Пътуване към себе си. Така определя фотографията Мирослав Маринов, един от основателите на "Софийска фотографска школа". За да си успешен фотограф, трябва да познаваш и осъзнаваш себе си изключително добре, да знаеш какво те вълнува, какво те впечатлява, как да го изразиш... Разбира се, тук не говорим за комерсиалната фотография, където решаващата дума как да изглежда фотографията има клиентът, споделя още фотографът.
 |
| Мирослав Маринов /личен архив/ |
- В моя случай се оказа доста дълъг процес – любовта ми към фотографията се зароди относително късно, може би преди 7-8 години, най-често в следствие на пътуванията ми по света. Разбрах за себе си, че искам освен снимки за спомен да имам и фотографии, с които да предам на най-близките си хора емоцията, която съм изпитал на съответното място. Така се започна. Започнах да обръщам много внимание на изобразителното изкуство, на класическите фотографи, на естетиката и т.н. Постепенно фотографията се превръщаше в нещо повече от хоби. Докато преди около година не осъзнах, че не съм щастлив от заниманието си в момента, че не искам повече да бъда мениджър, а искам да бъда фотограф. И напуснах мениджърската си работа и се отдадох изцяло на фотографията.
 |
| Expectation, фотограф: Мирослав Маринов |
Как решихте да създадете „Софийската фотографска школа”?
- Както обикновено става – в разговор с единомишленици. В един момент се оказа, че с Тодор Василев (мой добър приятел, фотограф през целия си живот и в последствие съосновател на "Софийска фотографска школа") винаги стигахме до една и съща тема в разговорите помежду си – как в българското фотографско общество доминират технократите и пиксел-манияците; как фотографията се свежда до бленда, скорост на затвора, исо, шум и прочее технически неща; как съвременни световни и европейски фотографи-творци остават почти напълно непознати сред фотографското общество (любители и професионалисти). Така се роди идеята за съзадаването на Школата – място, където „да се ражда” фотография, където млади и модерни хора да се превръщат в автори, да изразяват себе си и да се научат да творят. И в този смисъл за проекта "Софийска фотографска школа" спечелихме може би най-подходящия човек в България – Ивайло Стоянов, доказан автор с множество изложби в България и Европа, който издържа семейството си от продажбата на творбите си, завършил в Майнц, Германия, основател на магистърската програма Концептуална фотография в Нов Български Университет и много още.
 |
| Tension, фотограф: Мирослав Маринов |
Какво е нужно като качества за един млад, неопитен фотограф?
- Нужни са обичайните качества, които се приемат за добродетелни – постоянство в това, което правиш, любов към знанието и към естетичното, вътрешна ангажираност към света, може би разбиране на собствените емоции, широк кръгозор и т.н. Но най-важно е младият и неопитен фотограф да не спира да фотографира, да мисли защо този обект му е интересен и иска да го заснеме, да знае каква е идеята на фотографията, която създава. За да има успех, всеки автор трябва да е максимално критичен към себе си и да не допуска никога компромиси. Много помага запознаването с класическите и модерните фотографи, както и с историята на изкуството като цяло – живопис, скулптура, архитектура и т.н. Това познание изгражда у теб усещане за естетика, която рано или късно ще повлияе и на фотографиите ти.
Кога започва един фотограф да се откроява от другите?
- Когато покаже свой стил на фотографиране. Когато не изневерява на себе си, а си е верен и честен и фотографира обекти, места, събития, идеи, емоции и т.н., които наистина го вълнуват. Когато разбира собствените си емоциите и търси подходящи форми да ги изрази чрез фотографията. Когато е ангажиран със света.
 |
| The Stalker, фотограф: Мирослав Маринов |
- Напоследък все повече предпочитам да улавям емоциите, които ме заобикалят в т.нар. „стерилна” градска среда или казано с други думи отдал съм се на стрийт фотография. Намирам огромно предизвикателство в това, да предам на хората красотата, която аз намирам в градските условия на живот, емоцията, която ни заобикаля, но ние сме толкова забързани и умислени със собствените си мисли, че не забелязваме изобщо. Търся „решаващия момент” и се опитвам не само да не го изпусна, а и да го предвидя и фотографирам. Разбира се, продължавам да пътувам колкото мога по-често и обичам да наблюдавам и улавям атмосферата на новите за мен места, лицата им, настоящето им. Това ме моделира много силно като човек и ми помага да прекрачвам границите на личната ми зона на комфорт.
Колко време проучвате своя обект преди да го запечатате в пиксели?
- Докато се занимавам с някой от настоящите ми проекти - тези, които отразяват градската среда - понякога отделям дни, а понякога и седмици за проучване – как се променя светлината в различните часове на деня или в зависимост от метеорологичните условия, от коя гледна точка ще постигна най-добрия резултат, който търся, кога има най-голям шанс да открия „решаващия момент”. Понякога ми се случва да търся подходяща локация с месеци и така и да не я намеря. Ако ми предстои пътуване, се опитвам да се запозная максимално добре с мястото, гледам карти, Google Earth, разглеждам колкото е възможно повече фотографии на мястото, за да потърся собствената си гледна точка и т.н. Винаги е най-добре да проучиш мястото „на живо”, но за съжаление понякога не е възможно. Ако фотографирам по-комерсиална задача се опитвам да се подготвя максимално добре и да разбера какъв е точният резултат, който клиентът очаква да получи. Това понякога включва търсене на локация, проучване и анализиране на светлината и т.н., и т.н.
