НОВАТА ЖУРНАЛИСТИКА: Де е България?

Без коментар

Снимка: Официалният сайт на гр. Велико Търново. Фотосът е
предоставен за свободно използване. Линк!

Бродим по света като заспали марионетки. Събуждаме се от дълбокия си летаргичен сън, в който сме попаднали не от вчера, само когато живота ни мацне поредната плесница за ,,Добро утро”. Иначе не се оплакваме и казваме, че ни бива...

Ако отидете на врачка, за да ви гледа на ръка (ако въобще вярвате в такива неща), ще разберете колко значими са линиите на дланта ви. Не сте се замисляли, ама са очертани три основни-всяка със своето значение. Странно нещо- ако можехме да надникваме в бъдещето си само по някакви си черти, но това за вярата или отричането го оставям на вас.

Онзи ден се загледах в дланта си и се попитах какво толкова специално може да има в нея? Не бях се замисляла, но тогава разбрах- моята длан е отпечатък на самата мен, в нея са кодирани моите спомени и мечти, там е моето минало и настояще. Линиите се пресичат- значи вървя напред. Една малка длан, а в нея е събрана моята история, тази на моя род, тази българската...

,,Педя земя, а в нея е събрано цялото ти отечество”- бе казал Радичков. Моята земя, моят свят-събрани само в една човешка длан.Тя е толкова малка и същевременно толкова голяма. Ето на-да се протегна и бих събрала в нея всичките си настроения. Има нещо магично.

Започнах с дланта, за да се кача горе- там, където земя и небе се сливат в истинска приказка, за да осъзная, че една длан ме дели от моите предци.

Днес всички рисуваме настоящето, захвърляме историята си- не я учим, дори я отричаме. За да ни има тук и сега, значи някои преди нас е сътворил нещо гениално и е създал самите нас. Но ние не мислим, само приемаме фактите за даденост. Ако имахме полет на мисълта, щяхме да изтръпваме от дивните красоти на родната страна, щяхме да се прекланяме пред великите ни герои. Но, не- ние си лепваме етикета ,,герои”, макар да не знаем истинската дешифровка на думата. Мислим се за силни, ама какви. Духом сме слаби, физически се стремим да надмогнем проблемите. Доколко успяваме- не знам.

Знам само, че нашата длан чертае пътя ни. Или поне го усещам така. Пътувах за Велико Търново- старата ни столица. По път се удивлявах на чудните ни чукари и въображението ми рисуваше картини. Усещах, че там някой ме чака. Чакаше ме, да- моята длан, трепнеща да се слее с простора.

Не контролирах чувствата си-просто пътувах. Тръгнах с начална точка София и се озовах там, в пресечната точка на съдбите ни, приказно красива, историйо!

Кръвта ми циркулираше между всички точки на тялото. Потръпвах, но не от студ... Погледът ми се присичаше с тези на жадни туристи. Чувствах се истинска... различна... магична...

Де е България? Там, където сме аз и ти.Там, където пишем нашата история и нашето бъдеще. Там, където сме на една длан разстояние със себе си и предците ни. Педя земя, а в нея е събрано цялото ти отечество. Има неща, които са по силни от думите- те се усещат само със сърцето!