Снимка: Елена Донкова
Казвам се Софиянка. Мен пък ме наричат Карандилка. Приличаме си. От едно тесто сме замесени, но пълнежът ни е различен. Нито една от двете ни не е така търсена. Тази челяд, де остана у наше село, вече не ни иска. Причината - лукс сме за нея.
На времето помня, беше някога тъдява, се виеше дълга опашка. Извиваща се като хоро, тракийско. В малки ръчички тропат стотинки, книжки, купони чисти, събират челядта на мегдана. Някога по улицата се трудят мотики, някога някой изпитва любов към гората, към листата.
Днес няма кореком, по рафтовете висят самотни софиянки и карандилки. Не посяга чистата ръка на труженика към тях.
Имам два галоша. Те стоят окичени на онази стряха. Стряхата, под която вали от празно. Същите, които някога ширеха по полето. Нямат изтъркване.
Съществува ли къща с две страни? Две абсолютни еднаквости по форма. Да! Нарича се палачинковата къща и се ражда най-често в тигана. Грешка. Първо се забърква в тавата. Добавя й се яйце за светлина и най-сетне образува своеобразна форма във въздушното пространство, когато двете й страни описват траектория на трептенето.
Палачинката е дългоочакваната закуска за шампиони. Тя е добавката за неделното събуждане, придружено с куп уроци и задачи. Тя е топлината и аромат на леко загоряло. Тя е прегънатата задача. Как от палачинката се стигна до празнината?
Празни са уличните пейки... Същите, които някога ечаха от клюки. Няма ги обсъждащите реплики: "Това е на...". Няма ги преждите, раздумките. Приседнала е самотата и си разговаря сама. Ти знаеш ли какво е самотата да си говори сама със себе си? И шум от превозни средства не прехвръква. Безумна спрялост на пространството.
На времето не ги обичахме тия сбирки на бабите. Сега разбирам смисъла на седенките. Защото те никога не бяха СЕДНАЛИ. Там дишаха. Там споделяха. Там обменяха. Загубихме и ритуала да вечеряме всички заедно. Да се съберем на масата, да помълчим и похапнем. Или ще се съберем и ще зяпаме тИлИвизора, или всеки кой както го свари закона, ще хапне на крак.
Нещо някъде се загуби. А ние отглеждаме щастливи кокошки. В училището в моето село, което по настоящем не функционира, има една огромна географска карта. Никъде не съм виждала такава. Като видиш тез реки, тез високи планини, приисква ти се в една длан да събереш цялото богатство. Днес няма кой да я види. Тя само сочи едни реки, които плуват ли, плуват...
Загубиха се и двата галоша. Те не искат да си обсъждат за Нихад или Есмералда. Писнало им е от ДДС. Скучно им е в тази самота. Палачинките нямат онзи вкус.
Да ти е сладко!
Палачинката е дългоочакваната закуска за шампиони. Тя е добавката за неделното събуждане, придружено с куп уроци и задачи. Тя е топлината и аромат на леко загоряло. Тя е прегънатата задача. Как от палачинката се стигна до празнината?
Празни са уличните пейки... Същите, които някога ечаха от клюки. Няма ги обсъждащите реплики: "Това е на...". Няма ги преждите, раздумките. Приседнала е самотата и си разговаря сама. Ти знаеш ли какво е самотата да си говори сама със себе си? И шум от превозни средства не прехвръква. Безумна спрялост на пространството.
На времето не ги обичахме тия сбирки на бабите. Сега разбирам смисъла на седенките. Защото те никога не бяха СЕДНАЛИ. Там дишаха. Там споделяха. Там обменяха. Загубихме и ритуала да вечеряме всички заедно. Да се съберем на масата, да помълчим и похапнем. Или ще се съберем и ще зяпаме тИлИвизора, или всеки кой както го свари закона, ще хапне на крак.
Нещо някъде се загуби. А ние отглеждаме щастливи кокошки. В училището в моето село, което по настоящем не функционира, има една огромна географска карта. Никъде не съм виждала такава. Като видиш тез реки, тез високи планини, приисква ти се в една длан да събереш цялото богатство. Днес няма кой да я види. Тя само сочи едни реки, които плуват ли, плуват...
Загубиха се и двата галоша. Те не искат да си обсъждат за Нихад или Есмералда. Писнало им е от ДДС. Скучно им е в тази самота. Палачинките нямат онзи вкус.
Да ти е сладко!
Няма коментари:
Публикуване на коментар