 |
| Снимка: Минко Чернев NJ_© |
“ПОМНИШ ли, помниш ли тихия двор,
тихия двор в белоцветните вишни? -
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!”
А ти помниш ли когато играехме на двора? И как безгрижно беше... Ти носеше къси панталонки с жълти кантове, а аз бях с лилави бермуди. На народна спукахме топката на Миро и той се разплака. Ние от сърце се смяхме, а той ни "наклевети" пред майка си. Е, после му купихме нова топка и три седмици с теб нямахме пари за сладолед.
А спомняш ли си колко се молехме на родителите ни да ни купят кросови велосипеди. И когато най-накрая ги получихме като подарък за рождените ни дни, след месец вече им бяхме счупили по някоя част, возейки се по камънаците в близката горичка.
А когато бяхме решили да ставаме пилоти? На изтребители? По цял ден гледахме небето и мечтаехме да го покорим, лежейки под ореха, на онази полянка, нашата.
Първата ни целувка... Нея помниш ли? На пейката пред твоя блок? Аз бях седми, а ти осми клас. Дълго време крихме своята любов един от друг, докато не ти написах онова писмо. Колко смелост ми трябваше, за да ти го дам. Колко смелост ти трябваше, за да се решиш да го прочетеш.
Помниш го, абитуриентския ни бал. Когато със сълзи на очи се разделихме. Едно дългогодишно приятелство, прераснало в любов. Всеки пое по своя път... към мечтите.
А днес кой си? Остана ли дори и малка частица от онова момче, с което споделях дни и нощи? Намери ли себе си или се загуби в онази гора, по пътя към мечтите?
Днес вече си играеш с народа. Наричат те министър. Панталонките си заменил с костюм, кантовете – с вратовръзка. Партията ти е майка. Ти си неин баща. Клеветиш опонентите си, поощряваш съпартийците си, лобираш за спонсорите си.
Прозорците на мерцедеса ти са затъмнение. Криеш се от "боклука" – в буквален и преносен смисъл. Онази горичка, нашата, отдавна я реституира. Сега там се издига твоят СПА-хотел. Камънаците си подменил с бетон, спомените – също.
Пилотираш из висшите етажи на властта. И то професионално. Небосводът вече е под теб, само слънцето свети по-силно от твоя "ореол".
Днес си сам, в голямата къща с басейн. Любовта наричаш загуба на време... и на пари. Жените са трофей, а смелостта ти граничи с арогантността.
Опитваш се да забравиш, че и ти някога си бил човек. Истински. И предпочиташ диагнозата склероза, но за мен вече живееш в крайната метаморфоза. NJ_©
„Помниш ли, помниш ли тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? -
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!”
(Димчо Дебелянов - "Помниш ли, помниш ли...")
Грета Петрова
Няма коментари:
Публикуване на коментар