НОВАТА ЖУРНАЛИСТИКА: Облаче ле бяло... (за изоставените деца на България)

Без коментар

По празниците българинът става милосърден. Сърцето му се отваря за добри дела. Тъжно е, че трябва да има повод, за да бъдем добри. Ние по природа сме си добродушни, ама трябва да има повод, за да отключим каменните си сърца.

Една китайска поговорка гласи, че човек се ражда с три сърца. Първото отлита при раждането ни, второто чертае пътя в живота ни, а трето винаги ни връща в родния дом. Та винаги това първото е с нас и определя поведението ни.

Никой от нас не избира в какви условия да се роди, не избира родителите си, не може да избере съдбата си (онази, която му е отгоре предопределена), но виж може да се опита да я промени. Никой от нас не избира мястото, в което ще се роди и ще отрасне. Никой от нас не си спомня първият си вик, първите си думи, първите стъпки.

Някои от нас нямат избор. Те са попаднали на Земята просто, за да ,,съществуват”.

Те никога не са усещали какво е майчина ласка, какво е бащина подкрепа. Рядко са имали приятели, никога не са живеели в лукс, а между онези бели стени на безизходното. Те рядко са се събуждали с надежда- с пламък за промяна.

Просто защото промяна никога не се е очаквала и никога не е можела да се случи. Тези хора рядко са комуникирали, носели са извехтели дрехи, едничката им радост е топлото мляко, което сутрин ще изпият. Храната им е помия, но те не я избират. Често се налага да оберат последните по пода трохи, за да заситят поне малко глада си.

Те никога не са знаели какво е да си щастлив, усмихват се рядко, но пък оценяват истински стоиностните неща в живота, защото другите, които имат всичко никога не са се замисляли,че един ден могат да останат без нищо.

Повечето от тях са здрави по дух, израстнали са в условия на работа. Те не са изнежените рожби на милионерите. Но и те са като другите, защото и те имат сърца. А тяхните сърца са много по-чисти и невинни от тези на гамените- разбойници. Те могат да обичат истински, макар и никога да не са били връхлитани от магията на първото влюбване.

Те не намират смисъл в ежедневието си, защото не знаят какво да очакват от утре. А утрото може да бъде страшно.

От първата глътка въздух, от първата проронена сълза всички ние се раждаме с равни права.И независимо, че се делим на бели и черни, високи и ниски-всички сме еднакви. Ако отидеш в който и да е дом за сираци и попиташ някои от изоставените деца как се чувства, то ще започне отговора си така: ,,Никога няма да забравя”.

Белезите по гърба остяват незарастваща рана, която тлее за цял живот. Тези деца нямат свои дом, момчетата от малки са приучени да се справят сами, а момичетата- те рано или кьсно се превръщат в момчета.

Ако те имаха нормални семейства щяха да учат, да се радват на живота и самите те да създадат семейства след време. Но уви... никой не може да избере съдбата си.

Ние се сещаме за тях само по Коледа, в онази приказна нощ, когато искаме да се изпълнят желанията ни. Ние сме забързани марионетки, които ламтят за още и още. А те копнеят само за едно- спокойствие.

Не е ли комерсиално медийното пространство да ни залива с всякави реалити формати, които да се пишат като целенасочени каузи. Нима това не е поредната цинична експлоатация на човешкото милосърдие на българските граждани и скъпа медийна акция наливаща пари в пустиня.

А наивната българска публика продължава да вярва в сълзливи, комерсиални, профанизирани, благотворителни Пи Ар акции, измъкващи и последното бедняшко левче от джоба й с лигави, инфантилни призиви за илюзорна помощ.

Нужно ли е да се събираме да пеем, да танцуваме, да казваме, че сме добри и че ще помогнем. Не можем ли да го правим без да афишираме.

И ако ние наистина носим онези три сърца, за който споменахме в началото, то нима не можем да направим едно добро дело без да чакаме отплата, без да пращаме хиляди СМС-и, който незнайно къде отиват, а просто да отидем там, където са те. Защото и те са като нас.

У нас всеки ден, на всеки пет часа се изоставя дете. Отглеждането на деца в институции е пагубно за тяхното развитие. Детето формира моделите си на поведение до едногодишна възраст и ако през това време се намира в институцията „дом”, то не може да ги изгради. Важен фактор за неговото развитие е и продължителността на престоя там.

През последните години се наблюдава тенденция за увеличаване продължителността на престоя на децата в институции. Дете, което не бива осиновено, прекарва в социален дом 14 години. Когато излезе, то е неприспособимо към живота навън, затова търси подобни институции, като дом за възрастни хора или дори затвор.

Никола израства в такива условия, оформя сам характера си. Местят го от дом в дом, докато не среща психолог Р. Цонкова, която след няколко проведени сеянса прави от него нов човек-вярващ и силен. Неговият живот е като оръфани цървули, които не могат да се ремонтират.Един човешки живот никога не може да се ремонтира. Една човешка съдба, трудно се пренаписва.

Цонкова споделя :,,Беше на ръба на отчаянието, когато дойде при мен. Днес вече е по-уверен!Силен мъж. Просто му е нужно време, за да влезне в ритъм”. А на вас за какво Ви е нужно време?

В архивите по домовете, ще го намериш просто като Никола-без повече информация.

Там животът е спрял, между липсата на комуникация с чистачките и белите стени. Глътка въздух е нужна, за да дишаш. Но нея я няма.

,,Сънувах, че съм на небето. Исках да видя рая. Но него го няма на небето, адът е на Земята. Десетият кръг на ада е в България”- това е откъс от книгата на Милко Илиев- ,,Десетият кръг на Ада”.

За изоставените деца, за живота в домовете и за книгата разговаряхме с автора на творбта.Той разказва, че идеята се ражда юли месец на 2007г.- тя е моят вик, вопъл. ,,Създадох я поради две причини- първата да възвелича труда на възпитателите в домоветре, и втората да отразя реалния живот на изоставените деца. Не важно само да си облечен и нахранен, а обичан.Духовната връзка на тези деца е прекъсната, сриват се емоционално. Моята цел бе с тази книга да предизвикам дебати, да се говори по проблема”.

Прочетоха ли книгата децата в домовете?

Да, книгата беше прочетена от малки и от такива по-големи деца, които вече на са в домовете.Те даже ми направиха забележка, че не съм описал достатъчно добре техния живот в дома.Да, не съм казал всичко, но целта на книгата е да покаже колко страдат тези деца.Децата много интересно приеха книгата и в нея търсиха абсолютно всичко за себе си и техния живот.

Чу ли се вашият вопъл?

Не достатъчно. Никой не ми е отговорил от социалните институции, както виждате инициатива пое библиотеаката ,,Св.Кирил и Методий”- те ме поканиха да представя книгата.

Защо десетият кръг на Ада и какво говри той?

Десетият кръг е безотговорността на родителите, защото много от децата имат родители. Сираците са един минимален процент от нашето общество, всички имат родители.Там, където не е помогнато, детето е дошло в домовете. Няма я държавата. Няма предавания, медиите не представят нещата реално. Много съм разочарован.

За съдбата на сираците се е говорили много. Ето как чувства това Сашо Сотиров- 16г. от дом за изоставени деца ,,Асен Златаров-София

,,Раждаме се в бедни семейства, растем без обич. Сутрин като се събудим поглеждаме през прозореца, радваме се на изгарящото слънце и сме радостни, че и днес сме тук. Трудно е. И много трудно ще става. Страх ме е.

Това е приказка с продължение... Безотговорността ни я създава... Облачето лети...