Актьорът Георги Гоцин: Не съществува граница за лудия

Кадър от моноспектакъла на Георги Гоцин "Записки на един луд"

Снимка: личен архив

Какво се случва с нейно величество Лудостта? Колко грама тежи тя? Допустима ли е? Потребна ли е? Каква е разликата между вековете? Между ХІХ и ХХІ век? Между хората и тяхното мислене? Ако се заслушаме в текста на Гогол - тя е минимална. В цифри и в думи се оказва нулева. Някъде там в пространството между комедия и трагедия, нормалност и лудост се срещаме с Георги Гоцин, за да си поговорим за това какво пише в записките на един луд. 

Георги Гоцин
Снимка: личен архив

Георги Гоцин завършва Националната академия по театрално и филмово изкуство (НАТФИЗ) със специалност ,,Актьорско майсторство за драматичен театър”. В предизвикателство се впуска с репетицията на Гоголовата творба ,,Записки на един луд”. Постановката се играе на сцената на театър ,,Възраждане”, а режисьор е Ованес Торосян. 

Това може да се случи на всекиго. Никой не е застрахован от полудяване... Сега, дишайте, дишайте, при желание четете, четете... 

Колко луди сме днес? Какво пише в записките на един луд? 

- Толкова, колкото винаги сме били. Разликата е в това, че сега можеш да влезеш във фейсбук и да ги разгледаш (усмихва се). Записки, които могат да те разсмеят и разплачат. 

Какво осмисля живота на малкия човек на Гогол, а какво осмисля твоя? 

- Любовта. И пак любов. 

Съществува ли граница за лудостта? Кога се ражда тя? 

- Не съществува граница за лудия. Границата се определя от обществото. Кога малките деца започват да си общуват с въображаеми приятели? Когато имат потребност да общуват с друго живо същество, когато няма на кого да споделят нещо, което ги вълнува, те имат достатъчно богата фантазия, за да създадат такива. Явно и при възрастните е така само че в този случай се приема като лудост. Понякога при отказ да приеме суровата действителност, в която е крайно неспособен да бъде щастлив, човек започва да създава нова, в която сам решава какво се случва. "Няма дата. Денят беше без дата", така е решил човекът. 

Към какво води героят ти от началото, 3 октомври, и с какво се среща по пътя? 

- Среща се с трагедията си и се изправя срещу света, като се опитва да пренебрегне отреденото му от Господ и да създаде свят, в който той решава какъв може да бъде и какво може да прави. В това е трагедията - гордостта е един от смъртните грехове, Първият грях... По причини решава да пренебрегне отреденото му място от Господ и затова стига дотам - "Спасете ме! Вземете ме! Майчице, спаси клетия си син!". Накрая на записките става ясно, че той няма да се предаде, докато не изчезне от този свят, та дори ще продължи да се бори и след това! "А знаете ли, че алжирският дей има точно под носа си грамадна брадавица?". 

Още от постановката, която се играе
на сцената на театър "Възраждане"

Може ли един луд да мълчи? Случвало ли ти се е да искаш да изкрещиш, а да не можеш? 

- Може. Сигурно има такива хора, които минават покрай нас, без да забележим. Само ако можехме да знаем техните истории... Честно казано при мен е просто въпрос на време - ако задържа нещо, то непременно ще излезе. Мразя да си премълчавам, може би защото имам силно развито чувство за справедливост. 

Какво си мислеше, докато работеше по изграждането на спектакъла? Как се работи с Ованес Торосян? За какво мислиш днес? 

- Мислех си, че трябва да съм много смел. Изключително рисково начинание. Моноспектакъл и то "Записките на един луд" - Гогол. Да не говорим, че тъкмо излязох от академията. Според мен или ще удариш дъното, или ще се получи. Първоначално трябваше да играем заедно с Елена Телбис, която много обичам като приятел и като актриса. Неведнъж сме играли заедно и много добре се разбираме. Тя имаше сериозно участие вътре, но имахме големи проблеми с драматизацията, както и с предишния режисьор на проекта. Стана пълно мазало и месец преди премиерата решихме, че трябват генерални промени. Решихме да играя сам и най-много да си счупя главата в стената. Тогава звъннах на Ованес Торосян. Това е човекът! Много неща научих от него и съм му благодарен за всичко. Много вдъхновяващи, спокойни и смислени репетиции. Това е човек, който е изключително отдаден на професията. Впечатляваща е лекотата, с която работи. Без него представление нямаше да има. Днес мисля, че си заслужаваше! За това представление се лиших от 7 килограма и цялото лято прекарах в София, тренирайки всеки ден, за да мога да издържа час и половина без почивка. Така е построено представлението. Аз се захванах с това, защото искам да се развивам. Не ме интересуваше крайният резултат. Не мисля да чакам някой друг да ми решава съдбата, докато седя и пия бира на "-1" (б. а. кафето на НАТФИЗ). Искам специално да благодаря на Владимир Петков и театър "Възраждане", че рискуваха с нас и ни помогнаха. 

Приема ли аудиторията дозата лудост? 

- Приема я. Като цяло всякаква аудитория идва да гледа представлението. Много се радвам, че има хора, които са го гледали повече от веднъж. Иначе имаше един случай, в който зрител сподели: "Да, хареса ми, ама малко се уплаших за себе си, припознах се в този човек!". Представлението се харесва на обикновения зрител и той го разбира, което беше и нашата цел. Интересуваше ме също мнението на моите учители в театъра Ивайло Христов и Малин Кръстев, на които дължа много. Те споделиха, че съм се справил. Иначе критика винаги ще се намери.

Не извира ли лудостта от един електрически ток, който протича в нашия мозък, и ако е така, какви усилия полагаш за нормалното протичане на тока във веригата? 

- Кой ти каза, че при мен токът протича нормално? 

Превръщат ли ни трудностите в хора и през какви трудности премина при изграждането на образа? 

- Абсолютно! Това представление излезе в най-тежката ми година в личен план. Какво ли не ми се случи. Все тая... Всичко това го използвах вътре, в представлението. Този текст адски много ме вълнува и вътре намирам много от мен самия. 

Какво остава след лъча светлина и подадената детска длан (б. а. визирам края на постановката: празна разхвърлена стая, един шинел, чадър и куфар)? Усещането за един отминал човешки живот и въпросът бил ли е наистина в стаята? 

- Най-кратката пиеса на Бекет "Дъх" - празна сцена, пълна с боклуци и човешки вещи. Чува се човешки дъх - вдишване заедно с осветление и издишване, с което се затъмнява. Един човешки живот и нещата, които остават след нас. 

Върху какво работиш в момента и за какво мечтаеш? 

- Скоро влязох в "Херкулес и авгиевиете обори" в Народния театър "Иван Вазов" , а сега репетирам с едни млади колеги в театър "Сфумато". Имам много проекти в главата, които искам да реализирам. Ако не репетирам повече от една седмица започвам да се депресирам. Мечтая, мечтая... а, бе, мечтая си!

Интервюто взе Яница Маринова

Публикации от автора