Петър Мутафчиев за богомилството

Изследователите на богомилството не са единни в оценките си за ролята на това еретично движение в народната съдба. За едни то е израз на разкрепостения народен дух, начало на народния протест, на дръзкото отрицание, на откритата непри­миримост към световните злини и неправ­ди. Други го смятат за олицетворение на разрушителното начало, изиграло фатална роля в нашата история.

Един от най-добрите познавачи на Бъл­гарското средновековие Петър Мутафчиев пише в своята „История на българския народ (1943): „За богомилството, неговото значение и за влиянието му върху държавните ни съдбини могат да се срещнат в популярната литература у нас два съвършено противоположни един на друг възгледа. Според единия от тях то е било най-висшата рожба на българския гений. Движението, свързано с неговото име, било първа проява на стремежа на европейския човек към духовно освобождение от властта на църковен авторитет и от всяко земно потисничество. Поради това на него се гледа като на провъзвестник едва ли не на всички духовни и политически революции в европейската история от средните векове, та до новото време. Неговите идеи се търсят във всяко социално или политическо учение, което обосновавало нуждата да бъде освободен човекът или обществото от формите на миналото.

Вторият възглед поставя богомилството в съвсем друга светлина. Върху движението, създадено от Поп Богомил, се хвърля вината за всички нещастия, които постигнали нашия народ в средновековната ни история, тъй като преди всичко нему се дължало духовното разединение на няко­гашното българско общество, то разруши­ло вътрешните опори на държавата ни и по тоя начин предизвикало провалата и на двете ни български царства.

Тази несъвместимост на оценките на едно и също историческо явление не е случайна. Тя се обяснява и с това, че привържениците на двете гледища изхождат от различни идеологически становища и търсят в историческата традиция нужните им аналогии, оправдания или опори. Те проектират върху миналото собствената си политическа или социална идеология и чрез нея го схващат.

Разгледано обективно, богомилството не е нито едното, нито другото от онова, за което неговите апологети или отвернители искат да го представят. Преди всичко то не може да бъде първовиновник за упадъка и двукратната провала на средновековната ни държавност, тъй като самото то е било рожба на условията, от които този упадък е бил предизвикан. То е било следователно не първопричината, а последица, която, веднъж породена, е можела да съдейства и наистина е съдействала, за да се засили разложението, от което сама е била породена. За катастрофите, които е преживяло държавното битие на нашия народ, е виновно на първо място не богомилството, а условията, които бяха го създали и вината за които други носят."

Петър Мутафчиев нарича богомилството „религия на отрицанието". „То е могло само да руши, но не е било способно нищо да съгради - поне на тоя свят."

Както свидетелства историята, всеки опит за организирано построяване на „земен рай" е завършвал с реалното изграждане на „земен ад". Ако го има, раят, изглежда, може да съществува само на небето. А тук, на земята, човек трябва да живее според истинското неподправено Христово учение.

Така са смятали богомилите. Богомилското движение е било просто чувствителен нравствен коректив на тогавашното българско общество, което не е успяло да се опази от разтлението на византийското влияние и все повече и повече е затъвало в поквара, неправди и злини. Затова има пълно право Петър Мутафчиев, когато пише: „Без да бъде движеща, а още по-малко творческа сила в нашия живот, богомилството е представлявало само барометър за вътрешното му състояние, в периоди на криза то се е навдигало, за да спадне, когато настъпвало подобрение."

Всъщност български свидетелства - книжовни паметници, устно народно предание и поетическсо творчество в течение на 1100 години не пазят и следа от богомилството, освен ако не се броят текстовете против богомилите като исторически извор.

Впрочем историческата истина гласи, че средновековните богомили след идването на турците приемат исляма и католицизма - факт, който красноречиво отделя българите-християни от еретиците на Богомил. Съвсем ново, едва от средата на ХХ в. е твърдението, че богомилството, едно епизодично еретическо учение на фона на 1000 години православно християнство, било присъщо на културата ни "българска ерес"

Липсата на сериозни и недвусмислени български извори за "българска ерес" забранява в етичната наука да се правят каквито и да било крайни, още по-малко философски обобщения. А голяма част от твърденията за значението на манихейската и павликянска ерес, назовавана съвсем условно "богомилство", се заключава единствено в кръга на несериозни хипотези.

Твърдението за "значението на богомилството" е идеологическо и съставлява част от широко пропагандираната теза за "неверието" на българите, които, ако случайно били чели Библията, то са я чели еретически. Следствието от такива твърдения и настоявания е подценяване на християнството и насочване на вниманието на българската интелигенция към други вярвания и религиоподобни учения.

Богомилството през IХ-ХIV в. руши държавата отвътре чрез насажданото от него недоверие в институциите, чрез разделението на народа и пораженията, които нанася върху душите на своите последователи. И последното днес се вижда с все по-ясна и ужасяваща сила - голяма част от хората, които се занимават с окултни и източноазиатски учения имат проблеми с душевното и чувствено здраве...

Затова именно естествената и ненасилена българска памет избира за покровител на нашия народ Св. Иван Рилски. За всички времена пустинножителят Свети Иван Рилски става синоним на българската духовност.

