатъка от живота си.Заради съпругата си Йосиф започва все по-често да отсъства от светските мероприятия и да не е в течение със светските събития.
Когато през 1912г. започва Балканската война, Хербст отказва да стане цензор в щаба на армията или дори военен кореспондент и участва в най-кръвопролитните сражения като ротен командир.Мястото на офицера, смята той, е сред войниците - на бойното поле.А Йосиф винаги се е чувствал офицер.Във военното училище се е готвел тъкмо за Тая война.Като публицист е желаел отново Тази точно война – за освобождението на Македония, защото няма по-свято и справедливо дело от това.Войната е върховно напрежение на силата, на волята, на ума – на отделния индивид и на целия народ.В такива мигове всеки разкрива истинската си същност.С делото си Хербст веднъж завинаги доказва, че не е празнословец, който само на думи тачи България и нейния народ.Сега, на фронта, е един от всички.Застава рамо до рамо и с най-простия войник.Поверената му 16-та рота са все обикновени българи, шопи, но смелостта им буди възхищение у Хербст.По-късно той ще възхвалява подвизите им в своите статии, както и ще сподели нескрития си интерес към чистотата и разнообразието на техния диалект.
В едно сражение при с.Дъсчен кладенец Йосиф Хербст е тежко ранен и няколко дни лежи сред труповете на своите войници.Само по чудо остава жив.По-късно от извадените от него куршуми , той прави брошка, която подарява на втората си съпруга Виола.
През 1913г (след първата Национална катастрофа) цар Фердинанд по съвет на австро-унгарския император Франц-Йосиф създава специална длъжност директор на печата, за да „обуздае” българската преса и да я постави в служба на правителствената политика.На този висок пост по препоръка на Симеон Радев и д-р Никола Генадиев е назначен Хербст.Той го заема, убеден, че така най-много може да допринесе за осъществяването на българските национални идеали.С изключителните си умения и талант за пореден път доказва силата на словото.Успява да прокара прогерманската политика на правителството и да поведе цял един народ в желаната посока.Защото да убедиш обикновения човек в правотата си, отричайки го от онези, които са донесли свободата му, които той чувства като свои братя и на които ще е вечно признателен, е истински подвиг.
През годините, в които Хербст заема поста директор на печата, той успява да си спечели много врагове.Неведнъж му се налага да защитава честта и достойнството си, подлагани под съмнение от завистливи недоброжелатели.Лъжите и интригите обаче се оказват недостатъчни да го снемат от поста.Той се ползва с благоволението на видни чужденци и политици.С времето става все по-неудобен за властта и през 1917, когато влиза в остър конфликт с щаба на армията, с министър-председателя и с цар Фердинанд, бива уволнен.Пращат го на бойното поле, където написва своето знаменито писмо, в което разкрива истината за положението на фронта, за настроението на армията и предрича войнишки бунт и катастрофа, ако не се вземат радикални мерки.
След войната се оттегля от политиката и журналистиката.Отдава се на грижите за семейството си.Негова съпруга е станала Виола Каравелова – най-красивата жена в София (и сестра на Лора Каравелова – Яворовата възлюбена), с която заедно отглеждат децата от предишните си бракове.
Хербст обаче не може да стои дълго безучастен, далеч от културния живот.Когато най-близките му приятели Ал.Балабанов и Елин Пелин създават литературния вестник „Развигор”, той започва да публикува свои кратки, но запомнящи се бележки, много от които по-късно влизат в книгата му „Вчера, днес и утре”.Издава я отново под въздействието на Балабанов и Елин Пелин.Поради политическите сътресения в страната излизането ѝ на пазара се забавя.Това е книга равносметка на неговото 25-годишно участие в журналистиката и обществено-политическия живот, равносметка и на цяла една епоха, която ще завърши на 9 юни 1923г.В нея се чувства недоволството му от капиталистическата система, която е пораждала и поражда войни.Личи и интересът му към комунизма, към чийто идеи дори проявява симпатии, без обаче да спестява и критичното си отношение.Особен интерес представляват размишленията му за журналистиката, които са ключ и за собственото му публицистично творчество.
Ето какво пише той:
„В много висши училища има вече катедри по вестникарство, което показва, че вестникарството се признава за наука, макар че то е изкуство.”
„Безпристрастен, хеле пък безстрастен журналист, е журналистически евнух.”
„Без цензура и баба знае да се бори за идеи.Майсторство се иска под режим на цензура да се разбереш с читателите.”
„Вестникар, който е постоянно по лов на интервюта, си е преместил ума в краката: по-добре може да тича, отколкото да мисли.”
На Йосиф Хербст се пада жестоката участ в своите издания след преврата да пише кървавата хроника на гражданската война в България (1923-1925г).С гражданското си поведение и с ярката си публицистика той се изправя дръзко и смело срещу политическото насилие и безумието на своето време.
Отдръпнал се от политиката след Първата световна война, Хербст най-неочаквано се връща в нея след преврата на 9 юни ‘23г., когато през август публикува във в.”Епоха” статия против Демократическия сговор.Започва личният двубой между него и сговористите, които той нарича „демокретени”.
