За медиите и регулацията им, за принципите и качествената журналистика
Снимка: НЖ
Иван Димов е управляващ редактор във в. „Труд”. Завършил е радиожурналистика в СУ, специализирал е в Германия и Япония, бил е на практика в БНР и радио „Дойче веле”. Бил е международник и правителствен репортер. Обича да пътува и да описва посетените места във вестника. В момента е докторант по редактиране и отговаря за практикантите в “Труд”.
Вие сте били ментор на над 100 стажанти във в. „Труд”. Какво се случва след стажа с младите журналисти, кои остават на работа при Вас?
 |
| Иван Димов е управляващ редактор във в. „Труд”. Снимка: личен архив |
- Повечето не остават при нас. Една от причините е, че засега искат да продължат да учат в университетите си, а в свободното си време да работят нещо по-доходоносно. Това лято част от тях бяха на бригада в САЩ. Други работеха на нашето море. После разказаха във вестника преживяванията си, както и начините да се пазиш от некоректни работодатели. Някои си намериха работа в други медии срещу заплащане, след като в нашата редакция преценихме, че не са все още съвсем готови, за да им предложим заплата. Това е въпрос на преценка на всяка редакция – знаете, че има много медии, които нямат високи критерии за подбор на репортери, защото са всъщност ръчни агрегатори на новини, както по-деликатно наричаме преписвачите и крадците на чужди авторски текстове. Така обаче младите хора, които наемат, все пак получават някакви пари, тъй като все по-често семействата им не могат да ги издържат. Проблемът е, че в такива „медии” трудно може да се научиш на свестни стандарти и принципи. Затова според мен е по-добре да се учиш в организация, която поне е подписала Етичния кодекс на българските медии от 2004 г., дори да ти плаща по-малко или нищо. Инвестираното време ще се възвърне по-късно: в България винаги ще има търсене на истински журналисти, колкото и да не ви се вярва! Аз като стажант в “Труд” съм работил близо 2 години само на хонорар, преди да ме назначат, но по онова време нямах много разходи, а и хонорарите бяха високи, тъй като вестникът имаше между 300 000 и 500 000 броя тираж. Имали сме стажанти, които са работили като бармани в дискотеки, продавачи в магазини за втора употреба. Едно момиче внасяше абитуриентски рокли от Китай... Уважавам всички тях, защото са отделили време да се учат и на журналистика при нас. Да не говорим, че описаха своите занимания доста развлекателно на страниците на вестника. Ултраси от агитките на „Левски” и ЦСКА например работиха заедно по материал за футболните запалянковци. Текстът на нашата стажантка Катрин от УНСС „Липсата на казарма уби българския мъж” зае трето място в топ 50 на най-четените материали в сайта на „Труд” за 2014 г. Още един текст на практикант попадна в класацията. Радвам се, че все пак успяхме да задържим част от нашите стажанти. Някои от тях идват от време на време и оставят по някой текст. Други са всеки ден в редакцията – в онлайн екипа, в криминалния отдел, във „Вътрешни новини”. Важното е, че повечето се научиха да се изразяват по-ясно и точно, да търсят повече мнения и истини, както и да търсят и проверяват информацията, с която работят: всичко това ще им бъде нужно, каквото и да работят по-късно. Изглежда лесно, но се учи трудно – уверявам ви. Важното е, че направиха важна стъпка и станаха пълноправни членове на екипа ни.
От новите журналисти към контрола на/ над медиите. Трябва ли да се въведе понятието „политическа реклама” в Закона за радиото и телевизия (ЗРТ), за да бъдат по-ясни обектите на регулацията в медиите? Спомняме си, такъв апел направи шефът на СЕМ доц. Георги Лозанов.
- Според мен не. Тя е регламентирана там, където й е мястото – в Изборния кодекс. Медиите, които имат желание да спазват закона, го правят – „Труд” например пускаше надпис „Платено съобщение” до всяка информация на политическа партия в последната предизборна кампания, която беше платена. Това беше забелязано и от наблюдателите от ОССЕ, с които имахме среща в редакцията. Пак в Изборния кодекс е регламентирана и безплатната политическа реклама. Извън кампаниите политическа реклама почти липсва в чистата й форма. Публична тайна е как медиите получават пари от управляващите партии – чрез проекти на държавната администрация. Това може да са кампании за популяризиране на различни европрограми или съвместни инициативи на медии и министерства. Досега обществото не е видяло сериозни дебати как тези пари за публичност се разпределят сред медиите, а дори в доста по-стари демокрации от нашата именно това финансиране е останало единственият гарант за свободата на словото в пресата, тъй като чрез него държавата би трябвало да подкрепя независимата журналистика, вместо да я поставя на колене. Да сте чули Лозанов да говори за това? Каквито и законови текстове да бъдат написани за политическата реклама, те няма да вършат никаква работа. Защото финансирането е по друг канал. Прави ми впечатление, че доц. Лозанов напоследък се занимава с доста странни каузи: например да преследва медиите, излъчващи една песен на Криско. Никак не е оригинално да налагаш глоби на телевизии за това, а в същото време да подминаваш политическата реч на омразата от парламентарната трибуна, която отдавна е задминала Криско (да не давам примери, че ще изгоним читателите ви!). Все пак ругатните от парламента попадат директно в ефира. Сигурно ще ме попитате с какво да се занимава СЕМ още? Ами с кражбата на новини, например. Дори германските медии поискаха от всесилния Google да им плаща, защото публикува техни текстове и линкове към тях. Накратко да ви обясня ситуацията: медии като „Труд” отделят значителен финансов ресурс, за да плащат заплати на добри журналисти, които да публикуват интервюта, разследвания и репортажи. Веднага след като публикуваме интересен текст онлайн, той бива откраднат (без задължителното позоваване и линк, което изискваме). Има случаи, когато текст от нашия вестник е ударил между 50 и 100 хиляди импресии в друг сайт, което значи, че някои „колеги” без никакви инвестиции са монетизирали текст, в който някой друг е вложил доста пари. Най-често тези медии нямат адреси, контакти, не е ясно кой им е редактор, репортерите в тях получават ли си редовно заплатите... Хубаво е да чуем дали т.нар. регулатор има мнение по случая. Решението съдържанието на сайта ни да е безплатно е взето съвсем съзнателно, но изискваме хората, които пускат текстовете да ни цитират по правилата. Друга хубава тема за СЕМ е извънсъдебната регулация на спорове с медии и журналисти. Не знам дали знаете, но представителите на нашата професия са едни от най-съдените за клевета наравно с политиците. Срещу мен например има дело за дописка, на която нито съм автор, нито редактор. Това е доказано в съдебната зала. Въпреки че бях оправдан на първа инстанция, сега частният тъжител обжалва. Такива спорове задръстват съдебната система, защото се водят с години. Същото е и с делата, които политици водят помежду си за обиди. По-добра саморегулация в професията би насърчила при спорове да се търсят професионални етични органи, каквито има, но явно не са много популярни. Лозанов бе подметнал идея да има медиен омбудсман по холандски модел, но не разви тезата си.
