Политически режими (доклади по Политология)

Политически режими

В съвременната политология се обособяват три основни типа демократични режими : парламентарни, президентски и полупрезидентски.
Разбира се разновидностите на политическите режими (форми на управление) се определят не само от конституционните правила и норми, но и от историческите условия, в които функционира дадена политическа система. Според Раймон Арон всяка политическа система се влияе и дори се определя от един конгломерат от традиции, ценности, начини на мислене и действие, характерни за всяка страна. Разновидностите на политическите режими (и на парламентарния живот) се влияят и от концепцията, която е създала политическата класа, за това, кое има право да прави, и от нейната концепция за легитимните средства.
Съвременните политически режими разглежда още Морис Дюверже, който е може би най-известният и превеждан в чужбина френски политолог.

Президентски режими в САЩ

1. Въведение:
Исторически президентският режим, като система на управление възниква в САЩ. Тя се характеризира може би с най-високата степен на разделение на властите. Бащите- основатели на САЩ, са се опасявали от прекомерната концентрация на власт (което за тях е означавало тирания и деспотизъм), поради това прокарват последователно в конституцията разделението между законодателната и изпълнителната власт. Тук са важни два основни организационни принципа:
1) Представителите на единия тип власт не могат да участват в другите власти.
2) Законодателната и изпълнителната власт се избират независимо една от друга и по различен начин.
Това основание ни дава важното различие от европейските парламентарни системи, където изпълнителната власт се избира от законодателната и е отговорна пред нея. Конгресът и президентът притежават приблизително равна власт, но всеки в своята област (конгресът в законодателната, президентът в изпълнителната). За да бъде политическата система ефективна в разрешаването на националните проблеми, двете политически институции трябва да си сътрудничат, постоянно да прибягват към компромиси. И конгресът, и президентът не притежават власт в достатъчен обем, за да управляват самостоятелно, ето защо са длъжни да си сътрудничат помежду си. Ако политическото противопоставяне е прекалено силно, рисковете от сътресения и нежелателни отклонения са големи.

2. Конгрес – Законодателна власт:
В конституцията Конгресът е най-важен и затова е назован “първа власт”. Конгресът осъществява законодателната власт и ръководи политиката на държавата в определената юридическа и финансова рамка. Той притежава независима власт в сферата на законодателството. Конгресът е двукамарен и се състои от Камарата на представителите и Сената.
А) Камара на представителите (долна камара) - В Камарата на представителите всеки щат е представен пропорционално на населението си и има право на поне един представител (конгресмен). Общият брой на представителите е определен да бъде 435. Мандатът на всеки представител е две години, но той има право да бъде преизбиран неограничен брой пъти.
Б) Сенат (горна камара) - Всеки щат е представен от двама сенатори, като общият брой на сенаторите е съответно 100. Всеки сенатор служи по шест години, като на всеки две години има избори за обновяване на 1/3 (една трета) от местата в Сената. Сенатът води открити заседания, които могат да се гледат на живо по телевизията.

