вторник, февруари 05, 2013

Георги Милков: Ако българските TV новини ви депресират, гледайте Нешенъл джиографик


Снимка: Минко Чернев

Как се пишат новини за Арабския свят? Как се предава информация от конфликтните зони по света? На практика той е обиколил света и Африка му е избраницата сред континентите. Пътешественик, бивш командир на танкова рота и военен кореспондент на в. “24 часа”. На въпросите пред нашия онлайн микрофон отговаря журналистът Георги Милков

Ако пътешественикът задължително си носи със себе си наръчник на туриста, то журналистът пътешственик какво необходимо си слага в куфара? 

Георги Милков не с куфар, 
а с раница на път 
Снимка: личен архив

- Първо, никакъв куфар! Не е хубаво човек да е зависим от багажа си. Затова по-добре раница, която се побира в авиостандартите за ръчен багаж. Другото важно правило е – носи се само най-необходимото. Списъкът може да варира в зависимост от дестинацията. Например слънцезащитен крем 50-ти фактор, ако отиваш в Австралия, или репеленти, в случай, че си се запътил към Централна Африка или Югоизточна Азия... Но това са подробности. Най-важно е онова, което носиш в куфара на раменете си, тоест в главата. Наръчниците не вършат работа, трябва да си ги изчел и осмислил предварително. 

От наръчниците към електронните медии. Плаши ли ни телевизорът? Сякаш “синдромът на гадния свят” е константа за българските телевизионни новини. Такъв ли е светът в България през погледа на съвременния журналист? 

- Ако българските телевизионни новини ви депресират, винаги има спасение. Даже няколко – Дискавъри ченъл, Анимал планет, Нешенъл джиографик, Хистори ченъл... Уви, Си Ен Ен и Ал Джазира правят почти толкова „гадни“ новини, колкото и българските новинарски канали, с тази разлика, че оперират със значително по-големи мащаби. 

Българските медии и тяхната свобода са на почетното 87-мо място сред 180 държави в класацията на международната организация “Репортери без граници”. Пред нашенската медийна ситуация се нарежда тази на държави като Косово, Намибия, Кабо Верде, Гана и Суринам. Бил ли си в някоя от тези държави и запознат ли с журналистическата действителност там? 

- Бил съм в повечето, а специално за Намибия въобще не се и учудвам, че е по-напред от нас. Това е страна, от която можем да се учим и в много други отношения. Парадоксалното в случая е, че много от управляващите в днешна Намибия са получили образованието си в България едно време, когато СУАПО още не бе политическа партия, а освободително движение срещу апартейда в окупираните от ЮАР територии на бивша Германска Югозападна Африка. Тези, на които до преди 20-30 години давахме подслон, прехрана и образование днес ни надминаха по демокрация. От философска гледна точка това може да звучи и добре, но има и нещо тъжно. Защото Намибия е държава на точно 23 г., а Косово обяви независимост преди 5 г. Не вярвам как е възможно на нас да ни трябва толкова много време, за да налучкаме правилния път. 

Как смяташ ще се засили ли външният натиск спрямо България, имайки предвид доклада на “Репортери без граници”? И то, корективът пак ли ще бъде в лицето на институциите на ЕС? 

- Естествено е корективът да дойде от ЕС, едва ли можем да го очакваме откъм Кремъл. Но проблемът е главно в нас самите. Защото при всеки подобен доклад или мониторинг бива констатирано нещо много важно според мен. И това не е толкова наличието на цензура, колкото проблемът автоцензура. От много, много отдавна никой в България не е убивал или вкарвал в затвора журналист, заради работата му. Но всеки ден ние, журналистите, убиваме или опандизваме по една малка част от самите себе си, като правим „необходимите“ компромиси с будността на нашата съвест. 

Трансформирайки военната журналистика в Българската армия. На практика кои са трите рода войски (сухопътни, военноморски, авиационни) на журналиста? Къде се намира неговата щаб-квартира? И оръжията му от местни или чуждестранни доставчици ли се предоставят? 

- Въпросът ме тика към използването на военна терминология и затова се чудя как да отговоря – като дългогодишен репортер и кореспондент на вестник или като бивш командир на танкова рота. Оперативната журналистика е все едно правиш блицкриг. Първо бомбардираш изненадващо с артилерия или ВВС. После премазваш някой от фланговете на противника с танкове и накрая пускаш пехотата. Тоест, ако трябва да се върнем на журналистическото поле, трябват ти информация, анализ, коментар. Хвърляш информационната бомба, мачкаш с яка, неопровержима фактология и доубиваш противника с коментари по темата. Но е хубаво през цялото време да имаш стратегия. Освен това трябва да внимаваш с доставчиците на информация. Както и при истинска война, винаги се намират всевъзможни доставчици, но някои са склонни да пробутват и халосни патрони. 

