Снимка: Елена Донкова
Васил Пекунов е роден в София през 1954 г. Автор е на 14 книги с белетристика, на стотици разкази, есета, статии, рецензии, публикувани в пресата, а през последните години и в сайтовете „Спиралата”, „Факел”, „Кафене”. Превел е забележителния езотеричен труд на руската писателка Конкордия Антарова – четирилогията „Два живота”. България е първата и досега единствената страна, в която романът излиза на чужд език.
От тази година писателят създава собствен сайт readvasko.com. Там може да се прочетат анотации и големи откъси от неговите книги, както и всичките му актуални публикации.
 |
| Васил Пекунов |
От колко години се занимавате с изкуството на писането на различни видове текстове?
- Над четиридесет трябва да са. Дай Боже всекиму такава творческа радост! Активно и постоянно пиша обаче от около тридесет години. Като професионален писател – каквото и да означава това по нашите географски ширини.
Спомняте ли си кой беше първият текст, който написахте?
- Разбира се. Дори си ги пазя онези три-четири несръчни юношески разказа в две тънки тетрадки. Сигурно ще ви прозвучи странно, но само преди месец ги препрочетох, което не бях правил поне петнадесет години. Имах нужда да си сверя часовника с онова момче какви ги е мислело и възнамерявало в дълбоката древност. Особено чувство е да си сверяваш часовника с някого, когото едва помниш. Ала е било чисто момче, това е безусловно според написаното. И аз имах такъв топъл спомен за него, ама си е друго да го прочетеш черно на бяло.
Кое най-често е нещото, което Ви вдъхновява?
- Най-често не е нещо, а Някой. Бог ме вдъхновява. Постоянно. Бог с неговата милост. Иначе чет нямат нещата, които ме вдъхновяват: човешката доброта, милосърдието, благостта ни; човешката усмивка; човешката радост; свободолюбието ни; великият човешки подвиг да избереш светлото пред тъмното; великият човешки подвиг да се променяш; великият човешки подвиг да си порядъчен и същевременно простосърдечен… Не подреждам извънбожиите си вдъхновители според значението им за моето творчество, а и споменавам само най-важните.
Екипът ни научи, че скоро ще представяте нова книга. Бихте ли ни казали нещо повече за нея?
- За мен е удоволствие да анонсирам книгата си пред вашата млада аудитория. Тя ще е сборник с къси форми, повечето есета, с най-разнообразна тематика – от наивния ми прочит на частиците от Божия промисъл, стигащи до ума ми, през неизбежната политика до най-интимните човешки възторзи и болки. Книгата представлява своеобразна част от редовния ми писателски дневник. Аз наричам тези кратки форми песъчинки; песъчинки в часовника на моето време. Някои от тях периодично качвам в писателския си сайт, в профила си във фейсбук, а преди това и досега те се публикуват и в доста други специализирани централни и регионални сайтове.
Може би ще е интересно на читателите ви, че книгата ще бъде електронна. Така реших, за първи път правя такава стъпка. В мрежата ще има лесно достъпни за четене формати, да не забравя да спомена – безплатни.
Ако можехте да върнете времето назад, бихте ли променили нещо в живота си и защо?
- Сложно е да се отговори правдиво на такъв въпрос. Толкова е субективно, няма как да не се самозаблуждаваме в такава дълбока материя. Ще се опитам да отговоря искрено. Да, вероятно бих променил много неща. Изкушението на втория опит – за добро или за лошо. Защо? Защото сътворих толкова щуротии и грехотии, че ще е щур грях да не ги поправя, връщайки се назад. От друга страна, настръхвам само при мисълта, че в такъв случай не бих бил това, което съм в момента, а нещо друго – без значение по-добро или по-лошо. Не, не искам да съм различен от това, което съм в момента. Не че се харесвам особено или съм безкритичен към себе си, просто човек свиква със себе си и по-леко съжителства със себе си, свиквайки. Е, слава Богу, че не ни е даден този избор – да се връщаме назад във времето и да бърникаме в живота си. Господ знае какви поразии щяхме да сторим, уж поправяйки пътя, който вече сме изминали. Стигат ни и досегашните бели.