В момента сте и докторант, занимавате се със зоосемиотика. Разкажете ни нещо повече за нея. Какво е мястото й в политиката и в ежедневието ни?
- Дайте да се разберем, със зоосемиотика не се занимавам. Това е наука за комуникацията между животните и може да се научи много за нея от Animal Planet. Като докторант в момента работя върху текст за словото на омразата, а част от него е политическата зоосемиотика: това е начинът, по който политиците общуват, наричайки се с животински имена и обрисувайки се с признаци на животни. Примери много – калинка, съсел, пеперуди, магаре... Този език е заимстван от всекидневието – според мен политиците искат да се приближат с него до простонародната реч, без да използват инструментариума от цинизми на „парламента” от кварталната кръчма. И успяват. Така пробиват и в новините. На всички, които мислят, че нашите политици и нашите журналисти са най-циничните и арогантните, бих казал да прочетат малко британски вестници. В един от тях, подкрепян от консерваторите, намерих много добро сравнение на лондонския кмет Борис Джонсън с едно латиноамериканско животно – алпака. А в САЩ, където няма забрана животни да се кандидатират на избори, куче бе 13 г. кмет на малко градче. Пак отвъд океана магаре с човешко име бе издигнато и избрано за общински съветник, само за да стане ясно, че избирателите нямат представа за кого гласуват.
Коя е най-сложната тема, по която сте работили като журналист?
- Най-сложните теми за мен са тези, за които не съм бил достатъчно подготвен, когато съм се сблъскал с тях, и затова е трябвало да наваксвам с много четене под напрежение. Единият пример е за текстове, свързани с данъци. Малко след като Симеон Сакскобургготски бе станал премиер и си бе реституирал „Царска Бистрица”, той отвори двореца за туристи. Отидох до Боровец и установих, че жената там не издава касови бележки или билети за вход. Върнах се до данъчното в Самоков и заведох двама инспектори в двореца, които направиха констативен акт. Едва след това се обадих на шефката си в „Труд”, защото не бях сигурен дали щеше да е съгласна с моите действия – Симеон бе все пак премиер! Е, статията излезе. Преди няколко седмици пък публикувах голям текст за черните каси в училища и детски градини – как родителите плащат милиони левове за извънучилищни дейности, а не получават за това касови бележки или билети, което означава, че може би тези приходи не се декларират и за тях не се плащат данъци. Друг голям проблем, с който се занимавам, е процедурата по придобиване на българско гражданство и нейното нарушаване у нас. Пиша по темата от 3 години вече, но едва преди няколко месеца правителството се задейства сериозно по нея, така че Държавната агенция за българите в чужбина вече да не издава удостоверения за произход без изискваните по закон доказателства, че кандидатът има български корени. Дано да продължат, като пресекат бизнеса на десетките посредници, които забогатяха на гърба на нещастните хора от Македония, Албания и Косово.
 |
| Това е сграда в суринамската столица Парамарибо, където е регистрирана фирма, която предлага български паспорти срещу 5 900 долара. |
Принципите Ви в журналистиката са…
- Целта ми е текстовете, които пиша или редактирам, да засягат повече хора. В тях трябва да има възможно най-много гледни точки, защото истината не е една и съща за всички. Мразя оценките, клишетата и квалификациите – ако една история е разказана добре, читателят сам ще може да си направи извода кой е прав и кой – крив. Фактите и глаголите са най-важни, мненията трябва да са в „кавички” (т.е. не на автора, а на външен източник), а прилагателните да са възможно най-малко. Една колежка, която много уважавам, ми бе казала преди доста години, че е много важно да не уволнят човек заради твоя публикация. Сега бих я допълнил – да не уволнят човек незаслужено. Иначе и в момента има всякакви хора, които не са на мястото си. И в медиите, и в държавното управление, и в бизнеса.
Каква е ролята на вдъхновението в живота Ви? А мотивацията и усъвършенстването като потребност?
- Мога да се вдъхновя от една реплика на близък човек, с която той ми е подметнал някаква тема. Идеите за най-проблемните ми текстове са идвали винаги случайно, като в една популярна в близкото минало книга за Селестинското пророчество. Мотивацията е важна – случвало ми се е да съм доста обезкуражен, а да се налага сам да мотивирам колеги.Интервю на ТЕОДОРА ПИСКОВА
Публикации от автора
Няма коментари:
Публикуване на коментар