3. Президент – изпълнителна власт:
Днес президентът трябва да бъде гражданин на САЩ, роден в страната; да е навършил 35 години и да е живял в САЩ не по-малко от 14 години.
Според Дюверже президентът няма право да разпуска парламента, но конгресът може да поиска оставката на президента чрез т.нар. поправка “инпийчмънт”. Изпълнителната власт се осъществява от президента, който ръководи политиката на държавата в определената юридическа и финансова рамка. Той еднолично съставя правителството, като само за някои назначения иска съгласието на Сената. Освен, че ръководи дейността на правителството, той се явява и държавен глава. Днес той е и главнокомандващ на американските войски. Той трябва да следи за изпълнението и ефикасността на законите. Президентът може да издава административни заповеди, които имат силата на закон и се гласуват от Конгреса. Министрите не могат да бъдат членове на конгреса. Президентът притежава правото на отлагателно вето, което за разлика от европейските парламенти може да бъде преодоляно само с квалифицирано мнозинство от 2/3 в Сената и в Камарата на представителите. Възможно е партията на президента да няма мнозинство в конгреса. Конгресмените нямат право да свалят министрите и президента с т.нар. “вот на недоверие”. Особеното тук е, че всяка една от властите може да въздържа и да уравновесява другата.
Конгресът възпира президента с гласуване на бюджета в който влиза издръжката на неговата администрация. От друга страна, президентът възпира конгреса със своето отлагателно вето. Друга особеност е, че всеки от тях е с развързани ръце в своята област, но трябва да се съобразява с мнението и присъствието на другия. Конгреса не може да управлява без президента и обратното, образно казано това е “брак без развод”. Всяка от тези институции не получава пълномощие за да управлява самостоятелно, което налага и двете страни да търсят компромиси и сътрудничество.
Най-големия проблем на американската политическа система е взаимодействието между законодателната и изпълнителната власт. Ако политическите сътресения и различия между двете са дълбоки, рисковете за кризи са големи. При президентската система, нито държавният глава, нито правителството са формално отговорни пред парламента. И все пак има начини конгресът да принуди президента да подаде оставка (аферата Уотъргейт при президента Никсън през 1974г.), което е единствения случай засега в американската история.
Обикновено президентите изкарват пълния си мандат, освен в случаите когато са били убивани. Такава трагична съдба са имали седем американски президенти. През 1947г. е приета поправка на конституцията за ограничаване мандатите за власт до два, което до днес не е нарушено, дори и за най-популярния съвременен американски президент Рейгън.

4. Върховен съд – Съдебна власт:
Днес Върховният съд на САЩ е най-висшият съдебен орган на САЩ, който седи начело на съдебната власт на Федералното правителство на САЩ. Той се намира в столицата Вашингтон. Съдът се състои от 9 съдии: председателят на върховният съд и осем други. Съдиите са предлагани от президента и подлежат на одобрение от Сената. Съдиите се назначават до живот и напускат поста си само ако починат, подадат оставка, обвинени са и впоследствие са осъдени или се пенсионират. Върховният съд упражнява обикновена и апелативна юрисдикция. Голяма част от решенията му са взети в апелативни дела. Като цяло Върховният съд има юрисдикция над всички, но подлежи на ограничения от страна на Конгреса.

5. Вицепрезидент:
Що се отнася до длъжността вицепрезидент на САЩ, Дюверже цитира американски конституционалисти, според които вицепрезидентът е един орган ”точно толкова ненужен на държавата, колкото и апендиксът на човешкото тяло”. Вицепрезидентът на САЩ е вторият по ранг държавен служител в страната след президента. В случай на смърт, подаване на оставка или отстраняване от длъжност на президента в Конституцията и във Федералния кодекс на САЩ е определена Поредност на заместниците на президента на САЩ. Начело на този списък стои вицепрезидента на САЩ, следван от още 17 души. Освен другите си задължения вицепрезидентът изпълнява и длъжността Председател на Сената.
Според Морис Дюверже засега президентската система функционира успешно само в САЩ, защото в другите страни тя се изражда в “президенциализъм”, т.е. своеобразна, модерна форма на диктатура. Това обстоятелство кара някои специалисти да приемат със скептицизъм призива на политиците за преминаване към президентски режим в страните намиращи се в преход към демокрация.

