Моята молитва

О, Боже. Ти, който си в небесата. И ти на Земята. Чий си ти и кой си? Мравки ме лазят, оса пробожда онова що се се нарича мозък (ако въобще притежавам такъв). Не се срещаме, виждаме, но се контролираме, пием отровеното си сутрешно кафе. Мразя аромата му. Миризма, от която ми се гади. 

Лавиновъртежно ми е. Цетробежно. СИЛА след сила Ме шамаросва. Нокаутира. Харесвам собствените си шамари. Пиша си ги лентите на шибаното ми днес. Наранявам се... Упоявам... Инжектирам... Дозирам... Хаотичното ми АЗ. Привикнах с лентите, дълги колкото неизживяните ми пързалящи се мечти.

СЛАБ!!! Не те виждам, не умея да си те предствя. Аз не се моля. Не знам какво искам... искам... искам... Но искам да живея. Самото ми живеене не ме прави велик. А искам да съм Някои. Оставам самотен. Знам какво търся и го намирам в белите прахчета на стария шкаф. Не си говоря с никого. Искам да споделям. Пращам и си получавам думи сам. А ти си сила. Сила, която не виждаме. Която ни контролира, която ни кара да бъдем по-добри. 

Аз не те усещам. Не ходя на църква.Знам, че си бял, светъл лъч светлина. Но ние хората не сме светли?

Разпръсквам се. На хиляди парчета. Стъклени души. Стоманени съдби. Порции на живот в обратна и права зависимост. Закусвам, обядвам, вечерям сервирани дози. Казвам си Стоп, а марихуаната е в задния ми джоб. Ударите по лицето ми са силни, волята на сърцето слаба. Научих се. Привикнах. Случайно... без да го подозирам... така ми харесва- комфортно ми е в моя си свят. А, ти ме дебнеш. Усещам присъствието ти. Пътувах към теб снощи, почти бях те стигнал.

Започнах с редовното добре ми е за отскок, прекалих, пътувах и стигнах и спрях. За миг те видях. Не бях в църквата. АЗ съм грешен спрямо себе си. Виновен пред олтара на собствения си погубен живот. Сам се завлякох. Приятели има, но и те като мен страхливи мижитурки.

Подарих си дозата забавление.

Купонясвах, навивах и после не помня. Помня само едно- някой ме взимаше при себе си и пак бях сам. Не излизам от тази дупка. Ежедневието ми е дупка. Самовлюбих се в инжектирането. Инжектирам венозно. Спинозен съм. У нас има една извехтяла икона. Гледа ме, прави ми знаци, а аз летя, летя...

Молитвата ми е дълбоко личностна, незаучена, идваща направо от сърцето. Един Бог, който се открива в сърцето, поддържащо живота, и в душата, подхранваща вярата ми- вярата, че някога ще бъде както преди. Както преди началото.

Богът на Аз-а е Богът на разума ми.

Животът в празното от смисъл време на бездействие е истинската ми трагедия , а загиването за избраната кауза е удовлетворявааща, оправдаваща съществуването ми. Не оставай да изстине буйно сърце на чужбина и гласът ми да премине тихо като през пустиня.

Яница Маринова

Всичко от автора