На фона на международния репортаж за българските медии. Защо се получава така, че международните новини или идват само от Брюксел, или са следствие на негативните събития по света? 

- В Брюксел са ситуирани най-много български кореспонденти зад граница. Почти всяка голяма медия има човек там. Донякъде има логика, защото много от решенията, които засягат бъдещето ни, се взимат именно в Брюксел. Проблемът с останалата част на света е, че там няма наши, български кореспонденти. И това също е разбираемо. Поддържането на кореспондентски пункт в чужбина изисква много средства, каквито българските медии или нямат, или не желаят да похарчат. Затова се разчита на световния новинарски обмен, а там е пълно с кадри от войни, земетресения и наводнения. Международните новини, уви, са много скъпи новини.

Темата Либия. По смисъла на престъпленията срещу човечеството и 42 години власт - такъв ли бе най-правилният завършек за един диктатор като Муамар Кадафи? 

- Да бъдеш удрян с приклади между краката, содомизиран с железен прът в задните части, съблечен гол и влачен по улиците на родния си град, докато се давиш в собствената си кръв, това според мнозина е най-логичният и заслужен завършек на една дългогодишна кариера, изпълнена с безброй престъпления и мерзости. Със сигурност това не е правилният начин, защото не можеш да обвиняваш някого, че е злодей и да извършваш същите злодеяния като него. Тогава каква е разликата между теб и него? С какво ти си по-добър или по-различен от злодея? В цивилизования свят има само един начин – диктаторът отива на съд и отговаря за деянията си. Световната история обаче е пълна с красноречиви примери за неслучило се правосъдие. Камбоджанският изверг Пол Пот изби половината от населението на собствената си страна само за четири години, а после продължи да тероризира страната с партизански действия. Почина на 73 г., без да е прекарал и ден в затвора. 

Ген. Аугусто Пиночет доживя до 90-годишна възраст без и ден на разкаяние за хилядите цивилни, които бяха избити, затворени или измъчвани по време на неговото управление в Чили. Алфредо Стреснер тероризира Парагвай в продължение на 35 г. и също си отиде неосъден. Африканският Сталин – Менгисту Хайле Мариам бе осъден на доживотен затвор за геноцид в Етиопия, но си живее безметежно в Зимбабве, подслонен от друг известен сатрап – Робърт Мугабе. Със сигурност списъкът на неполучилите заслужено възмездие диктатори е по-дълъг от този на екзекутираните без съд и присъда. 

За демонстрациите и протестите (самозапалване, размирици, мирни и малки протести), станали символ на вълненията в страните от арабския свят. Как ги описваш като начин на действие, т.е. можем ли да ги сравним с модерните, тези организирани по Фейсбук и Туитър в полза на обществено значима идея? 

- Дано да не прозвуча архаично, но не споделям мнението за „решаващата роля“ на Фейсбук и Туитър в събитията от Арабската пролет. Ни най-малко не отричам технологичното предимство на младите и образовани араби. Вероятно някои от тях са се организирали и чрез Фейсбук по време на събитията в Тунис. Образованието в тази страна като цяло е на много по-високо ниво. Но в Египет вървят съвсем други процеси. От 80 милиона население познайте колко ползват Фейсбук? За Туитър да не говорим, той е непопулярен дори у нас. Или да вземем за пример Сирия. Там Фейсбук бе блокиран още година-две преди да започнат събитията. Обикалял съм из Йемен, Либия, Алжир, Судан и мога да ви кажа – по интернет нещата изглеждат по един начин, а на място – по съвсем друг. 

Някои правителствени и граждански организации на Запад понякога остават с погрешно впечатление за ситуацията на място. Просто, защото си контактуват с добре образовани арабски доброволци, повечето от които живеят в чужбина. Тези хора ползват всички съвременни технологии – постоянно организират групи във Фейсбук, тагват и туитват неуморно, но на място, в родните им страни е такава мъгла, или по скоро такъв прахоляк и необразованост, че народните маси могат да бъдат манипулирани по какви ли не допотопни начини.

Интервюто взе Стоян Нешев
Всичко от автора

1 коментар:

  1. Обичам го този човек Милков! Харесвам хората, които не увъртат!

    ОтговорИзтриване