Възложената ми тема за доклад- вестник „Шоу”, на пръв поглед представлява един лесносглобяем пъзел, пъзел, чийто части изглеждат поставени на масата и само чакат да бъдат наредени. Това обаче в действителност не е така! Частите се оказаха пръснати под масата, около масата и къде ли не, не е лесно да откриеш всички елементи на пъзела. Напротив- трудно е! Трудно е да претеглиш противоположните позиции на обществото, относно жълтата преса, в частност „Шоу” като представител на нея.
От едната страна са хората, които купуват и четат вестника, вълнуват се какво се случва на страниците му, живеят с него, а тези читатели никак не са малко. От другата страна са застанали критиците на този тип преса- медийни експерти, журналисти, популярни хора, не малка част и от обикновените българи. А между двата бряга са се разпрострели т.нар. „жълти издания”, там е и вестник „Шоу”.
Възползвайки се от политическата, социалната, културната, моралната деградация на българското общество през последните 20 години или надушвайки с търговския си нюх новата пазарна ниша, вестниците като „Шоу” натрупаха популярност и все по-голям и бързорастящ тираж, „келепир”, както Алековият Бай Ганьо обича да казва. Но на чий гръб? Кой печели от съществуването на такъв тип „жълти” издания в България? Защо на страниците им гастролират безпрепятствено както популярни личности, така и политици, мутри, разни „честни” бизнесмени? Трябва ли да е така? Защо т.нар. сериозни вестници отстъпват? Или и те търсят същите цели? Защо „жълтите” таблоиди притежават по-силен натиск върху политическия живот и изобщо върху обществото като цяло? Кой е виновен? Тези многобройни въпроси, въртящи се в съзнанието ми, ме отведоха към първоизточника, извора- редакцията на вестник „Шоу”, където да търся отговори, да осветя тъмните улички на съзнанието си. Затова посетих и „Шоу”, с единствената цел да получа информация от извора.
Главният редактор Милен Милушев се отзова положително на моята покана и осъществих интересно интервю с него, но първо нека го представя накратко заедно с неговите съдружници. Милен Милушев е възпитаник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, гр. София. От 1991г. до 1999г. работи в „Медия холдинг”, един от създателите на вестник „Нощен Труд”. По това време там работи и Георги Илиев. Но е уволнен след фалшиво интервю с хърватския президент Франьо Туджман, което пуснал в "Нощен труд". Въпросите към държавния глава "задал" сътрудникът на прилепите Тодор Петров. Бързайки да влязат в график и разчитайки на дотогава коректния външен автор, Илиев и колегите му не проверили достоверността на материала. Последвал дипломатически скандал. В резултат навръх рождения си ден - 3 юни, Георги Ст. Илиев получил заповед за уволнение. Годината била 1999-а.
Оглеждайки се за работа малко по-късно, той попаднал на бившия депутат от БСП Константин Дилчев. Двамата решили да направят скандален вестник и да го пуснат на 6 август под името "Бомба" - в чест на изникналата на този ден "гъба" над Хирошима. В крайна сметка се спрели на по-краткото и исторически независимо "Шок". Стартирали с 5300 тираж и три месеца по-късно вече гонели 100-те хиляди. Днес обаче вестникът се казва "Шоу". Константин Дилчев продължава да държи марката "Шок", а седмичника с това име вече издава конкурентната "Ню медиа груп".
През 1999г. заедно с Георги Илиев в проекта „Шок” участва и Милен Милушев. Вестникът е в рамките на пресгрупа „Шокпрес”. И така до 2005г., когато официално, Георги Илиев и Милен Милушев, с Пламен Каменов основават пресгруп „Интермедия”, в чийто състав влизат вестник „Шоу”, вестник „Женски тайни”, вестник „Над 55”, вестник „Врачка”, вестник „Доктор” и иформационна агенция „Блиц”.
Сега ще представя интервюто, което проведох с гл.ред. на в-к „Шоу”- Милен Милушев. Като ще си позволя след всеки негов отговор ние да коментираме заедно.
Интервю с главния редактор на вестник „Шоу”- Милен Милушев:
Кога е създаден вестник „Шоу”?