Полупрезидентски режим

Понятието „полупрезидентски режим” е въведено в съвременната политология от Морис Дюверже. Той е бил впечатлен от институцията на президента във Финландия, избран чрез всеобщо и тайно гласуване, и от неговата позиция на регулатор и върховен арбитър. Заради силното си впечатление Дюверже лансира кампания в полза на тази институция за въвеждането й във Франция. Отначало този режим е наречен „неопарламентаризъм”, при който парламентът съхранява основната част от своя мандат, държейки законодателната власт и контрола над изпълнителната. В последствие този режим бива наречен „полупрезидентски”, за да може да се направи разлика с президентския режим в САЩ, при който парламентът няма власт над изпълнителната институция, която се управлява само от президента.
Дюверже определя полупрезидентския режим като съвместно управление на едно правителство от парламентарен тип и един държавен глава от президентски тип. Този режим свързва един президент, избран чрез всеобщо гласуване, и един министър – председател, който носи отговорност пред парламента както в повечето страни в Европа с парламентарен режим на управление.
Ето как точно е описан полупрезидентския режим: държавният глава има само част от правомощията на американския си колега. Избран е като него с всеобщо гласуване, но не притежава цялата правителствена власт. Нейната основна част остава у премиера и неговия екип. Той управлява с помощта и съгласието на парламента. Президентът разполага с регулираща власт, с натиск, но той не може да задържи правителството без съгласието на парламента.
Дюверже определя седем европейски държави като полупрезидентски: Финландия, Исландия, Ваймарска Германия, Португалия, Австрия, Франция и Ирландия. Нека разгледаме Франция като класически пример за такъв тип страна.
Полупрезидентския режим във Франция:
Френската Пета република е унитарна полупрезидентска република със силни демократични традиции. Конституцията на петата република е одобрена с референдум на 28 септември 1958. Тя засилва властта на изпълнителния клон спрямо парламента. Изпълнителната власт от своя страна има двама лидери, президентът на републиката, който се избира пряко от народа за петгодишен мандат, и е държавен глава; и правителство, което се оглавява от назначен от президента министър - председател.
Френският парламент е двукамарен законодателен орган, състоящ се от Национално събрание и сенат. Депутатите от националното събрание представляват местни избирателни райони и се избират пряко за 5 годишни мандати. Събранието има властта да разпуска кабинета и затова може да се каже, че мнозинството в събранието определя избора на правителство. Сенаторите се избират от избирателна колегия за 6 годишен мандат, а половината от местата се подават за избиране на всеки 3 години. Законодателните правомощия на сената са ограничени, в случаите на несъгласие между двете камари, събранието има последната дума, освен за конституционни закони и закони които са пряко заложени в конституцията в някои случаи. Правителството има огромно влияние върху оформянето на дневния ред на парламента.
Във Франция президенът е повече регулатор, отколкото управник. Той има право да разпуска Националното събрание, също така да прибегне до референдум. Има право да назначи за министър - председател този, който му се струва че е в състояние да получи подкрепата на мнозинството в Парламента. Може да връща законите за повротно обсъждане в Парламента (вето), да ръководи заседанията на кабинета и да се явява върховен шеф на изпълнителната власт, сключва договори. Президентът има право да назначава държавни служители, а при извънредни обстоятелства получава почти диктаторски правомощия. Според конституцията президентът се избира за петгодишен мандат. Няма ограничение в броя на мандатите.
Всички негови правомощия са обект на приподписване от страна на министър председателя, освен в редки случаи, какъвто е разпускането на националното събрание.
В определени спешни случаи президентът може да придобие специални обширни правомощия. Обаче в обичайни ситуации, президентът не може да прокарва нито закони, нито наредби, въпреки че ако парламентът е от неговата политическа страна, той може да насърчи приемането на определени законови документи, или да призове министър - председателят да приеме такива наредби.
Въпреки че според конституцията правата на френският президент са на предпоследно място сред седемте страни, практическото му влияние върху властта е най – голямо. Докато например при исландия президентът е втори по юридически права, но предпоследен в схемата на действителните правомощия.
В оригиналната конституция от 1958, президентът се избира от избирателна колегия от избрани служители. Но през 1962 Шарл дьо Гол придобива чрез референдум поправка на конституцията, според която президентът ще се избира пряко от гражданите. Според френската елиминативна избирателна система, кандидатът трябва да получи национално мнозинство на първия или втория тур от гласуването, което предполага че президентът е подкрепян от поне половината от жителите, упражняващи правото си на глас, и това му дава значителна легитимност. Въпреки законово ограничените му правомощия, президентът се ползва със значителна аура и ефективна власт.
В резултат, президентът е първостепенната фигура във френската политическа система. Той назначава министър - председателя, въпреки че не може да го освободи, ако премиерът е от същата партия, той може да изисква неговата оставка. Той назначава министрите, министрите-делегати и секретарите. Когато партията на президента или неговите поддръжници контролират парламента президентът е доминиращата фигура в изпълнителната дейност, избирайки когото иска за правителството и налагайки своя дневен ред.
Обаче когато президентските опоненти контролират парламента, надмощието на президента е силно ограничено, тъй като той трябва да избере премиер и кабинет, който отразява мнозинството в парламента, и който ще прилага дневния ред на парламентарното мнозинство. Когато партии с противоположни възгледи контролират парламента и президентството, се постига разпределение на правомощията, известно като кохабитация. Кохабитацията е била нормална в периода преди 2002, преди президентския мандат да бъде съкратен на 5 години, колкото е и този на събранието, сега това е много по-трудно за осъществяване.

