Защо планетата Земя е тъжно-синя

Младата авторка Кристина Митева на премиерата на книгата си "Планетата Земя е тъжно-синя" 

Снимки: личен архив

,,Светът е толкова огромен, че няма нищо, което да не би могло да бъде”, твърди една китайска поговорка. И тъй като съществуват и такива срещи, които изпълват човек с разширение на смисъла... По стъпките на планетата Земя сред косите и очите на слънчогледите се отправяме към тъжно-синия свят. Затегнете колани, ще ви срещнем с феи, залези и куп неща. 

Кристина Митева

Кристина Митева е млад и талантлив автор, чиято дебютна книга ,,Планетата Земя е тъжно-синя” е факт. За книгата, за очарованието от това да изразиш емоцията върху белия лист, разказва следващата среща: 

Как изглежда планетата Земя и колко дълго се вглеждаше в багрите, та да се роди първата ти книга, носеща заглавието ,,Планетата Земя е тъжно-синя”? 

Корицата на книгата

- Планетата Земя е една много красива, но и тъжна планета като цяло. Затова наистина й отива да бъде наричана „Синята планета”. Синя, заради океаните, и „синя” като блус... Имам чувството, че много дълго са се взирали очите ми в живота тук - земния живот, за да се роди тази книга. Сякаш векове... А може и наистина да е така, ако приемем, че душата на човек е безсмъртна, и че тази книга е плод именно на душата ми и отразява нейния опит, нейния път, а не само моя, който е 32-годишен към днешна дата. 

Колко объркан е света, в който сме принудени да се научим да живеем? 

-  Ако трябва да бъдем честни – доста е объркан и хаотичен, гледан от определена перспектива. Но нашият личен свят, който е нещо като „свят в света”, за сметка на това може да бъде доста подреден, чист и приятен. И това зависи от самите нас – на това човек може да се научи с времето. Въпрос е най-вече на воля. Но и на натрупан житейски опит и правилното му осмисляне. Когато човек заживее повече в своя вътрешен подреден свят, отколкото във външния – тогава става до голяма степен независим, и животът му става по-хубав, подвластен на един висш порядък... 

Как звучи музиката на живота? А словото има ли мелодия?

- Музиката на живота звучи много красиво, но човек всъщност рядко може да я чуе, защото тя лесно бива заглушавана от дребнави размисли и страсти, или от всекидневните грижи за бита и рутината... Трябва известна дистанция от ежедневието, за да я чуеш. Затова още древните са казали: „Memento mori” или „Помни, че си смъртен”. Именно чрез контраста между живота и смъртта човек може да усети, да види и чуе красотата и „музиката” на живота. Това е един от начините всъщност. Друг начин е да живееш будно, с бдителен дух и съзнание... Словото, което изписваме върху белия лист, също има своя мелодия, наистина. То звучи, както звучат думите в един текст като цяло – минорно или мажорно, гневно или нежно, заплашително или успокоително, радостно или меланхолично... Моето слово звучи най-често меланхолично и някак успокоително. Притежава нежност и мекота... Впрочем писателите обикновено пишат под звуците на някаква музика, която обичат или чрез която могат да се вглъбят. Словото им навярно прилича на тази музика, чрез която се е „родило” върху белия лист 

Вярно ли е, че залезите са по-благородна храна от всяка друга, както ти самата пишеш? 

- Знам ли... Наистина, така написах в разказа си „Феникс”. По принцип духовната храна е по-благородна от тази за стомаха. Една песен, една книга, една картина, един изгрев или залез... те хранят с красота душата на човек. И затова са по-значими от храната за тялото или поне така ни се струва понякога. Всъщност и една салата е също толкова благородна храна, ако е приготвена с обич и грижа, и ако е споделена с друг човек, който да усети вложеното в нея. Или пък с непознат, който гладува... Мисля си, че в крайна сметка не е важно естеството на „храната” – дали става дума за изкуство, природна красота или обикновени зеленчуци – а е важно споделянето. Важна е любовта, чрез която е „приготвена” и която може да породи в нас, в замяна. 

През колко залеза минаваш от раждането на идеята до нейното реализиране? 