Кървавото потушаване на въстанието през септември 1923г, неоправданите жестокости и издевателства, на които са подложени хиляди невинни хора, предизвикват гнева и възмущението у част от българската интелигенция.Хербст също застава на страната на онеправданите.От страниците на списанието, което започва да издава „Вик за свободни хора” той дръзко, без страх защитава идеалите си.И въпреки че многократно бива обвиняван за комунистически журналист, пише против правителството, но и против червения терор на комунистическата партия.Той отразява събитията обективно, залага на истината и тъкмо това го прави изключително опасен.Непрекъснато получава заплахи за живота си.Още тогава бива признат за един от най-добрите български журналисти.Никой не е искал да влиза в полемика с него, за да не стане за смях.На въпроса защо толкова остро пише против правителството язвително отговаря, че един вулкан, когато изригва, не изригва с кисело мляко, а с огън и жупел.Затова и изданието му се нарича именно „Вик”, а не „шепот” например.
Въпреки множеството заплахи срещу него и семейството му, Йосиф Хербст не спира нито за миг своята словесна война, която освобождава духа на публициста дори от страха за собствения му живот.Неговите вестници биват спирани един след друг.Всеки от тях се е водел от девиза „на никоя партия в угода, на никоя напук…” След като „Вик” е спрян, Хербст започва да издава първия български илюстрован всекидневник „АБВ”, след него се появява „Ек” в две издания – „Ек утринен” и „Ек вечерен”. Следва „Днес”, чийто последен брой датира от 16.04.1925г – денят на едно от най-зловещите събития в българската история – атентатът срещу Цанковото правителство в църквата „Света Неделя” в София.Многократно Йосиф Хербст предвещава подобна случка.Твърди, че такава политика неизменно ще доведе до крайни действия.Два часа след атентата в.”Днес” излиза с второ извънредно издание, в което са включени подробности за случилото се, както и злъчната статия на Хербст „Сатанинското деяние”, в която той осъжда извършителите, но отново изтъква причините за тези им действия, а именно правителствената политика.
Масовото убийство в църквата, след което по случайност няма нито една жертва от правителството, дава повод на управляващите да изпълнят интензивно своите списъци без присъди.Йосиф Хербст очаква „Вертоломеева нощ”, както я нарича по-рано в своите предупреждения.Още същата вечер е арестуван, след което изчезва безследно.
Със своята темпераментна и проникновена публицистика, утвърждаваща свободата, демокрацията и неотменните човешки права, отхвърляща всяко насилие и всяка диктатура, с поведението си на гражданин и интелектуалец Йосиф Хербст се откроява като ранен предходник на Карл фон Осиецки – първият и единствен публицист, получил Нобелова награда.
За да обхванем истинския ръст на Йосиф Хербст, следва да го съизмерваме с най-големите европейски публицисти и интелектуалци между двете световни войни.Благодарение на него и на Гео Милев българската журналистика още тогава успява да заеме достойно място в европейското духовно пространство.
Използвана литература:
I.Увод
В съвременното общество на напреднала технологична индустрия електронните медии са поели информационния поток, а вестниците са в „отстъпление”. Поради тази причина на печатните медии ще им се наложи да очертаят наново мястото си в живота читателите.
Съвременните български издания, дори онези с претенции да бъдат сериозни, имат хибриден характер и таблоиден облик. Това формиране започва още по времето на прехода, когато всичко важно, съществено се е случвало в „сянка”, което е принудило пресата да започне да използва механизми, присъщи на откровено „жълтите” издания, за да преведе сложните и неразбираеми публични отношения на езика на частния живот и по този начин да внесе малко яснота в тях.
В тази конюнктура се заражда българската „жълта” преса. В началото тя дори не е жълта, а изцяло компроматна. За да се продават изданията, са се съчинявали всякакви истории и фантасмагории, без оглед на професионалната етика на медийната сфера, установена по цял свят.
Постепенно някои от българските жълти вестници започват да се развиват. Ярки примери в това отношение са изданията на пресгрупите "Интермедиа" и "Ню медиа груп" – вестник „Шоу” и вестник „Уикенд”. Днес те изглеждат стабилни, радват се на завиден читателски интерес, имат финансов ресурс, т.е. притежават всички предпоставки за това да се превърнат в истинска качествена жълта преса, спрямо световните стандарти, която да е насочена към частния живот на публичните лица.
С поемането на по-голям риск и провеждането на разследвания, съвременният български жълт печат се показват достоен да заеме своята ниша и утвърждава мястото си на пазара, като печели уважението и интереса на читателите, за които тези издания се превръщат в един източник на алтернативна информация. Този факт обуславя увеличаването на тиражите на тези вестници, въпреки наблюдавания спад на интереса към печатните медии в световен мащаб. (виж графиката на Алфа Рисърч)
Освен аудиторията и конкуренцията "Интермедиа" и "Ню медиа груп" – издателите респективно на вестник „Шоу”и вестник„Уикенд” – имат още нещо общо - дневен и нощен "Труд". Това са вестниците, от които са тръгнали издателите на „популярната” преса. Уволняването им от съответните издания е началото на техния възход, започнал със създаването на двете нови пресгрупи.
