НОВАТА ЖУРНАЛИСТИКА: Наказания

събота, юли 02, 2011

Наказания

Снимка: Минко Чернев

Замислих се... Отново. Видях майката, която се молеше, паднала на колене. Сключените й ръце, просещи от Господ милост за погубената дъщеря. Просещи онези години, които бяха откраднати от младия живот. А къде беше създателят? Мълчеше. Пазеше чудесата за себе си, а за нас оставяше единствено болката. Вината. Безсилието. Безчувствените маски, които падаха пречупени. Отнесени от вълната на сълзите.

Нима забравихме? Инцидентът в дискотека "Индиго" преди години. Смъртта на децата в река Лим (Сърбия). Кървавият Великден в Симеоновград.

Най-страшното е, че потърпевши са млади хора. Деца, които все още не са успели да погледнат на света, с очите на възрастен, които летят из необятното небе на мечтите. Но като огромен камък, действителността ги поваля и ги премазва. Преждевременно. Нали младите са бъдещето на една страна? Нали точно те трябва да положат основите на едно по-добро и по-сигурно бъдеще? Днешната българска картинка е следната- младите или емигрират в чужбина, или се превръщат в жертви.

След толкова смърт, обвила в прегръдки една обречена младост...

... Един рейс се оказа ковчег за осем души. Магистрала Тракия, тяхната последна спирка. С най-млада жертва- 14-годишно момиченце. А какво правим ние? Скърбим няколко дни след трагедията. Съжаляваме близките на загиналите. И след това, с доволна усмивка на уста, продължаваме да унищожаваме. Вместо да си помагаме, ние се отчуждаваме. Някои мразят всичко в страната си, други пък остават слепи за проблемите й, и дори ги използват в своя полза. Изкачват се към върха с цената на все повече жертви, без да осъзнават, че в България няма връх. Тук всички лежим в една кална локва.

Но зависи от нас. Дали ще се оплакваме, дали ще се прехвалим... или ще се променим. Някой ни праща всички тези злини, за да ни покаже, че е време да започнем да си помагаме. Можем го. Вярвам. Пък и вече е задължително. Иначе кръвта на невинните ще продължава да се слива с пошлите мисли и лицемерни усмивки.