Парламентарен режим – Англия и Германия

1.Парламентарния режим според Морис Дюверже
Към този режим се отнасят парламентарната монархия и парламентарната република. Характерното за този тип режими е тясно обвързване на дейността на парламента и правителството. Парламентарният режим се определя от отговорността на правителството пред парламента, тъй като министър-председателят и неговото правителство могат да дойдат на власт и да останат на власт само с подкрепата на парламента. Другото определящо за този режим е липсата на реална власт на държавния глава, чиито функции са главно представителни. Парламентът гласува законите и бюджета. Депутатите държат в ръцете си правителството, тъй като могат да го накаратда подаде оставка. Но това правомощие има двояк характер. То позволява на парламентаристите да оказват натиск върху министър-председателя, заплашвайки го с вот на недоверие, но и той оказва натиск върху тях, като може да постави въпроса за доверие към своя кабинет, тъй като те не могат всеки път да свалят правителството, особено ако има риск от разпускане на парламента и предсрочни избори.
Ефикасността на парламентарния режим зависи в по-висока степен от съотношението между парламентарните сили, отколкото от юридическата регламентация. При липса на стабилно парламентарно мнозинство никое правителство не може да бъде трайно и да действа и реагира ефективно. Но при тази ситуация парламентът също е слаб, парализиран и изтощаван от безмислени комбинации. Двигателят работи напразно, без да движи нацията напред. Ситуацията се изменя коренно, когато се създаде кохерентно и дисциплинирано мнозинство и неговият лидер стане министър-председател. Властта върху парията му позволява да контролира и правителството, и парламента. В този случай той съсредоточава повече власт дори от президента на САЩ.
Що се отнася до държавния глава, Морис Дюверже го сравнява с „исторически паметник, който е свързан с режима толкова, колкото Партенона с днешните атиняни”. Неговото присъствие свидетелства за политическия гений на Англия, преминала постепенно от наследствена абсолютна монархия към съвременна парламентарна демокрация, запазвайки своите крале, но лишени от реална власт. Днес в Европа има десет държави, които могат да бъдат отнесени към категорията парламентарна монархия, това са Великобритания, Испания, Белгия, Холандия, Дания, Швеция, Норвегия, Люксембург и някои малки княжества. А типични парламентарни републики са Германия, Италия, Гърция, Израел и др. България според конституцията също се определя като парламентарна република.

2. Парламентарен режим в Великобритания
Държавното управление на Великобритания се усъществява в рамките на парламентарната монархия, в коята монархът е държавния глава, а министър-председателят е глава на правителството. Изпълнителната власт се упражнява от правителството. Законодателната власт е в ръцете както на правителството така и на двете камари на парламента – камарата на лордовете и камарата на общините. Съдебната власт е независима от останалите две, въпреки че няколко висши съдии все още са членове на камарата на лордовете, която в момента е най-висшето съд за цивилни дела. В началото на 2009 година, обаче, съдебната роля на камарата на лордовете ще бъде отменена от Закона за Реформа на Конституцията от 2005.
Системата на Великобритания е многопартийна и от началото на двадесетте години на миналия век двете най-големи политически партии са Консервативната и Лейбъристката. Въпреки че са се наблюдавали коалиционните правителства през годините, изборната и електорална система използвана за парламентарните избори изглежда запазва превъзходството на тези две партии, въпреки че всяка от тях в миналия век е разчитала на трета партия за да си осигури мнозинство в Парламента.
Британският парламент, който води началото си от средата на 13 век, е едно от най-старите представителни събрания в света. Още от 14 век парламентарното управление на страната се осъществява от двукамарна палата. Камарата на лордовете (горната) и Камарата на общините (долната) заседават отделно и са конституирани на напълно различни принципи. Камара на лордовете се състои от 500 пожизнени перове, 92 техни наследници и 26 висши духовници. Камарата на общините има 659 места.
Членовете на долната камара се избират на избори и имат 5 годишен мандат, освен ако парламентът не се разпусне предсрочно. Когато се говори за парламента като за законодателен орган, се имат предвид както двете камари, така и монархът, защото само тяхното единство образува в правов смисъл онова, което се нарича парламент. Правителството се отчита само пред Камарата на общините, която осъществява и парламентарния контрол над държавните финанси.
Особеността на британския парламент е, че функционира в уникалните условия на липсата на писана конституция. Някои от правилата от организирането и функционирането му се съдържат в "обичайните" закони на страната (те са много малко), други - в неписаните норми (актове) на конституцията, конвенционалните съглашения. Реалното функциониране на целия британски парламент се основава на двупартийната система в кралството. Тя определя цялата организация на избирателния процес - от издигането на кандидатите и делението на страната на избирателни окръзи до начина на пресмятане на гласовете на избирателите.