II. Вестник „Шоу”
1. История и цели – в началото и днес
През 1999г. Георги Ст. Илиев публикува изяло фалшивото интервю с хърватския президент Франьо Туджман във вестник "Нощен труд". Въпросите към държавния глава "задал" сътрудникът на „прилепите” Тодор Петров. В бързането си да не изостанат от графика и разчитайки на дотогава коректния външен автор, Илиев и колегите му не проверяват достоверността на материала. Последвалият дипломатически скандал коства на Георги Ст. Илиев поста в "Нощен труд".
В последствие заедно с Константин Дилчев решават да направят скандален вестник и да го пуснат на 6 август под името "Бомба" - в чест на изникналата на този ден "гъба" над Хирошима. В крайна сметка се спират на по-краткото и грабващо название "Шок". Стартират с 5300 тираж и три месеца по-късно вече гонят 100-те хиляди. Така пресгрупата „Интермедиа” се ражда от желанието на съдружниците - Георги Ст. Илиев, Пламен Каменов и Милен Милушев - да издават семеен достоверен неофициозен вестник, които да търси интересното, сензационното, личното и чисто човешкото във всяка история. Вестник „Шок” се трансформира от жълта рубрика на вестник Нощен Труд, в шокиращо самостоятелно издание, създадено с цел отрицание.
Днес вестникът е преименуван на "Шоу". Константин Дилчев продължава да държи марката "Шок", а седмичникът с това име вече е издаван конкурентната "Ню медиа груп". Въпреки това обаче „Шоу” не губи чара и аудиторията си. Той е престанал да залага на агресивността и арогантността, типични за жълтия вестник, и се е превърнал в авторски вестник с претенция да бъде семеен. Издателите му са на мнение, че той допълва официозните издания, на които в някаква степен е опозиция. Официозните вестници, в старанието си да се харесат на властта, губят уважението и интереса на народа. „Интермедиа” считат за най-важно хората да ги харесват и одобрението на властта не е от такова значение за тях. Доказателство за подкрепата и интереса на хората към вестник „Шоу” е близо 200 000 тираж.
2. Аудитория – преди и днес. Отношение към термина „жълта” преса и към т.нар. явление „възход на булевардна преса”. Изграждане на доверие и задържане на интереса у читателя.
Сред ангажираните с политически послания и придобиване на обществена значимост официозни издания, вестник „Шоу” заема своя ниша и привлича своя аудитория. Читателите на „Шоу” увеличават броя си, въпреки общата тенденция на спад в интереса към печатните медии. Това до голяма степен се дължи и на професионализма на списващия изданието екип, както и на уникалния начин на предлагане на алтернативна на официозната информация. В този смисъл доверието към вестник „Шоу” не само че не се поддава на общата негативна тенденция, а напротив – непрекъснато нараства. Освен това се наблюдава и промяна в профила на аудиторията. Ако преди основният читателски кръг е съставляван от хора с ниско заплащане, упражняващи ръчен труд, живущи в села и малки градове, то през последните години проучванията показват, че към този алтернативен източник на информация са се насочили и хора с доходи над средното за страната равнище и във възрастовата група 31 – 50 години. Това ще рече, че част от публиката на официозните издания се е пренасочила и е започнала да търси по-масовите вестници.
Едно от възможните обяснения за миграцията на по-платежоспособната и образована публика към булевардната преса е търсенето на изпреварваща и алтернативна информация. Традиционната преса повтаря една и съща информация, преразказана с различен стил. Цитират се обвиненията и квалификациите, с които се замерят политиците. Булевардната преса обаче говори в прав текст и затова внушава доверие. Сриването на авторитета на сериозната преса не е български феномен, а световна тенденция. Леката, развлекателна информация, която отвлича хората от битовите им проблеми, се радва на много по-голям интерес. Като това са явления, характерни не само за печатните издания, а за всички видове медии. Все по-малко стават чисто информационните радиостанции. Телевизиите печелят най-много от риалити форматите си, не от новинарските си емисии. В интернет най-посещавани са сайтовете за знаменитости.
Георги Илиев предпочита да нарича своите издания независима преса. Той смята, че традиционните медии, или т.нар. сериозна преса, са зависими от политически и корпоративни интереси. Според Илиев повечето печатни издания у нас са лошо сегментирани или ведомствени. Главните редактори обслужват лобита, а заместниците им ограничават свободата на словото. В тези вестници човек знае какво е написано още преди да ги е прочел. Тези издания или изобщо не публикуват дадена информация, или я поднасят изкривена, в зависимост от това чии интереси обслужват. В това Илиев вижда и причината за ниските им тиражи.
3. Начини на финансиране и тираж на вестника. Позиция на вестника в общественото пространство – отношение към политиката, хайлайфа, ъндърграунда и т.н.
За разлика от официозните вестници, които разчитат на субсидии и финансова помощ от партии, организации, групировки и влиятелни/богати личности за издръжката си, вестник „Шоу” се финансира чрез реклама и книжно тяло – т.е. продажба на самия вестник. Георги Илиев обяснява, че понякога му се налага да връща рекламодатели. Формулата за успех на неговата пресгрупа е поддържане на висок тираж с качествени четива и илюстрации и оптимизиране на рекламните обеми, така че да не досаждат на читателите.
