БЪЛГАРИЯ - ТОВА ЗАСЯГА ЛИ МЕ?!
Снимка: Минко Чернев
Снимка: Минко Чернев
Днес България чества 134 години от подписването на Санстефанския мирен договор. 134 години свобода! Погледнат през призмата на човешкия живот, това е дълъг период. Ако го погледнем обаче през погледа на държавността – то 134 години не са толкова много. А дали са били недостатъчни?!
За този период сме сменили двама князе, трима царя, четирима президенти и петдесет и един министър-председатели! Всички те бяха част от държавата ни. Празнуваха всяка секунда свобода, градиха България, рушиха България. Играеха всевъзможни роли на политическата сцена.
Дали заради или въпреки тях, но клетата ни родина не я подминаха нито войните, нито националните катастрофи.
За този почти век и половина свободно съществуване България успя да вкуси горчилката на не една чужда идеология.
И с всеки следващ властник, описващ светлото бъдеще на държавата ни, растеше опиянението и мечтите на народа ни, растяха и винаги последващите ги разочарования и кризи.
Отчаяно търсихме на кого да подражаваме, вярвахме на всички, освен на себе си.
В резултат прекарахме последните няколко години свобода като преход към друга такава – демокрацията. Загубихме някъде в този "преход" уважението и почитта към хората, жертвали живота си за тези 134 години, които ние получихме, които България получи.
Точно днес всички ще сме патриоти. Всички ще обърнем поглед назад към историята си, ще се гордеем, за кратко. Управниците ни ще поднесат венци пред паметниците на хилядите воини.
Българският трикольор ще се развее гордо през балконите ни, днес. А утре какво ?!...
Народът ни често забравя. Преминал през монархия, комунизъм и демокрация явно точно тази забрава бе нужното, за да може така рязко да се случват такива промени. Комунизмът отрича монархията, а демокрацията заклейми комунизма като „ужасна грешка”. И двата строя презираха (или поне създаваха впечатлението, че го правят) този преди тях, до степен, в която почти го забравяха.
Може би това е част от причината държавата ни да е в днешното си състояние.
Винаги сриваме основите на миналото, вместо да градим върху тях. Независимо от строя, политиците и дори политическите убеждения на хората, едно не можем да забравим - 3-ти март 1878г. Това не е просто дата – това е символ.
Символ, че независимо от историческото ни развитие, то би било възможно заради онази славна саможертва на безславно загиналите за свободата на бъдещите поколения.
3-ти март е надпартиен – без него партии не би могло да има.
Това е ден на гордост, на чест и едно тихо припомняне за това, че дедите ни са дали живота си за това ние да можем да сме управници на собствените си съдби.
3-ти март е надличностен - той ни прави това, което сме - част от българската нация. Заради това този празник трябва да се помни. Преди 134 години бе дадено началото на всеки един от нас. Тогава хиляди смели мъже проляха кръвта си, оставяйки ни я като единствено наследство, за да може с нея да бъде написана българската история по белите листи на времето. Тази кръв тече и в нашите вени днес!
Не забравяйте 3-ти март! Помнете го с гордост от миналото и с дълг към бъдещето. Не забравяйте да си го припомняте във всеки един друг ден от годината. Това ни прави нация, това е, което крепи България жива - историческата ни памет. Това ще я крепи и занапред. Честит национален празник!
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
Няма коментари:
Публикуване на коментар