Предвид обстановката в страната вече повече от 60 дни няма как да не Ви попитам какво мислите за протестите и как си представяте бъдещето на България?
- За протестите мисля много и противоречиво. Бих искал те да не са точно това, което са, и да не се развиват точно така, както се развиват. Ала моите желания са капка в океана, а реалността на океана е такава, каквато е. Моят избор, моето участие във формирането на тази реалност е да шляпам насред вълните, доколкото мога да плувам, и да влагам (най-вече чрез словото си) своята една седем милионна част в общите ни национални усилия да насочваме вълнението натам, накъдето всеки от нас си мисли, че трябва да бъде насочено.
Вкратце: самият факт, че има протести срещу сегашните и предишните мракобесници, е прекрасно чудо. Да, чудо. Мнозина, не само аз, си мислехме, че такива прекрасни чудеса вече са невъзможни из тая наша многострадална отчаяна родина. Друго великолепно чудо е, че акцентът на протестите се измести предимно от пържолите и кюфтетата предимно към морала (говоря само за публичния морал) и особено към справедливостта като част от публичния морал. По-точно акцентът на протестите се измести от липсата на пържоли към липсата на морал. Още едно, макар и закономерно чудо: за първи път активен участник в съдбините на България е вашето поколение. Вие, които не бяхте родени, когато едни гнусни чичковци и лелки сториха едни гнусни работи около 10 ноември 1989-а и по-късно, та чак до днес ги вършат. Все си мисля и искрено се надявам, че третото чудесно чудо най-сетне ще преобърне тенденциите у нас. Не ми стига въображението как мракобесниците, родени около средата на миналия век, ще се преборят с вашата живителна енергия и изобщо с новата енергия на човечеството. Тези чворести букови бичмета, тези озъбени чугунени отливки от мезозойската ера, тези скучни бездарници, тези пътници към заслуженото забвение…
Малко отклонение за нашенския позор. Живея в идеалния център и докато пиша тези редове (днес е 16 август), буквално под прозорците ми са паркирали рейсовете на докараните от провинцията „контри”. Ей Богу, дори и смъртната агония на буково-чугунените мракобесници е толкова скучна, толкова бездарна! И толкова позорна с вдигнатия високо над европейска София портрет на кумира им Сталин…
За да приключа с първата част на въпроса ви, нека перифразирам хан Омуртаг: човек и добре да протестира, протестите умират и друго се ражда. Няма да кажа нищо оригинално, а и море от мастило се изписа на тази тема. Протестите следва да се самоорганизират, да излъчат своето представителство и да родят „другото”. А ние, работодателите и на протестите, и на новите и стари мерзавци, срещу които са протестите, ще решим това „друго” удовлетворява ни или не. И ако не, ще потърсим друго „друго”, по-добро или още по-добро.
Втората част на въпроса ви е честа тема на моите невесели размисли. В есето „Бог. Морал. Аритметика”, което е включено в бъдещата ми книга, подробно изразявам как виждам България и как си представям бъдещето на България. Есето е писано миналата година и за жалост е съвършено актуално. Бих посочил и друг, вече скорошен текст, където излагам позицията си: Всеки, влязъл в партията на Бог, е грешник – няма съвършени в Божията партия.
Специално за вашата млада аудитория бих добавил още нещо. Бъдещето на България ще зависи не от оставката на този кабинет или от профила на следващия. Пак ще използвам одевешната тъжна „свинска” стилистика: бъдещето ни ще зависи от изхода на грандиозната битка у всекиго от нас между морала и пържолите.