Позицията на вестник „Шоу” в общественото пространство Милин Милушев определя като комерсиална, тъй като и самото издание е комерсиално - търсещо интересното и даващо алтернатива на официозната информация. По отношение на политиката „Шоу” е против намесата в политическия дебат. Той е безпристрастен към всички партии, не е зависим финансово от тях или от други групировки и личности. Това, което интересува изданието, е правилното отразяване и качественият анализ на случващото се в политическия живот. На парламентарно ниво интересът опира до клюкарското, интригантското, скандално, атрактивно, любопитно. В този смисъл събития от рода на промяна на проекто-закон са безинтересни от гледна точка на основния акцент на „Шоу”. Вестникът предлага на читателите си „мръсните” подробности около живота на известните. В този аспект хайлайфът и ъндърграундът са много интересни и благодатни информационни „мини”.
III. Вестник „Уикенд”
1. История на вестник „Уикенд”
Раждането на "Ню медиа груп" е дело на Мартин Радославов и Недялко Недялков, които са официалните съдружници в пресгрупата. Двамата също така имат книжно издателство. "Ню медиа груп" издава главно криминалета, мистика и любовни романи, а луксозната марка "Милениум" - качествени четива от типа "Животът като партия шах" на Гари Каспаров и "История за любов и мрак" на Амоз Оз.
През 2003, в гараж с четири компютъра срещу хотел "Хемус", е задвижен "Контра" в тираж от 40 000 копия. В него Мартин Радославов и Недялко Недялков (екскадри на в. "Труд") влагат собствени средства. Въпреки че"Контра" е първото дете на пресгрупата, вестник "Уикенд" е любимото й. "В "Уикенд" има усещане за свобода, което не съществува в един друг вестник. Никой от авторите не е цензуриран, не сме част от корупционни схеми и от текстовете е ясно, че журналистите не взимат рушвети. Единственият ни стремеж е да бъдем интересни на читателя. Постоянно се вслушваме какво коментират хората, вдигаме страниците, увеличаваме темите. Защото това, което е любопитно на една хигиенистка, не е интересно на една журналистка", казва Радославов. (списание „Тема”, статия „Сериозно жълто”, Цветана Царева, брой 9 (332), 03-09 Март 2008)
2. Цели – в началото и днес
На въпроса на Виктория Пенкова /вестник „Дума”/„- За какво работите - само за пари, или опитвате да постигнете нещо?”, Мартин Радославов отговаря: - Не е само за пари. Аз съм човек, който има много имоти по провинцията. Лесно ще вдигна един хотел и ще рентиерствам до края на живота си. Не е в това въпросът, а дали ти идва отвътре. Ние нямаме комплекси и не се страхуваме, бачкаме много и сме компетентни. Свикнали сме да изработваме всеки наш лев”.
Мартин Радославов обяснява, че най-четени и търсени са материалите от поредицата "БГ олигарси". Тя представя онези богати хора в България, които не могат да дадат отговор на въпроса защо са толкова богати. Въпреки опитите да бъде лумпенизирано обществото с безкрайни сериали и риалити програми, у българите е останал здрав разум и те си задават въпроси – защо продължават да живеят зле, макар че са членове на Европейския съюз; защо едни и същи хора се оказват въвлечени във всяка нередност в държавата и т.н., и т.н. Публиката очаква да чуе конкретни отговори от медиите според издателите на "Уикенд" и те заявяват амбиции да привличат към изданието все повече стойностни автори и да печелят доверието на читателите си, като дават отговори на наболели обществени проблеми.
Журналистът Явор Дачков - един от популярните колумнисти, разказва как се е съгласил да пише за седмичника, преодолявайки негативните си чувства към жълтата преса, тъй като във вестник „Уикенд”той вижда ирония, живот – нещата, с които преди – в началото на прехода - са се отличавали т.нар. сериозни вестници. Освен това - "Той се превърна в лидер на мнение. Традиционните вестници започнаха да му отговарят от своите страници, без да ги е провокирал, което говори, че е фактор и че има значение", коментира Дачков.
3. Аудитория – преди и днес. Отношение към термина „жълта” преса и към т.нар. явление „възход на булевардна преса”. Изграждане на доверие и задържане на интереса у читателя.
· Аудиторията
Въпреки наблюдавания спад в интереса към печатните издания, читателите на вестник "Уикенд" се увеличават. Има съществена промяна в профилите на аудиторията на вестниците. По данни на доклад на национално представително проучване към 2008 година вестник „Уикенд” е четен от 18,5 % от запитаните и закупен от 12,9% от респондентите. На въпроса „Ако трябва да изберете само 1 седмичен вестник, които да четете, кой ще бъде той?” 8,7% от анкетираните отговарят „Уикенд”.
Разпределение на аудиторията по пол
Мъже – 39,4 % Жени – 60,6 %
Разпределение на аудиторията по възраст
16 – 30 – 19,4 % 31 – 45 – 33,3 % 44 – 60 - 32,2 % 61+ - 15,1%
Разпределение на аудиторията по образование
Основно – 4,5% Средно – 32,6% Средно-специално – 31,0%
Полувисше – 6,8% Висше – 24,6% Без отговор – 0,5%
Виж Приложение 1.