Вестник „Шоу” произхожда от една пресгрупа, която създаде първите жълти вестници в България- пресгрупа „Шокпрес”. Тя създаде първите жълти вестници в България и през 2005-2006, вече забравих, през 2005 година с вестник „Шоу” решихме да скъсаме с жълтата журналистика и да създадем семеен, артистичен, забавен, меркантилен вестник, но който се базира все пак на истината, на фактите, а не на измислицата. Вестник „Шоу” реално съществува от 3-4 години, вече забравих коя година точно решихме да скъсаме с жълтата преса, но на времето ние създадохме първите жълти вестници. Вестник „Шоу”- амбицията и претенцията му е да бъде един семеен вестник, който да предоставя една алтернативна информация, алтернатива на т.нар. официозни вестници- „Труд” и „24часа”. Всичко, което те премълчават и подминават, може да бъде прочетено при нас.
Нека обърна внимание първо на твърдението, че през 2005 година „жълтото” издание „Шок” се преобразява изведнъж в семейното, базиращо се на истината „Шоу”. Този факт лесно би могъл да се обори просто с разгръщането на страниците на „Шоу”- там лесно се забелязва липсата на отбелязани имена под статиите, често заглавията са в условно наклонение, да не говорим, че повечето по-ранни статии за предстоящи събития се оказват неверни, неистинни, т.е. не са базирани на истината.
Кои са неговите създатели?
Георги Илиев е създателят на пресгрупа „Шок” и по нататък той е мажоритарен собственик на „Интермедия”, която издава тези наши вестници. Аз съм един от тримата акционери с миморитарен дял. Другият е Пламен Каменов, който е основател и на „Медия холдинг”, които издават вестниците „Труд” и май нататък няма да продължа...
Интересен факт изниква изпод името на Пламен Каменов, който е едновременно един от собствениците на „Шоу” и един от собствениците на „Медия холдинг”, издаващ „Труд” и „24часа”.
На титулната страница на „Шоу” е отбелязано, че е най-тиражният седмичник, но и друг вестник претендира за това. Кой е прав?
Прав е пазарът. Заявките при фирмите-разпространителки- те не могат да се подминат. Те казват истината- заявките при фирмите-разпространителки. Всичко друго е реклама и такъв маркетингов подход.
Интересна позиция относно пазара, т.е. за този вестник пазарните взаимоотношения са над всичко. За „Шоу” читателят е потребител, т.е. икономически субект, а те производител. Това може да се разчете като производство на новини спрямо изискванията на потребителския вкус, който в последните години поради свиване на моралните рамки предизвиква по-вулгарни и по-цинични изкази.
Т.е. колко е тиражът на вестник „Шоу”?
Не бих желал да навлизам така в детайли, да издавам търговски тайни. Нашият тираж е много голям. Рекламодателите го знаят, затова ни предпочитат. В интерес на истината конкурентният вестник доста се разви напоследък- конкурентният вестник „Уикенд” произхожда от нас. Човекът, който прави „Уикенд” работеше при нас, напусна, създаде там една друга групировка и се занимава.
Тиражът- сакралното число на „Шоу”, което по мои неофициални източници е малко над 150000. „Келепирът” и само той е водещ. Друго отличително е, твърдението, че собственикът на „Уикенд” произлиза от „Шоу”.
Запознати ли сте със скандала около медийните изяви на хора от т.нар. мутренски среди, скандал, в който бяха замесени „Уикенд” и „Капитал лайт”?
Да. Т.нар. мутренски среди получиха първите трибуни от т.нар. официозни вестници. Аз съм работил осем години в „Медия холдинг”, аз съм един от създателите на „Нощен труд”. В „Труд” излязоха първите интервюта с т.нар. борци- Васил Илиев, брат му Георги Илиев... Първата книга „Големите убийства в България” написа една колежка Анна Заркова. Така че първите трибуни на „underground” средите са т.нар. официозни издания. В последствие като по-находчиви, като хора с по-голям търговски усет, ние- алтернативната преса като в-к „Шоу”, в-к „Женски тайни”, в-к „Над 55”, в-к „Доктор”, в-к „Врачка” и агенция „Блиц”, това са ни изданията- като по-находчиви действително даваме думата на всеки един член на нашето общество, който има какво да каже и да защити своята теза. Ние даваме думата на прокурора Кокинов, който днес отново гастролира при нас, дадохме думата и на т.нар. клан Каракольови. Преди малко ми се обади адвокатът им, иска нещо да говорим. Всеки има право да изрази своята позиция, да изложи своите факти. Ако тези факти са неистинни и той лъже има си правоохранителни органи, които да се занимаят, да се самосезират, да установят кой лъже, кой е виновен. Нашите издания са характерни с това, че са независими, зад тях не стоят партии, финансови и икономически лобита. Те са комерсиални издания, те се издържат от пазара. Ние сме единствената независима преса в България.
