НОВАТА ЖУРНАЛИСТИКА: До Брюксел

Bruxelles, Brussel, Brüssel

Имам дванадесет светлини. Те са ярки. Притежавам сърцата им. Вниквам в чувствата им. Пия си кафето с емоциите им. Прегръщам се с топлината им. В тях съм себе си и отвъд прахта и сиянието. Те очертават моите дванадесет избора. Моят кръстопът. Моето светоусещане...

Един ден се събудух. Върху поляната. Сама. Само със звездите. Фонът беше син. Каква идилия! Настъпва времето, когато като Сократ ти се иска да извикаш – “Виждам толкава много неща, от които нямам нужда.”. Но едва когато започнеш да се отегчаваш от собствената си невротичност, се появява и възможността за катастрофата, наречена трансформация.

А това всъщност е добрата новина. Нещо повече, идеята за догонващото развитие се е превърнала в оксиморон от типа на дървеното желязо. Причини или субекти, водещи до закъснения, винаги могат да бъдат открити или посочени, но това не отменя според мен въпроса дали те са достатъчни да си обясним настоящото икономическо, социално и политическо положение.

Не е ли все пак редно да се запитаме, без да сме на психоаналитична сесия, дали ако винаги ни е виновен някой друг, нещо не е наред със самите нас. В тази връзка метафората позволява да бъде съхранена “отдалечеността” в “близостта”, да бъде разкрито подобното, независимо от съществуващите различия.

В животът на всеки има и дъждовни дни. Такъв беше онзи ден, когато стигнах до Брюксел. От малка исках да го направя. Ред причини прекъсваха ентусиазма ми. Някакво водно конче се бе настанило в мен. Помня го. Помня още онази светлина. Беше многопластова. Имаше дванадесет звезди.

Този път бяха подредени по сцецифичен начин. Като знаме. Така и не разбрах тогава, че точно това е бил знакът за моето пътуване до Европата... Ах, мамо, откога я чакам тази Европа!

След светлината минах през един дълъг тунел, там бяха наредени разни господа. Като че ли ни управляваха. Чуваше се силно. Мелодия. “Излел е Дельо хайдутин”. Малко по-надолу деца пееха Одата на радостта. Такава смесица от мелодия. Сърцето ти играе. За първи път усетих и моето сърце. Бяхме в хармония.

Минах през павета и попаднах в нов дом. А, Брюксел е далечен! Не, сега е близо. На една ръка разстояние. Ха, да го хвана и избяга. Излезнах от упойката. Бяло облечена девойка настана над мен. Всичко свърши. Така както дойде. От нищото.

Понякога е нужно само да вярваш. И звездата идва сама при теб. Аз никога няма да стигна до там. Освен чрез сънищата си. Но може би някой ще ми помогне да сторя това. Този някой, който реши да ми даде покрив под небето. Това не е тъжна история. Не бива да те разчувствам. Не хаби носните кърпички. Няма смисъл!

Има смисъл само в едно! Да се надяваш. И да грабнеш дванадесетте звезди. Знам причината. Сега я разбирам. Анестезиолозите бягат от България. Защото са ниско платени. Вероятно в разтвора на инжекцията, която уж трябваше да ме упои, мадамата бе сложила вълшебната съставка. Тя може и да отиде до Брюксел. Но не знам, дали ще се върне!

Аз отидох, видях, усетих и се върнах. Сега чакам моят собственик. Да ме приюти. Аз ли, аз съм само едно пътуващо бездомно куче.