· Възходът на „булевардната преса”
Вестник "Уикенд" все пак бавно прелива от сигнално жълто към по-бледите му нюанси. Според издателите му Мартин Радославов и Недялко Недялков преходът на булевардната преса към по-сериозни политически и икономически теми е естествен процес, който отразява и промените в нагласите на самото общество. Недялков обяснява, че като комерсиална медия е нормално вестник „Уикенд” да се ръководи от интересите на своята публика. Радославов пък е на мнение, че издаваната от тях преса е популярна и че формулира правилно интересите на хората. Той не приемат квалификацията „жълт” вестник, тъй като счита, че това, което правят по никакъв начин не се различава от онова, което правят колегите им по света. Обосновава се с високия тираж, който се дължи на професионализма, както и с приноса на вестника към българската култура[1].
Издателите на вестник "Уикенд" смятат още, че в България типичното понятие за жълт вестник не съществува, тъй като би било прекалено шокиращо за аудиторията. Според тях скоро някой голям чужд издател на жълта преса ще „стъпи” на родния пазар – това е неизбежно, предвид проявяваните апетити. Когато това се случи, ще стане опасно и тревожно за самите звезди, защото никой няма да се съобразява с тяхното лично пространство, както е било малко или повече до сега при локалните издатели, които са спазвали някакви норми на поведение. Именно тогава ясно ще си проличи, че това, което се прави в България не е жълта преса, а по-скоро филтър на популярни слухове, които се проверяват, доколкото е възможно, коментират Мартин Радославов и Недялко Недялков.
· Изграждане на доверие и задържане на интереса у читателя.
Вестник "Уикенд” разполага с 15 щатни журналисти. Отделно за изданието пишат и сътрудници, които водят свои рубрики. Сред тях са Павел Попандов, Велизар Енчев, Георги Атанасов. Голяма част от материалите се правят по читателски сигнали. Има обявен имейл, от които се получават много истории. Неща, за които няма доказателства не се публикуват – преценява се степента на риска. При подвеждане или невярна информация – веднага се публикува ответен отговор или опровержение. Радославов гарантира, че спрямо другата част от всекидневниците, повечето неща са верни. Журналисти от големи сериозни медии също подават информация на "Уикенд”, но крият имената си, поради различни причини и вестника уважава правото им на анонимност.
1. Начини на финансиране и тираж на вестника. Позиция на вестника в общественото пространство – отношение към политиката, хайлайфа, ъндърграунда и т.н.
Тиражът на вестник "Уикенд" е около 236 000 екземпляра, което го превръща в най-големия български седмичник. Той се финансира чрез реклама и продажба на книжно тяло.
Въпреки съществуващите съмнения относно достоверността на публикуваните материали, издателите на масовата преса твърдят, че вече се наблюдава по-сериозен интерес от страна на рекламодателите. Издателят на вестник "Уикенд" Мартин Радославов твърди, че седмичникът е регистрирал увеличение на рекламните си приходи с 60% за януари 2009 в сравнение със същия период на миналата.
За разлика от други медии, за които най-важното е да са „на един кораб” със силните на деня, за вестник Уикенд не е такова значение кой управлява. Освен това обича да се заяжда със сервилни политици, лицемерни звезди, префърцунени „мис-ки”, да изкарва „кирливите” ризи на олигарси и мутри, да разкрива „тъмните” сделки на „сенчестия” бизнес. Позицията, която заема вестник „Уикенд” е неутрална – той се стреми да е максимално обективен и да дава алтернатива на официозната информация.
[1] става въпрос за съвременния конкурс за поезия "Ерато", издадените книги на Недялко Йорданов, Висоцки и други. бел.авт.
IV. Заключение
Медийният модел, възприет в хода на прехода – ориентацията на водещите всекидневници към съчетаване на сериозно и жълто съдържание, с цел придобиване на по-широка публика и реализиране на бързи печалби, и до днес определя облика на най-тиражните вестници като "Дневен Труд", "24 часа" и др. При наличие на по-добре развита официозна преса в България, достигаща до повече читатели и при превес на сериозния компонент в хибридните издания, възходът на вестници като „Шоу” и „Уикенд”, който се наблюдава в последните няколко години, не би бил възможен в тази степен. Подемът се дължи също така и на факта, че най-тиражните всекидневници не се идентифицират по политическата скала. Те се стремят да бъдат по-скоро "народни", без да застават зад определени политически ценности, което не би означавало непременно и партийни такива. Самата жълта преса обаче също не е политизирана в традиционния смисъл на думата. С желанието си да бъдат „на всички”, вестниците подриват една от ключовите задачи на пресата, а именно да формира обществено мнение чрез плуралистично сблъскване на различни гледища за реалността. Всъщност чрез опита си да разработва теми, засягащи политиката, да произвежда послания, които й позволяват да претендира за сериозност и оттук - за обществена ангажираност, жълтата преса повтаря стремежа на официозните издания за съчетаване на таблоидното съдържание с някои по-сериозни моменти. Въпреки тази смяна в курса булевардната преса все още не е изоставила неетичните практики и е далеч от стандартите за качествена журналистика. Макар че е далеч от идеалното, еволюцията й заслужава положителна оценка. Тъжна е ситуацията на другите вестници, тъй като трудно биха могли да се разграничат "истините", които те публикуват, и непроверените слухове на масовата преса.
