НОВАТА ЖУРНАЛИСТИКА: Спуснати завеси

Снимка: Минко Чернев

По действителна история

Обичаше. Да диша. Да дава. Да бъде не друг, а себе си. Завесите са спуснати. Полепени с прах гардеробите. Чекмеджетата побрали надеждата. На огледалата - изрисувани усмивки. На входната врата залепена вяра. Хладилникът мразовит.

Отдалечено кътче от лъжливото. От сблъсканото и препечено като филия ежедневие. Филиите тук са рядкост, а маслото е цяло откритие. В малките ръчички е събрана газираната действителност. Но не тази с кофеин, а тази подсолената, която колкото и да търкаш, все нещо остава. Завесите са широко спуснти.

Слънцето прониква от нейде рано сутрин. Загрява. Присъства. И си заминава. Но там остава. Присъствието. На самотният телевизор, който си дрънка сам. На одеалото, което танцува с вятъра. Дрехите са ароматизирани с наличие. И е хубаво, че все пак се намират.

Идваха и си отиваха. Разни хора. Които носеха кашони. В тях побираха онези спуснатите завеси. А той оставаше там. Вечно там. Между белите стени. Там, където лявата и дясната стена се пресичаха и формираха целувка. Денем умислен. Нощем търсещ. Съзерцаващ. Бягащ. Черничък.

Само зъбките му придаваха цвят на тази шарка. Мрази да е светло. Нощем се намираше. И знаеше,че един ден... ще попадне в друг свят. Различен от сегашния. А какво е сегашният свят - палитра без цветове. Без окраски накичен. Но с дъх на разбиране. Сашко беше от онези хора, които се радваш, че се раждат. Дори и нищо специално да не правят, самото им присъствие внушава разбиране.

В дома другите бяха бели. Никога не е имало разделение. По цветове. Макар той да знаеше, че е замесен от черните, които като цяло не се обичаха много от страната ни. Здравей, непознат Живот. Не те усетих така както трябва. Мама ме е оставила тук. Не помня нито нея, нито баща ми, нито който и да е. Един ден осъзнах, че това е моят дом. Че нямам друг. Че трябва да го Живея. Да бъда в него.

Настанен в собственото си Преоткриване. Реанимацията е състояние на духа му. Борбен и смел. Имаше една салфетка, на която изписваше иманата на всички, които го посещаваха. Кръгът не бе голям. От Дядо Коледа получаваше шолколад. От онези с марципан. Цапаше цялата си длан. Обичам, Сашко. И невинното му присъствие.

Всяка среща с него ме преоткрива. Кара ме да знам защо. Винаги получвам по една мечка. На шкафчето ми са някъде около тридесет вече. Каквото имаше, даваше . На другите. Нищо не искаше за себе си. А единственното, което аз исках е да бъда с него. Да махна онези спуснати завеси. Човече. С голямо сърце. Израснало по домове. И пак живещо там. Защото другаде нямаше къде. Някой ден ще си купя билет за онзи залез.

И ще пътуваме. Едно неспирно пътуване, в което никога няма да се съмва. Мразя да е светло. Нощем, нощем бягаме между завесите и търсим сенките си. Ще пием ли мляко с какао? Нося го от София. Хората имат различна кръвна група. Във вените им тече и пулсира настроение. Еритроцитите - малките кръвни телца се ширят из своето пространство и придават някакво значение на личността ни като цяло.

Някой правят диети според кръвната си група. Други си избират партньор в живота по този показател. А всъщност, какво е кръвта-Движение! Излезло от статиката!Обувам токчетата. Децата играят на игри, за да се научат да бъдат големи.Като станат големи вече не играят игри, защото Живеят.

А след като се научат да Живеят, трябва и да дишат и въобще сложна работа. Всеки ден, всеки час, на всяка секунда милиони хора по света си разменят СМС-и. Да се информират, да излеят чувствата си. Или просто защото нямат какво да правят! Лесна комуникация с натискане на някакви клавиши.

Обемът на текста няма значение, важно е посланието. А случвало ли Ви се е да изпратите СМС без текст. Да искате да кажете много, без да е нужно да го пишете. Един празен смс понякога крещи. Крещи на света, че си добър. Няма да ти загуби време. И същевременно ще зарадва. Ще носи надежда! Милиони хора по света имат нужда от едно копче: Изпрати!