“Идеалната държава” на Платон според Попър е първият сериозен опит да се обоснове стратегията на политическия тоталитаризъм. Затвореното общество е родово-племенно, колективистично, анти-индивидуалистично, потискащо всяка свободна инициатива, “бронирано” за “чужди” влияния и лишено от свободно движение на идеи и традиции общество.
Утопично инженерство и поетапно (частично) инженерство – проект за крайната цел, или идеалната държава преди започване на реални действия. Попър съзнава, че при смяната на поколенията може да се промени и крайната цел, затова той вижда поетапното инженерство като методологически правилен подход. Частичното инженерство се стреми да се пребори със най-неотложните злини в обществото, а не към крайното идеално добро.
Отвореното общество според Попър е това общество, в което хората се изправят пред отговорността на личните си решения. Именно древните гърци започват и ни завещават велика революция, която изглежда все още в своето начало – прехода от затвореното към отвореното общество. Хората, които олицетворяват този прехода са Демокрит, Протагор и “великият водач на демокрацията Перикъл”, който формулира принципа за равенството пред закона и принципа на политическия индивидуализъм. Демокрацията не се изчерпва с думите “власт на народа”, а трябва да се основава на вярата в разума и на хуманността.
Според Попър демокрацията не може да се определи, като се изхожда от това “кой управлява” и “кой се ползва от властта”. Опитът показва, че който и да е на власт, изпитва силна съблазън да злоупотреби с нея. Ето защо политически по-важният въпрос е: не кой притежава властта, а как се контролира нейното използване. Основният политически въпрос не е в това, на кого да се довери властта, а по-скоро в това, как да се организира чрез политическите институции най-ефективен контрол върху нея. Вместо въпроса “Кой ще управлява?” трябва да се постави по-конкретният въпрос:”Как да организираме политическите институции така, че некомпетентният ръководител да не може да се добере до властта”; “Как да се осигурят институционалният контрол върху управляващите и балансът върху техните власти”.
Под демокрация Попър разбира не нещо неопределено от рода на “власт на народа”, или “власт на мнозинството”, а системата от институции, която позволява осъществяване на публичен контрол над правителството и неговата смяна по волята на управляваните и дава възможност на последните да постигнат реформи без прилагане на насилие, дори против волята на управляващите. Това определение се съпътства от два извода:
Могат да бъдат разграничени две основни форми на управление – демокрация и диктатура (или тирания).
“принципът на демократичната политика” се състои в това, да се създадат, развият и защитават политически институти, способни да поставят сигурни гаранции срещу възникването на тиранията. В този смисъл според него теорията за демокрацията не се основава на принципа, че мнозинството трябва да управлява; в основата й стоят различни методи на демократичен контрол, като общите избори и представителното управление. Тези методи са, от една страна, добре проверени, а, от друга, винаги са открити за усъвършенстване (дори осигуряват методи за своето собствено усъвършенстване). Демокрацията се избира не защото изобилства с добродетели, а само за да се избегне тиранията. Ние я предпочитаме, пише Попър, със съзнанието за нейните недостатъци, а също и заради търсенето на тяхното преодоляване. И ако се случи вотът на мнозинството да разруши демократичните институции, то това “тъжно преживяване” ще покаже само, че няма безопасен метод за избягване от тиранията.
Но още тук Попъровата политология се натъква на затруднения. Ако демокрацията се определя не като власт на народа, а като институционално гарантиране срещу диктатурата, възниква въпросът: как да се определи диктатурата. Очевидно тя би могла да се определи по отношение на демокрацията. Но така възниква парадокс, който Попър се стреми да преодолее чрез подмяна на двете постановки на въпроса за управлението. Когато говори за демокрацията като законна смяна на “лошото” правителство (и преодоляване на диктатурата), Попър има предвид институционално отчитане на волята на мнозинството чрез всеобщи избори или парламентарен вот на мнозинството. Следователно и в неговата характеристика на демокрацията присъства същият “традиционен” момент за определяне на демокрацията (чрез волята на народа или мнозинството), който Попър се опитва да избегне.
Попър не превъзмогва парадоксът на политическото управление, по-специално опасността диктатурата да се наложи по волята на мнозинството (т.е. по демократичен път), но в едно друго отношение. Ако демокрацията един път се определя като институционално изключване на всяко насилие и втори път насилието все пак се допуска при смяната на диктаторски режим, тогава възниква аналогична на посочената от Платон парадоксалност. Излиза, че демокрацията не е просто режим на ненасилие (както е според Попър), а тя все пак допуска в отделни случаи насилие. Ако в края на краищата мирното измерение на политическото управление зависи от създаване на институции за общи избори (или за гласуване на мнозинство в парламента), въпреки всичко водоразделът между демократичните и недемократичните форми на управление се определя от това, кой има последната дума – мнозинството (всички) или малцинството (отделната личност). Институциите трябва да гарантират правото на всички, а не на отделната личност да решават този въпрос. И следователно от това, господството на кого позволяват институциите – на един, на няколко или на всички, ще се съди за демократични и недемократично управление.
Информацията е от “Политологичната мисъл от древността до наши дни”
Автор:Георги Янков
Няма коментари:
Публикуване на коментар