Някога поставяли ли сте си граници при снимане?
- Никога не съм си поставял граници. Тук ще ви издам една тайна – границите при фотографирането са само във въображението ни. Всичко може да бъде фотографирано и да се превърне в завладяваща фотография или пък в произведение на изкуството. Случвало се е умишлено сам да си поставям ограничения, с които да се боря докато фотографирам, да търся начини да ги заобикалям, с възпитателна цел. Но това са технически граници, които те карат да погледнеш от друг ъгъл, с чужди очи, по друг начин.
 |
| Untitled, фотограф: Мирослав Маринов |
Имате ли любима фотография, която Вие сте направили?
- Не бих могъл да се сдържа и да отговоря на този въпрос с цитат на един от любимите ми фотографи, Имоген Кънингам: „Коя е любимата ми фотография? Тази, която ще направя утре.” Не мога да кажа, че имам любима фотография, всички си ги обичам еднакво.
А фотограф, от когото черпите вдъхновение?
 |
| Класическа фотография от Анри Картие-Бресон |
Има ли нещо невъзможно в работата на фотографа, нещо, което не би могло да бъде заснето с каквато и техника да разполага?
- Няма невъзможни неща, особено в сферата на фотографията. Чисто технологично фотографията се развива дотолкова, че е възможно абсолютно всеки обект да бъде заснет, стига той да е интересен на фотографа. Фотографът трябва да знае защо го фотографира и да му е ясно в началото каква цел ще постигне с фотографията си.
Покрай протестите много хора правят снимки, които след това се позиционират в социалните мрежи. Могат ли тези хора да се нарекат фотографи и мислят ли се те за такива според Вас?
- Според мен тези хора не се мислят за фотографи. Често в нашата дигитална и технологична ера фотографии и изображения ни заливат отвсякъде. Дълго време се води дискусия всъщност кой е професионален фотограф и кой не е. Тези хора не могат да се нарекат фотографи, но те имат право да се изразяват. Те заснемат своите обекти, защото ги впечатляват. Защото по някакъв начин отразяват част от самите тях. И те искат да ги покажат на света през своите очи. Което в крайна сметка е основната цел на фотографията и в този смисъл тези хора могат да се нарекат фотографи (усмихва се и казва, че е влязъл сам в противоречие).
 |
| „Падащият войник” на Робърт Капа се смята за най-прочутата военна фотография |
 |
| Момче с топка, Вивиан Майер |
Кой е кадърът, с който бихте обобщили протестната ситуация в България?
- Това е нещо абстрактно. Множество, което тече в една посока, следва една идея и има една цел. В случая с протестите целта е категорично ясна. Кадър, който представя тази абстракция на единството срещу статуквото. Търсене на промяна, която да ни даде по-добър живот.
Какво може да накара един фотограф да спре да се занимава с това изкуство?
- От моя гледна точка не съществува такова нещо. Човек, докато е жив, винаги трябва да се занимава с това, което обича. Ако един фотограф си намери оправдание, за да спре да се занимава с фотография, очевидно нещо във фотографския му живот не е наред или просто не е фотограф.
Разкажете някоя забавна случка от Вашата практика.
- Преди години с един приятел се разхождаме из Родопите да фотографираме, спираме в почти всяко село. На едно място възрастна и много колоритна жена продава плодове. Аз завързвам разговор, разпитвам я и се мъча да я предразположа, за да и направя портрет. През това време моят приятел, голям мъж с дълга коса и брада, гледа какво има по сергията. По едно време жената му казва: „Момиче, вземи си ябълка, не се притеснявай, много са сладки.” Мен ме напушва смях, той само я поглежда. След 2 минути жената пак го подканя: „Моля те, момиче, вземи си ябълка, няма да ти взема пари.”, аз едва се сдържам. На третото подканяне моят приятел се обръща към жената и леко обидено й казва: „Аз не съм момиче!” Жената се сконфузи леко и му се извини: „О, извинявайте госпожо.”.
Какво ще посъветвате младите фотографи, които тепърва навлизат по-дълбоко в сферата на това изкуство?
- Да разглеждат много произведения на визуалното изкуство – картини, фотографии, скулптури и т.н., за да развиват чувството си за естетика. Да бъдат много критични, както към себе си, така и към другите – в наши дни толкова много изображения ни "бомбардират" ежедневно, че често човек губи представа кое е красиво и кое – не чак до там. Когато намерят фотография, която ги впечатлява, нека се опитат да разкажат на себе си историята й – това ще им помогне в изграждането на собствените фотографии в бъдеще.
Интервюто взе Елена Донкова
Няма коментари:
Публикуване на коментар