V. Източници:
Ø Разговор на Павел Николов с Милен Милушев от 13.03.2009
Ø Списание „Тема”- статия „Сериозно жълто” - Цветана Царева, брой 9 (332), 03-09 Март 2008 - http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=194&aid=4884
Ø „Дума” – интервю на Виктория Пенкова с Мартин Радославов - 09.06.2006 - http://www.duma.bg/2006/0606/090606/kultura/cul-5.html
Ø Капитал - Операция "Шок" и "Уикенд" Масовите вестници бързо превземат територия от "сериозната" преса - Брой 8, 27 февруари 2009 - http://www.capital.bg/show.php?storyid=682611
Ø За приложението е използвана информация от презентация на Пауър Пойнт от следния сайт - http://www.slideshare.net/Alex4o/presentation-weekend-presentation
Доклад на Антония Димитрова (гр. 5002)
Жълтият печат, наричан още “масов”, “информационен”, “независим”, “булеварден” и др., се заражда в България в края на ХІХ и началото на ХХ век. Предпоставки за неговото възникване са: (1) ускореното капиталистическо развитие, изразено в индустриализация и урбанизация (водещо до формирането на масово общество и масово съзнание); (2) грамотността на голяма част от населението (даваща възможност за информационно разпространение на общодостъпен език) и (3) модернизацията на печатарската техника (предлагаща отпечатване на издания в голям тираж).
Типичен представител на жълтия печат от началото на ХХ век е вестник “Вечерна поща”, издаван от 1900 г. до 1914 г. Той е създаден по инициатива на Борис Сарафов и д-р Никола Генадиев. Те кроели планове за български вестник по европейски образец, в който обстойно и аргументирано да се разглеждат проблемите на българите, останали под турска власт в пределите на Македония и Одринско след Освобождението. Спомоществуватели за издаването на вестника са двама висши чиновници от осигурително дружество “Балкан” (свързано със западни капитали) – Ставри Наумов и Петър Михайлов.
Първоначалоно главен редактор на вестник “Вечерна поща” става Стоян Шангов, чието перо се славело с хумор, “усмиващ ситите и величаещ гладните”. Стоян Стойков Шангов е роден на 1 август 1867 г. в с. Енидже, Лозенградско. След като завършил средното си образование минал през учителски семинар в Одрин и бил няколко години учител из селата в Лозенградско и Хасковско. Слушал е лекции в Сорбоната в Париж и в университетите на Одеса и Киев. Макар да останал без висше образование, бил човек с богата култура и солидни знания за времето си.
Какъв човек е бил Стоян Шангов?
"Стоян Шангов - казва ни известният журналист и публицист Димо Казасов /1886-1980/ в книгата си "Улици, хора, събития" - бе една много живописна фигура. Нисък, пълен, набит, той се обличаше с рядка за времето виенска елегантност: костюм от светъл английски плат, сиво бомбе с плоско дъно, цветна копринена жилетка, между джобовете на която висеше масивна златна верижка на часовник, бастун със сребърна дръжка, светли ръкавици..."
"Стоян Шангов дойде в София през 1896 година. - пише конкурентът му от в. "Дневник" Георги Николов /1869-1944/. - Не познаваше никого, но бе достатъчно интелигентен и с жив темперамент. Той се изяви не само като голям журналист, но и като голям хуморист... Беше и добър познавач на българската история. Той владееше гръцкия език и това му помагаше да чете старите гръцки историци. От чуждите езици владееше още литературно сърбохърватски, руски, френски, малко английски и говореше турски..."
В София започнал кариерата си с ръкописен, отпечатван на хектограф, хумористичен вестник "Глад", от който не е запазен нито един брой. От 1 април 1897 г. Стоян Шангов постъпил като редактор във в. "Отзив", а година по-късно започнал да издава седмичния хумористичен вестник "Фенер" (като притурка на "Отзив" издавал и "Дяволско шило"). По това време той не се боял да застане открито срещу политиката на правителството на д-р Васил Радославов, за което бил изселен от столицата и заточен в Хасково.
Д-р Никола Генадиев и Борис Сарафов, благодарение на голямото си политическо влияние, успяват да издействат отмяната на заповедта на министър-председателя и Шангов бил върнат в София. Ставри Наумов и Петър Михайлов се сдружили с него и сключили споразумение за издаване на вестник “Вечерна поща”, чийто първи брой излиза на 24 август 1900 година.
