Някъде там... се крият усмивките на хората

Снимка: Минко Чернев

Забързани. Задъхани. Погълнати от целите си. Устремени право напред. Жадуващи за глътка свобода. А животът е пред нас. Чака да бъде обязден. Но какъв живот е нашият? Всеки ден изминаваме пътя, по който сме поели за някъде. 

Но знаем ли дали утре ще успеем да го изминем отново? Ще достигнем ли желаната точка за пореден път? Отчаяно отговаряме: "НЕ". Нищо не можем да предопределим. Това, което трябва да стане, ще стане, дори да не сме вече част от него. 

Нашата съдба е предначертана. Единствено ние самите можем да я променим и да я насочим в посоката, която решим. И въпреки всичко иронизираме своята съдба. Живеем с нагласата, че ще оцелеем при всякакви обстоятелства. 

И там, в това пространство между нагласата за по-добър живот и реалността, се намира нашата същност – мрачният човек на ежедневието. Този тип, живеещ в собствения си свят – свят, в който се преплитат светлината и нощта. Но това не е приказният свят, където доброто винаги побеждава злото. 

Ние изграждаме света, а този, който градим в момента е мрачен, скучен, неразбран. Причината се крие в нас, в намусените и страшни физиономии на минувачите, които като че ли или ще връхлетят със своя негативизъм някого, или ще го подминат безразлично, все едно не съществува. 

В този момент си задаваме въпроса: "Къде се крият усмивките на хората?". Някъде там, сред тълпата, сред "сляпото стадо", което препуска към своята заветна цел, точно там, в дълбокото синьо море на живота, се намира ТО – усмихнатото, весело, комуникативно, жизнерадостно, кикотещо се човече. Всъщност не е човече, а е великан. 

Да, великан е, защото се издига над другите, показва това, което е скрито в заобикалящите го. Те също го имат, но се страхуват да го покажат. Страх ги е да не бъдат неразбрани. Усмивката показва, че си добре, че се радваш на живота. 

Но имаме ли основание да му се радваме? Та, нали сме свидетели на всякакви ужасяващи неща – свидетели сме на бедствията по света, на войната в Изтока, на опонирането между различни политически партии, на желанието за власт, на умиращите деца от Третия свят, на борбата със злокобните болести, на безумните убийства по пътищата, на копнежа за богатство. 

Ако се усмихнем леко, то ние ще бъде упреквани, че не сме съпричастни към страдащите, към които се включваме и ние. Но не разбираме всъщност колко сме богати, каква радост ни заобикаля, най-важното, защото сме живи и живеем. 

Няма да имаме друга възможност да изживеем този живот, който ни е предоставен. Ето затова трябва да се вгледаме в открояващото се с усмивка човече и да последваме неговия пример. Да дариш една усмивка не е като да я отнемеш – не боли, не е страшно. Ние всички се нуждаем от нея! 

Елена Донкова

Публикации от автора