Хайка за вълци

Hambre del Alma - душевен глад 

Снимка: интернет

Започвам малко отдалеч. С фантазията. С ненахлузените ботуши на чирака Хлапич от онази малката детска книжка с черните корици, която почива вече месеци на скрина. Навярно ще събувам и обувам тайно ботушите. Макар навън да е затрупано със смачкани жаби, а не със сняг. Но така се случва само в легендите за собствения ми конструктор живот, мога да дозирам цвета, номера и модела на ботушите. 

Приказката за ,,Малката кибритопродавачка” е древна и обикаля цял свят. Познавате малкото момиченце с кибритените клечки и света през детските очи. Нямам за цел да ви преразказвам сюжета на творбата, но ще наблегна на онези клечици, които могат да стоплят измръзналото телце. Да го нахранят, да го преродят. По същество историята описва липсата на подкрепа и съсредоточеност, и техните последствия. В основата се разказва за възвръщането на изгубената съсредоточеност. Тя се изразява в усещане, слух и следване насоките на душевния глас. Следва да имаме вместилище за всичко онова, което чуваме, смелост да запалим и последната клечка. 

Спомняте ли си Баба Яга? Тя освен метла има голямо гърне и лети в небето с котел. С други думи тя притежава вместилище, в което да слага различни неща. Тя има начин на мислене, на предвижване от едно място на друго. Като се измори тълпата, рече, че е загубила ентусиазъм, енергия. Навярно тя няма свое вместилище. Навярно бързо се изхабява. Сиреч живее само в една кибритена клечка. Фантазията й опира само до спукване на пуха в детската възглавница. Изгладнели за истински душевен живот, външно мнозина може да изглеждат чисти и вчесани, а вътрешно да са изпълнени с умоляващи длани и празна уста. 

Човешката тълпа е вълча. Някои го изпяха: Вълче време... В приказките и в реалния живот вълците имат лоша репутация. Спомням си, че капки пот обливаха лицето ми, когато в приказката за лека нощ присъстваше някой вълк, разпореждащ се с края на творбата. Те като че ли винаги са се криели зад онази голяма топола и са на вечен стендбай. Всъщност вълците са всеотдайни социални животни. Забележете - социални. Цялата глутница е организирана така, че здравите вълци да убиват само толкова, колкото им е нужно, за да оцелеят. Моделът се променя само когато отделен вълк или глутница са преживели травма. Идеята, че гладът може да промени поведението на живите същества, е метафора за страдащия от душевен глад народ. 

Вълците гладуват, когато снегът е дълбок и не могат да ловуват. В тълпата гладът се явява по всяко време и може да дойде отвсякъде, включително от собствената безкултурност. Вълците не изяждат голяма част от плячката си, нито я крият. Значи нашето време не е вълче... Ние целогодишно упражняваме играта кришка-мишка. Като налапаме сиренцето, си го държим само за нас. Не сме си изградили вместилище. Това е то! Но пък сме добри и в криенето. Навярно сме го усвоили от детската градинка и играта пускам, пускам кърпичка. Инак не мога да си го обясня! 

Често хората като вълците лекуват старите рани. Гневът, останал от старите рани, може да се сравни с травмата от шрапнел. Човек може да извади почти всички парчета от снаряда, но остават най-малките. Гневът не е като бъбречен камък да си мислите, че ако чакате дълго, ще премине. Не! Може би все още не сте открили преобразяващия образ на последната клечка кибрит.

Яница Маринова
Публикации от автора