Според мен е оправдано всеки да има право на изказ и мнение по даден проблем, но участието на мутри, в едва ли не, звездни рубрики, коването на звезден имидж не е оправдано. Какво е влиянието върху младите хора, лесно, подхлъзващи се по плоскостта на престъпността, неморалното поведение, лесното забогатяване, множеството леснодостъпни жени и т.н. Това довежда до едно задълбочаване на нравствената криза в българското общество, до задълбочаване на такива ефекти върху съзнанието като агресивността, и то безпричинната,изразяваща се в убийства между млади хора. Пресен пример е касапницата в Перник. Друг момент е усещането за неприкосновеност от ръката на закона и още по-лошото, включването на политици в сферата на мутренските среди, предизвиква пълно отчуждение изобщо от политическия строй, което довежда и до електорална апатия, до алиенация и поява на нови слоеве в обществото като слоя на излишните.
Как ще отговорите на нападките от страна на СЕМ и Съюза на журналистите, че езикът на медиите е груб, език на омразата?
Вестникарският език се разчупи у нас със създаването на вестник „24часа”. До тогава езикът беше административен, рутиниран, имаше цензура, тогава имаше една друга система, социално-икономическа, т.нар. комунизъм или социализъм. Разчупването на езика дойде от „24часа”. Тогава навлезе уличният жаргон, кратките форми, иронията, къси фрази, тогава навлязоха тия заглавия „май”, заглавието да завършва на „май”. Вестникът престана да бъде последна инстанция на истината. Той съобщава нещо, което може да се различава от обективната истина, просто, защото вестникът не е Господ, не може да има поглед отгоре върху всичките факти. Тъй че навлизането на живия език в писаното слово във вестниците и изобщо в медиите е факт, може би, от 20 години или по-скоро от създаването на „24 часа”. Живият език до такава степен е навлязъл в нашия живот, че той съществува и в претенциозните форми за изящност на езика като поезия, изобщо литературата. Наскоро дори имаше дискусия, в която се включи моята преподавателка по литература Миглена Николчева. Обвиниха я, този я обвини- Инджов, че е употребявала мръсни думички в своята лирика като п*тка и не знам си какво. Това е официална дискусия, която на страниците на „Труд” протече. Уличният език, ругатните, живото слово на хората е навлязло дори в литературата, за да може литературата да продължи да живее. Не може вестниците и електронните медии да съществуват, ако те се откъснат от социума. Езикът е връзката ни със социума- уличният език или сленговите изказвания. Те ги има дори и в популярните шоута. Забелязвам, че Ники Кънчев, водещ на много големи популярни формати като „Стани богат” и „Биг брадър”, съвсем говори на ниво разговори в битова среда. Употребява думи като „пич”, „брато”. Следя ги тези неща и ги виждам. По този начин приближава аудиторията към себе си. Аз не съм пурист, не бих казал, че мога да давам оценки, че той е прав или не, но навлизането на живото, уличното слово в медиите е неизбежно, винаги е било неизбежно. Този спор се води от столетия, води се от преди ние да съществуваме. Знаете че още още от учредяването на вторичната държавност след Освобождението от турско робство има пуристи, хора, които са искали да имат свои уникални думички, да не се вкарват чуждици. Езикът е много гъвкава и динамична система, не може да я командваш, да я ръководиш. Комунистите и те искаха да въведат един свой език, но за езика граници няма. Във всички случаи медиите ще употребяват уличния език, но може и трябва да има някаква мярка. Пазарът до някаква степен може и да регулира нещата, може и да се изродят нещата. Както във фолк музиката имаше едно израждане, говорим, че през 90-те години се говореше за едни сапуни, едни наведени попове. В последно време тези текстове, може би, не са толкова популярни, както на времето...тъй че, може би, в един момент ще има някаква саморегулация- не знам. Но е невъзможно живият език да се отстрани от медиите, да се маргинализира, невъзможно е, медиите ще фалират.