3. Парламентарен режим в Германия
Немският Бундестаг е парламентът на Федерална Република Германия със седалище в Берлин. Той се избира директно от народа и е единствения конституционен орган в политическата система на Германия с непосредствена демократична легитимация.
Законовия брои на участниците е 598. Продължението на един мандат в Бундестага е 4 години, но в определени ситуации може да се съкращава или удължава. Народните представители в немския парламент могат да се организират във фракции или групи и по този начин се ползват с особен организационен статут.
Бундестагът изпълнява множество функции: законодателна – създава немското право и променя конституцията. При това парламентът често има нужда от взаимодействието на Бундесрата (Федералния съвет), който въпреки това не е втора парламентарна камара. Бундестагът ратифицира международни договори с други държави и организации и определя бюджета на републиката. Парламентът определя канцлерът на Германия и оказва влияние при избора на немски президент, върховен съдия и другите важни федерални органи. Той упражнява контрол на правителството и изпълнителната власт, определя и намесата на федералните военни сили (Бундесвеер).
Освен правителството и Федералния съвет Бундестагът също има правото да предлага законопроекти. Такива законопроекти трябва да бъдат подкрепени от една парламентарна фракция или от 5% от представителите, за да се обсъжда по-късно в Бундестага. Ако се приеме там, той се изпраща за консултация в Бундесрата. Законопроектите на правителството се изпращат за мнение на Федералния съвет и след това в Бундестага. Съответно законопроектите на Бундесрата се изпращат в парламента заедно с мнението на правителството.
Приет от Бундестага закон се нуждае от по-нататъшното взаимодействие на Федералния съвет, за да стане той действителен. Това все пак не значи, че законите трябва да бъдат одобрени от Съвета. Одобрението му е нужно, когато са засегнати интереси на федералните области и когато Конституцията изрично предвижда участието на областите.
За закони, които променят конституцията или предават по-високи пълномощия на Европейския съюз, винаги са нужни две/трети мнозинство в Бундестага и Федералния съвет.
Когато законът не се нуждае от одобрение на Съвета, той може да повдигне възражение, което има силата на вето. Тогава законът се връща в Бундестага, преразглежда се и може да бъде прегласуван (2/3 в Бундесрата могат да бъдат над гласувани с 2/3 в парламента).
Законопроектите се обсъждат в пленарна зала, след което се предават на комисии, които правят нужните поправки. Понякога се стига и до трето преразглеждане на даден законопроект, след което той бива гласуван. След гласуването му той се предава на Бундесрата, където се продължава законодателната дейност.
С края на легислативния мандат се привършва и работата на парламента, а проектите му се смятат за завършени. Това се определя като „принцип на непоследователност”. Политическите инициативи трябва да се започнат наново от новия парламент. Изключение са петициите, тъй като те са с граждански характер и са независими от изборните периоди.


Изготвили:
Елена Кирилова (гр. 5001)
Иван Вълчанов (гр. 5001)
Цветан Манев (гр. 5001)

Източници:
„Политологичната мисъл от древността до наши дни”, изд. „Стопанство”
„Политология”, изд. „Стопанство”
Интернет