НОВАТА ЖУРНАЛИСТИКА: Житейско есе

Азис - героят на децата
Снимка: novini.bg

Някога в училище ни учиха да пишем есета. В началото едва разбирахме какво точно искат от нас. Съучениците ми по чин не обичаха тази форма, в която уж трябва да изразиш себе си, а помежду другото да вмъкнеш и някоя чужда мисъл.

Години по-късно разбрах, че докато отчаяно търсих вдъхновението в топящите се снежинки на заскрежения прозорец, съм имала лична среща със самата мен. А да се разбираш със самия теб, вероятно е едно от най-големите достижения до които може да достигне днешният човек.

Кой е днешният човек? Онзи четящ вестник и препиващ с поредната кофеинова доза, онзи премазаният в градския транспорт, или онзи в униформа, ширещ из офиса? Ето това е есе - да търсиш и намираш.

Да намериш нещо е случайност. Да намериш себе си. Ето това е Богатство. Така се пише есе. С много накъсани емоции. И без точки. Противно на нормите на езика. Всъщност, когато си отвъд тях, можеш да кажеш, че си имал истинска среща с теб.

"Щял съм да съм ходил" - какво удивително бъдеще време в миналото. А сблъскват ли се бъдещето и миналото в огнена светкавица? Сблъскват се в белия лист. В прашасалите пердета, които вече трета година събират детството на едно непораснало хлапе.

Тебеширът рисува формата на познанието, а чинът пази спомена за малкото сърце, в което за първи и последен път имаше смелост да напишеш неговото име. Хубаво е, че още ги имаше моливите с гумичка. Лесно всичко попадаше в категория "Съществували".

Успяхме да усетим от онзи неповторим копнеж да си дежурен. И да чистиш черната дъска. Ако не друго, ни научи на дисциплина. Класните ни стаи са изначалните форми на нашето житейско есе. Започваме го с първия учебен звънец, а финалът му не приключва с поредната доза емисия новини, в която добрият чичко Б.Б ще ми каже, че всичко е под контрол.

Играта на "Стражари и апаши" ни научи да пазим тайния код. Защото всяко есе съдържа в себе си мистика. Твоята! На твоите думи и действия. Днешните малки деца рядко разбират замисъла на есетата. Разбират ги, но късно. Когато се е изтъркала гумичката на толкова премахнати копнежи.

Учат ги да танцуват на Азис. Но както казва министърът на образованието Сергей Игнатов: "Няма да забраня музиката в училищата. Азис е герой." Помня, че нашите герои бяха Шибил, Бойчо Огнянов, Опълченците... Днес тях ги няма.

Днес има други герои. За тях ще пишат в есетата си децата. И ще пеят. И ще разбират живота така. Така, както другите им го представят. Защото са малки, че да го формират. А ако истински обичаш, не е нужно да прекарваш денонощия горе в планината в търсене на истинския блян.

Така, както е сторило овчарчето от едноименната творба на Елин Пелин. Ангелинки днес рядко има. Има феи. Но те са намазани със силикон. Няма сънища, изпълнени с очаквания. Да ги срещнат точно на Богоявление. Но пък има кръчми, в които се слуша Азис и нещата се случват онлайн.

Очарованието на първата любов не е в ослепителния блян по мечтата да я срещнеш, а се крие в етикета на разни разредители. Тези, които се грижат да раздвижат всяка твоя способност за нормално съществуване. Класната стая има своята марка - "Забравен архив".

В писмото поставям празен бял лист. Но не да си правиш баланс за новата камера, която мама и тати ти купиха. И не за да си правиш фешън снимки, които ще качиш в сайта Муцунки. Com…??? НЕ! Този лист е празен. Защото твоето есе започваш да пишеш сега!