„Първо бе словото...”- то това е ясно, че езикът не е система, която може да се контролира, но саморегулацията, собственият усет за мярка е също важен за свободата на словото, за да не се получи така че свободата на словото, на използваните езикови средства да се превърне в свободия, анархия и езикът да стане вместо благ-враг. Силата на уличното слово в съвремието ни е голямо, но спорен е въпросът дали изцяло трябва да изпълва изданията, особено „жълтите” вестници, по-скоро употребата му трябва да е в мярка, в норма, да е удачно, а не за каквато и да е новина, поради скучността си да се поръси с пипепрлив „сленг”.
Смятате ли, че като вестник с огромен тираж „Шоу” има по-голямо обществено влияние, отколкото, както Вие ги нарекохте, т.нар. официози?
Има! Защото един наш вестник...вестниците имат т.нар. социален тираж. Пазарният тираж е по будките, по сергиите, фирмите взимат определен брой вестници, пласират ги. Когато вестникът стигне своя потребител, се получава т.нар. социален тираж. Един вестник се чете от 3-4 души. Така че ние реално имаме голяма аудитория. Дефинирането на понятието влиятелност е много тънка работа и не знам кой ще се наеме и как, с какъв метод би определил кой е влиятелен, защото хората, българинът е крайно недоверчив. Четох някъде... преди 20 години вестникът имаше тежест, това е истината, дето се вика, тогава имаше претенция вестникът да е трибуна, израз на пропагандата на стария режим. В днешно време вестниците са свободни, нямаме претенция да сме трибуна, последна воля на Господа. Хората четат със съответната условност, ако това е вярно е вярно. Не съм сигурен, че всичко излязло по вестниците, по медиите, по телевизията, за всичко излязло от Народното събрание, от Министерския съвет е самата истина. Вие сигурен ли сте?
В това е голямата опасност, в социалния тираж- малкото дете чете от на мама вестника и научава толкова семейнозначими думи, теми, заглавия. Това е лошото, младите поколения се израждат в психически и душевно деформирани хора, които не осъзнават неморалността. А в социологическия модел на Толкът Парсънз без морал, без нормално нравствено развитие и узряване на обществото, то се самопогубва. Затова печатът, електронните медии имат огромната задача да запазят нормалното нравствено развитие, което да осигури и едни цивилизовани хора, които не дирят само „келепира” без да разсъждават за последствията.
Скандалът и сексът продават ли?
Скандалът 100% продава. Но много хора се заблуждават като си мислят, че сексът продава, може би, продава фолк певици, но няма сексуално издание, което да просперира. Само единствено скандалът, който вълнува много хора, скандалът, който е общественозначим, вълнуващ голяма аудитория, особено ако е свързан с личния и интимния свят на популярни хора.
Това е лъжа. Във всеки брой на „Шоу” почти на всяка страница се намират голи, актови снимки. Да не забравяме, че секс снимките на Волен Сидеров бяха публикувани именно в „жълтите” издания. Да не говорим отново за ефекта на тези снимки върху подрастващото поколение, което губи ориентирите на моралното. Говорим за децата на демокрацията, към които се причисляваме и ние, така че нашата задача е едновременно като бъдещи журналисти, а и като чеда на тази епоха да се борим скрещу самоунищожението си
Трябва ли да има Закон за печата, какъвто съществува в електронните медии?
В България има закони, има Наказателен кодекс, има нормативи, които уреждат взаимоотношенията между хората. Ние по същия начин бихме поставили трябва ли да има Закон за приятелството или Закон за компаниите, които излизат да пият по кръчмите. А мисля, че всички взаимоотношения са урегулирани от съществуващите закони- за обида, за клевета, за невярна информация, за разспространение на расова омраза и етническа дискриминация. Има си закони, които регулират всичко. Какво ще урегулира Закона за печата? Ще цензурира изданията, ще упражнява натиск върху издателите. Какво да прави този Закон? Каква ще е идеята на този Закон? Който иска да има Закон за печата, той има една идея. Според мен идеята за Закон за печата е идея за лостове, за цензура, въздействие, потискане върху свободата на словото. То може и да има в другите страни, не съм юрист, специалистите трябва да преценят и да кажат. Аз не знам каква е необходимостта.