На 9 септември ще станат 69 години, откакто две шепи хора – една шепа наивни (и глуповати) идеалисти и още една шепа закоравели цинични (и тъпи) злосторници – взеха властта у нас, за да възцарува уж някакъв техен нов морал. В българските учебници все още не пише какво възцарува още същия ден, затова нека аз да го спомена с една дума: злото се възцари, та до днес. А след като злото победи и зацарува неотвратимо и навсякъде из тия 111 хиляди квадратни километра, неотвратимо дойде и култът към пържолите за сметка на уважението към добрия стар християнски морал. Така че вече поне половин век – що се отнася до обществения план на нашия живот – пържолите винаги надмогват морала, сиреч алчността, жадността, корупцията, краденето, мерзката кариерщина, меркантилността, подлостта, убогостта и така нататък „ценности” от тоя пържолен порядък все надмогват морала, и то с резултат, който прави позорът от поражението на българския публичен морал още по-позорен. Тъкмо за позора ми се ще да кажа още две думи и да свършвам.
Вие, двайсетгодишните, би трябвало вече да осъзнавате колко позорно е да живеете в държава като нашата. Би трябвало и комай вече го осъзнавате, което е чудесно. Осъзнаете ли позора да търпите сътвореното от мракобесниците 69-годишно зловещо и злотворно статукво, половината работа по разрушаването на статуквото ще е свършена. Вярвам, че вашият пример ще е заразителен и за цели още три поколения, поели нататък към вечността. И 40-годишните, и моето предпенсионно поколение, и нашите престарели родители – всички ние бива най-после да постигнем простичката истина, че е абсолютен позор 2013 години след раждането на Христа да живеем така, както живеем вече почти 70 години. Осъзнаването на позорното съществуване винаги е било мощен двигател на позитивните промени в човешката история. И винаги онова, което е следвало, е било по-леко и по-лесно от самото осъзнаване на позора. Сторим ли тая грандиозна национална стъпка, животът на вашите деца и внуци ще е значително по-добър и по-честит от този на предходниците им. Както и е по целия цивилизован свят. И както би трябвало да бъде и у нас. Та всяко поколение, когато му идва редът, да си отива спокойно и със затворени очи.
Интервюто взе Станислава Цветкова
Публикации от автора
На 9 септември ще станат 69 години, откакто две шепи хора – една шепа наивни (и глуповати) идеалисти и още една шепа закоравели цинични (и тъпи) злосторници – взеха властта у нас, за да възцарува уж някакъв техен нов морал. В българските учебници все още не пише какво възцарува още същия ден, затова нека аз да го спомена с една дума: злото се възцари, та до днес. А след като злото победи и зацарува неотвратимо и навсякъде из тия 111 хиляди квадратни километра, неотвратимо дойде и култът към пържолите за сметка на уважението към добрия стар християнски морал. Така че вече поне половин век – що се отнася до обществения план на нашия живот – пържолите винаги надмогват морала, сиреч алчността, жадността, корупцията, краденето, мерзката кариерщина, меркантилността, подлостта, убогостта и така нататък „ценности” от тоя пържолен порядък все надмогват морала, и то с резултат, който прави позорът от поражението на българския публичен морал още по-позорен. Тъкмо за позора ми се ще да кажа още две думи и да свършвам.
Вие, двайсетгодишните, би трябвало вече да осъзнавате колко позорно е да живеете в държава като нашата. Би трябвало и комай вече го осъзнавате, което е чудесно. Осъзнаете ли позора да търпите сътвореното от мракобесниците 69-годишно зловещо и злотворно статукво, половината работа по разрушаването на статуквото ще е свършена. Вярвам, че вашият пример ще е заразителен и за цели още три поколения, поели нататък към вечността. И 40-годишните, и моето предпенсионно поколение, и нашите престарели родители – всички ние бива най-после да постигнем простичката истина, че е абсолютен позор 2013 години след раждането на Христа да живеем така, както живеем вече почти 70 години. Осъзнаването на позорното съществуване винаги е било мощен двигател на позитивните промени в човешката история. И винаги онова, което е следвало, е било по-леко и по-лесно от самото осъзнаване на позора. Сторим ли тая грандиозна национална стъпка, животът на вашите деца и внуци ще е значително по-добър и по-честит от този на предходниците им. Както и е по целия цивилизован свят. И както би трябвало да бъде и у нас. Та всяко поколение, когато му идва редът, да си отива спокойно и със затворени очи.
Интервюто взе Станислава Цветкова
Публикации от автора
Няма коментари:
Публикуване на коментар