- Различно е в отделните случаи. Понякога минават години, което е равно на стотици залези. Такъв беше случаят с „раждането” на книгата ми, която е дебют. Но ми отнема все по-малко време да реализирам идеите си – може би защото научих така важния урок, че е по-добре да действам днес, а не да отлагам, а и защото с възрастта човек разбира, че не разполага с „цялото време на света”. Всъщност никой не знае с колко време разполага, но като млади сякаш не усещаме толкова силно това. 

Ако слънчогледите гледат на запад, то в каква посока гледаш ти сега? 

- И аз като любимите ми слънчогледи често гледам натам, защото имам прекрасен изглед към залеза от дома, в който живея сега.  Но посоката винаги е била главно тази за мен – подобрение. Усъвършенстване. Мое, на другите, на живота въобще. Обичам градивността. 

Авторката
сред природата

Нужни ли са ни сълзи от освобождаване?

- Нужни са, ако човек носи някаква тежест в сърцето, в душата си, защото те отмиват постепенно горчивината. Ако не носи – тогава сълзите са само от радост. И това го има в света.  

От каква емоция следва да се освободим? 

- От тежките емоции. От гнева, от чувството на обида, от желанието за „реванш”. Когато човек разбере някои истини, вече и да иска – не може да изпитва подобни емоции. Например това, което ядосва повечето хора, мен само ме натъжава вече. Но извървях дълъг път, за да стигна до познанието за причините на нещата, или по-правилно казано – за да стигне то до мен. Прекрасен става животът, когато човек се научи да остава само при „леките” емоции, като обич, радост, опрощение, вдъхновение. Те ни извисяват и ни правят по-фини същества. 

Как изглежда света от птичи поглед? 

- Светът и животът са изключително красиви от птичи поглед! Но от човешка гледна точка това е трудно забележимо. Просто, защото ние сме „долу”, във всякакъв смисъл. Именно затова е толкова важно да залагаме на извисяващите и окриляващи чувства, мисли и дела. Те са нашият шанс да видим света от високо, както го виждат птиците. 

A за какво мечтаеш? 

- За какво ли не... Имаше един период от моята младост, когато нямах никакви мечти. Сега съм щастлива, че имам, защото това значи, че ми се живее! В личен план мечтая животът ми да продължи да бъде все такъв, какъвто е в момента, защото сега се чувствам чудесно. Мечтая близките ми хора, а и далечните, да бъдат здрави и щастливи, пълноценни личности. Тогава те не биха причинявали страдание нито на себе си, нито на друго същество. И животът тук би станал хубав и радостен като в рая, за всички. Може да звучи много наивно, но не е невъзможно, струва ми се. 

Ти си майка. На какво искаш да научиш сина ти от ранна детска възраст ? 

- Искам най-вече той да чувства винаги вяра в себе си, защото тогава ще може да постигне всичко. А за това огромна роля играе отношението на родителите към едно дете – когато то се чувства безусловно обичано, тогава то не губи време в съмнения и терзания, когато порасне. Иначе има много важни неща, основни принципи, които той трябва да знае, разбира се, но аз не изпитвам нужда, поне засега, да го уча на тях, защото усещам, че той носи благородна душа и вече ги знае. Ако някога видя, че се изгубва и лута по пътя си – тогава бих му помогнала, доколкото мога, да си спомни вечните истини, защото човек понякога забравя. От друга намеса няма нужда, мисля си. Децата се раждат мъдри, или поне много от тях. 

А споделянето е... Какво ще ни споделиш за финал? 

- Споделянето е безкраен и изключително важен, насъщен процес. И понеже съм разбрала това – създадох и проекта „Един от нас споделя”, с който смятам да се занимавам още дълго време, живот и здраве, защото виждам, че запълва по положителен начин една празнота в обществото и в общуването ни. Бих искала да кажа накрая, на всички хора, че няма значение какъв ни се струва животът в даден момент – той винаги е много повече от това, което ни изглежда тук и сега. И единственият верен „компас” по житейските пътища е сърцето и съзнанието, което обича. Любовта е единствената истинска пътеводна светлина. В цялата необятна Вселена...

Интервю на ЯНИЦА МАРИНОВА

Публикации от автора