Необходимостта от Закон за печата е наложителна, но не цензуриращ определена информация, а представянето й по по-подходящ езиков модел- без вулгаризми, цинизми, уличен език, жаргон и т.н. Това би спомогнало процеса, възпиращ деморализацията на обществото.
А сега има ли цензура в българския печат и по специално във вестник „Шоу”?
В официозните издания има голяма цензура- в „Труд”, „24часа”, „Стандарт”, ако искате и в „Телеграф”, който е купен от Ирен Кръстева, която купи и „Експрес”. Там има зловеща цензура по отношение на определена политическа сила, защото тя е проводник на определена политика и партия, за която не може да се пише. В България ако има независимо издание, това вероятно е вестник „Шоу”, тъй като при нас няма теми табута, няма политически сили или икономически лобита, които да стоят зад нас или всеки, който иска да изрази свое становище, може да го изрази. Аз ще Ви дам и пример. Ние винаги сме давали трибуна на Волен Сидеров да говори, да громи своите противници от страниците на нашия вестник. Дадохме трибуна и на негови опоненти, които говориха и нещо го обидиха. Той тръгна да ни съди затова, че негови опоненти са го обидили. Ми, извинете, ние сме независимо, демократично издание, всеки има право да изкаже свое мнение. Няма цензура, не знам някой...опитвали са се да ни цензурират, да ни въздействат, но ние се придържаме към обективната журналистика. Ако Вие имате мнение, изкажете го, ако Вие сте интересен, атрактивен, ще бъдете публикуван, ако не, идете в „Труд” и „24часа” да видите там как е. Там да сте прочели критична статия за президента, за неговата дейност, да сте прочели критична статия, обективна за Станишев или някой друг от тройната коалиция. Няма такова нещо! Там има подмазвачески материали, официозни, протоколни. Много трудно пробиват материали с неофициозен характер.
Цензурата по политическа и икономическа линия е бич за свободата на словото, не на свободията, събаря един от основните стълбове на съвременната демокрация. Не знам доколко обвиненията са верни, но модерното напоследък предизборно, и не само, притежание на медии е лош порок на демокрацията. Не бих искал да отварям въпроса за безплатните вестници, които са подкрепяни видимо от политически или икономически лобита, личащо по статиите, които публикуват. Това наистина е един огромен проблем в журналистиката изобщо- миналото го е доказало не веднъж.
Вестник „Шоу” участва ли в проекта за Етичен кодекс на медиите?
Аз лично не съм запознат с този проект, но иначе участваме във всички подобни проекти, които са изискват регламент и морал в професионализма.
Какво е мнението Ви за Съюза на журналистите?
В България има много Съюзи на журналистите, има много Съюзи на издателите, има и различни Синоди, има някакъв съюз...аз на времето бях член на Съюза на журналистите и после мисля, че престанах да бъда, има няколко вида синдикални организации. Аз по-скоро бих казал да съм някой член на Съюза на издателите, не обръщам внимание на тези неща, защото тези съюзи са едни такива синикурни организации, които въртят едни огромни имоти, например Съюза на журналистите разполага с едни гигантски имоти и там определена прослойка от хора се хранят от тези имоти- на „Граф Игнатиев”, има почивни станции, просто си правят бизнес и се хранят от тези имоти. Не виждам защо трябва да подавам членски внос, за да съществуват едни хора, които държат едни имоти на стойност милиони. Просто не разбирам защо да отделям от своите пари, за да храня администраторите там- те с какво ме защитават, с какво ми помагат да оцелявам аз на пазара, за да подпомагам те да живеят. Нямам нищо против тях персонално, но не виждам причина да бъда член на някаква организация, която съществува сама за себе си и управлява имоти за милиони, без аз да имам право да управлявам тези имоти.
Благодаря за интервюто