До 11 януари 1902 г. се издава 3-4 пъти седмично (в понеделник, вторник, четвъртък и събота), а от тази дата нататък става ежедневник. В столична градска библиотека се пази архив на вестника от 1902 г. до 1910 година. Моят доклад се основава на архивите от 1902 г. до 1905 г. и двата тома на архивите от 1910 година. Първоначалното мото на вестника е било: “Вестник “Вечерна поща” за политика, литература, икономия и индустрия”, но в последствие се променя на: “Новини от цял свят”. Ветникът се списва в 4 страници, като първа страница съдържа платени обяви (1 ред = 1 лев) и рубрики, които преминават на втора и трета страница, като: “Живота в чужбина”, “Вести из чужбина”, “Житейски ситнеж”, ”Из Македония”, “Македонски работи”, “Народно събрание”, “Търговски, финансови и икономически работи”, “Съдебна хроника”, “Юридическа хроника”, ”Театрална хроника”, “Научна хроника”, “Последни новини”, „Бюлетин за времето” и други. Впечатление правят рубриките “Шарен свят” (в която Шангов осмива всичко из частния, обществения и политическия живот на столицата, което му се е виждало нередно; критикувал остро управляващите и княза) и “Женски свят” (рубрика-белег за модернизацията на патриархалното българско общество). На страница втора задължително присъства подлистник, а на страница трета от 28 март 1902 година започва публикуването на голяма рубрика, наречена “Последен час”. Страница четвърта във всички броеве на вестник “Вечерна поща” е отредена за обяви и реклами. Изключение правят броевете от 10 януари до 7 февруари 1910 година, когато вестникът се издава в 6 страници и включва 2 подлистника, повече статии и реклами, а на четвърта страница се публикуват рубрики за изкуство, култура, търговия и финанси. От гледна точка на съдържанието главна външнополитическа тема е положението в Македония и Одринско (информация за насилието над българите, въстанията и зов за помощ на бежанците).
Стоян Шангов бил изявен славянофил и русофил и не е отстъпвал от убежденията си. Той имал смелостта да влезе в остър конфликт с русофобите Ставри Наумов и Симеон Радев (който по това време е репортер за вестника), както и да си навлече гнева на д-р Никола Генадиев (министър на търговията и земеделието по време на управляващите либерали). Така на 19 октомври 1908 година Шангов не бил допуснат до редакцията на вестник “Вечерна поща” от няколко въоражени лица. След изгонването си той започнал да издава своя “Вечерна поща” с надеждата, че си е изградил достатъчно солидно име сред читателите. Така за кратко съществуват два вестника „Вечерна поща” – Наумовият и Шанговият. Но Шангов не успял да задържи читателите си и бил изместен от вестник “Дневник”. На няколко пъти спира вестника, започва да го пуска веднъж седмично, но затънал в дългове и през 1922 година бил принуден да спре окончателно издаването.
Според Димо Казасов "Стоян Шангов е родоначалник и създател на българския сензационен вестник". Такава е оценката и на акад. Владимир Топенчаров: "Шангов - журналист на пожарите и сензациите... "Вечерна поща" направи политическата карикатура постоянно явление в българския печат".
След отделянето на Стоян Шангов главен редактор на вестник “Вечерна поща” става Симеон Радев – също добър журналист, чиито великолепни интервюта утвърждават този журналистически жанр в нашия печат. Голям интерес предизвикват и неговите пътеписи, политически памфлети и кореспонденции от европейската му обиклока през 1903 година.
Ето нещо любопитно из спомените на Стефан Танев за българската журналистика по онова време: „Издателите прибягваха до различни трикове, за да предизвикват публиката да чете. Много са те, но най-знаменитият, струва ми се, ще остане тоя на Шангов. Историята се разиграва преди още аз да стана вестникар, още по време на англо-бурската война. За Трансваал беше заминал като доброволец да се бие с бурите срещу англичаните запасният капитан Бозуков. Изпрати и няколко кореспонденции на “Вечерна поща”. Един ден Шангов отива на битпазар и купува от тревата, с която пълнят канапетата. Ако не се лъжа, наричат я морска трева. Издава афиши, че кореспондентът на вестника изпратил като подарък на читателите трева от бойните полета на Трансваал, оросена с кръвта на храбрите бури. В броя на “Вечерна поща”, който ще излезне на следния ден, във всеки екземпляр ще бъде сложена по малко от тая свещена трева, за да има от нея всеки читател. Събра няколко момчета, които след излизането на всеки брой от машината слагаха по малко трева от купената от битпазара. “Вечерна поща” в тоя ден се разграби като топъл хляб.
Находчив беше както Шангов, така и Ставри Наумов. И докато бяха наедно, вестникът вървеше. Все те издадоха и първия роман в България на брошури. Излезе, ако не се лъжа, в 1905 г. Сензационен роман. Носеше заглавие “потайностите на принц Карло”. Към всяка брошура имаше купон, който читателите на романа трябваше да събират, за да вземат участие в томболата, която ще се разиграе след свършването на романа. Читателите ще получат редица награди. Между тях имаше билети за отиване и връщане до Виена, до Париж. “Потайностите на принц Карло” постигна нечуван успех. Нямаше тогава печатница в София, която да бъде в състояние да я печата. Издателите на “Вечерна поща” се видяха принудени да ангажират шест печатници, в които се печаташе романът. Нито една книга до днес, излязла в България, не е имала такъв успех, не е достигала такъв тираж. Българинът винаги ще си остане българин. Читателите на романа получиха само по-малките награди. Всички по-големи награди се паднаха на самите издатели, било чрез слугините им, било чрез техни близки. Издадоха след това и втори роман на брошури, “Ужасите на затвора”. И той има успех, но съвсем не може да се сравни с тоя на първия.
Всичко, което ставаше в камарата, се изнасяше в печата. Сновяхме из кулоарите, киснехме в бюфета и изнасяхме всичко, каквото чуехме да се говори между депутатите. Разискванията в заседанията на болшинството се изнасяха в такива подробности, както се изнасяха и заседанията на пленума. Най-интимните разисквания, изказваните недоволства, нападките срещу правителството от неговите депутати, всичко това ставаше обществено достояние. Изнасяхме го във вестниците. Това дразнеше правителството, дразнеше и бюрото на камарата.”
Вестник “Вечерна поща” наистина е имал голяма тежест в българското общество! В края на 1902 година се публикуват факсимиларни писма, които на 15 януари 1903 година по време на първата редовна сесия на 12-тото Народно събрание предизвикват скандал сред заседаващите:
Т. Теодоров: На основание чл. 69 от правилника, имам да отправя едно питане лично към г. Министра на Вътрешните Работи и ще го моля да ми отговори на това питане. От няколко време насам в столичния ежедневен вестник "Вечерна Поща" се обнародваха ред факсимилирани писма и телеграми, произходящи от г. Людсканова, днескашният Княжески Министър на Вътрешните Работи, писани през 1892 г., адресирани на лица със загадочни названия, непознати поне в обществото, някой си Анастасиев и някой си Христов, от съдържанието на които клони да се установи по един доста положителен начин, че г. Людсканов е бил един от главните интелектуални участници в убийството на бившия през същата 1892 г. в Цариград Княжески дипломатически агент, Д-р Вълкович, а така също, че бил също такъв интелектуален съучастник в други ред престъпни дела от същия род, приготовлявани против други държавни служители и даже против Държавния Глава. Общественото мнение в България, здравото българско общество, онази поне негова част, която винаги прави съществено различие между политическите престъпници — за които и другаде се дава амнистия, и в България има дадена такава — и обикновените убийства или обикновените престъпления, за които амнистия не се дава и няма дадена, това обществено мнение се видя още от самото начало на печатането на тия факсимилета на писма и телеграми много неприятно сюрпризирано, защото това общество не може да разбере и не може да допусне, че в България, тая най-млада в Европа конституционна и свободна държава, може участниците на едно и също злодеяние да се третират така различно: (...) Народното представителство, голяма част от народните представители, и аз в това число, очаквахме, че г. Министърът на Вътрешните Работи, при подобно положение на работата, ще да вземе мерки, за да се осветли въпросът и да не остане никой в България и вън от нея, да мисли и вярва, че хора, които не са си разчистили сметките с правосъдието, могат да заемат у нас такива почетни места като министерските. А за тази цел г. Министърът имаше досега, в продължение на няколко месеца, пълна възможност да направи нещо, да направи именно онова, което всички хора в другите страни, вред, в неговото положение биха направили. То е: било че писмата са истински, било че са фалшифицирани, да сезира съдебната власт с това тежко обвинение и като се оттегли от мястото си, г. Людсканов да даде пълна свобода на тези съдебни учреждения да изпълнят дълга си по закона, в какъвто случай цялото общество щеше да има едно пълно и авторитетно осветление, убийците щяха да си бъдат убийци и щяха да се третират като убийци, а министрите щяха да си останат министри, чисти от всякакво подозрение. (...) Истина е, че г. Министърът на Вътрешните Работи, доколкото моите сведения се простират, като не направи това, направил е друго нещо — заповядал е, в. "България", официозният вестник на правителството, да опровергае някои от тия писма и да омаловажи тяхното значение; но това опровержение и това омаловажаване са толкова слаби, толкова маловажни, щото те не могат да удовлетворят и осветят никого. (...) никой вече в България не дава никакво доверие на онова, което се пише във в. "България" Така че, при настоящето положение на работата, аз си позволявам да запитам г. Министра на Вътрешните Работи, да отговори тук пред народното представителство: писмата, които се обнародват факсимилирани, или телеграмите, истински ли са или са фалшиви; ако са фалшиви, то във всичката ли си цялост са фалшиви, в част ли от съдържанието им и в коя именно част, за да знаем каква именно важност да им даваме. Но в единия или в другия случай, били те истински или фалшиви, не мисли ли г. министърът, че беше негов дълг наложителен досега да сезира съдебната власт с въпроса и, ако те са истински, да изпълни дълга си съдебната власт по закона спрямо техния автор и да се произнесе, амнистирани ли са или не, подлежат ли на наказание или са за възхваляване, за препоръчване на младото поколение; ако ли пък са фалшиви, да намери наказанието си фалшификаторът, за да не смущава общественото мнение и в същото време да не хвърля такова едно тежко обвинение върху личността на г. министра, което обвинение, по причина че е обвинен в злодеяние, не засяга само неговата лична чест, а се отразява много пагубно и върху достойнството на онзи висок пост, който той занимава.”
Това заседание е отразено и от вестник „Вечерна поща”, като впечатление прави, че е предадено по възможно най-обективният начин – като пиеса, без да се анализират или нападат говорещите. Единствено на края на статията има коментар: „С това инцидентът се свършва, без да остави особено впечатление.”