Окултният езически кръг около Людмила Живкова през годините на комунистическа власт поставя административно силово ударението върху особеностите на богомилството, считано като „знак за българската духовност". При това много повече, отколкото е неговата истинска тежест в средновековната история. Макар да липсват запазени богомилски книги на старобългарски език, представящи ереста на поп Богомил, неговите мъгляви неясни възгледи в по-новата историография са се изсипали куп текстове.

Обремененият поглед към богомилската ерес проличава в прочутата политическа статия на проф. Петър Мутафчиев „Поп Богомил и св. Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история". Там Мутафчиев без подкрепата на сравнителни доводи, пренебрегвайки становището на църквата, както и естествената народна памет, обявява доброволното отшелничество в Христа на Св. Иван Рилски и насилствената обществена изолация на богомилите за едно и също социално явление.

Неправомерните сравнения на обявеният напоследък за най-представителен български историк, стъписват не само заради логическите и философски грешки. Самият Мутафчиев открито и по войнишки заявява, че историческата наука разполага с три жития на светеца и невероятно силен спомен в народната памет за него след неговата смърт, докато личността на поп Богомил не е оставила и белег в съзнанието на хората.

Не по-малко интересно е и становището и на сър Стивън Рънсиман в предварителните му определения за историческата значимост на личността на поп Богомил. Когато разлиства известната му книга „История на първото българско царство", читателят ще забележи че на стр. 149 стои интересното от логическа гледна точка изречение: „Поп Богомил, най-значителният еретически водач в цялото Средновековие, е фигура, забулена в неизвестност". Странно как може отдавна починал човек да бъде определян за значителен след като липсват документи за живота му, който е „забулен (т.е. покрит) в неизвестност"? Когато в историята се казва, че Цезар и Александър Македонски са значителни мъже, изследователите и тежките професори имат предвид десетките им биографии, писани по различно време от различни хора, но с почти еднакви факти в тях. И при това всички извори са единодушни във величието на божествения Юлий Цезар и цар Александър. Твърдението на сър Рънсиман относно поп Богомил е пример за противоречиво твърдение, лишено от доводи. За богомилите не може да се каже нищо или почти нищо, което да ги закрепи трайно в интереса и мащаба на българската история. Не само защото тяхната духовност е безвъзвратно мъртва от хиляда години, но защото нямаме никакви по-обемни и подробни данни за тях.

Изкуственото значение, което се придава след девети септември 1944 г. на богомилството, свидетелства за страхотната идеологизация на българската история. Една идеологизация, основана предимно на атеистично-окултния възглед в хуманитаристиката и на неправославното възпитание на чувствата и ума, което възпитание за жалост владее немалка част от българската интелигенция.

Според христологията на богомилите, за да покаже на човечеството пътя на спасението, Бог изпраща на Земята Словото си. Това е Исус Христос, но неговото превъплъщение е привидно, поради което според тях Богородица не е Божия майка и затова те се обявяват срещу силно развития култ към нея, наричайки я дори обикновена жена и Христородица. Привидни са също и разпятието и възкресението на Исус. Във връзка с това те отричат изцяло предсказанията на пророка и тяхната святост. Според богомилите Христос е излъчено от Бога слово, което трябва да насочи хората към спасението. Те твърдят, че Исус Христос стои по-долу от Бога и не е равен нему.

Еретиците вярват, че борбата между доброто и злото ще завърши с Второто пришествие на Христос и победата на доброто. Това схващане на богомилите е в основата на тяхната есхатология. Божият син според тях ще въздаде всекиму справедливост, а Антихристът, заедно с всички грешници и земни властници, ще бъде обречен на вечни мъки в ада. Според тях на блаженство в рая ще се радват само праведните хора. Този основен есхатологичен възглед характеризира богомилския дуализъм като умерен и оптимистичен. Но наред с умерените дуалисти има и такива, които смятат, че борбата между двете творчески сили ще продължи вечно и краен победител няма да има.

Социалните възгледи на богомилите най-точно са представени от презвитер Козма. В своята “Беседа” той сочи, че богомилите ненавиждат царя, ругаят и укоряват болярите и старейшините и смятат, че са омразни на Бога и онези, които им работят. Поради това заповядват на всеки слуга да не работи на господаря си.

В критиката на богомилите срещу официалната църква и духовенството се откроява най-ярко същността на богомилството като социално-религиозно учение. Те отричат наложените християнски догми, култове, свещенослужители и обреди. Обвиняват монасите и свещениците, че не водят праведен живот и не изпълняват задълженията си. Остро критикуват пороците на духовенството и стремежите му към трупане на материални богатства. Поради това еретиците смятат църковното съсловие за ненужен посредник между Бога и човека. Църковните храмове за богомилите са свърталища на демони и затова те извършват своите богослужения и молитви в обикновени жилища или на открито. Те отричат символите и обредите на официалната църква – причастието, литургиите, иконите, светите мощи, кръста и светото кръщение. Последователите на поп Богомил считат църковната обредност за изобретение на дявола. От Светото писание богомилите признават само Новия завет (по-точно негова интерпретация), поради което тяхното богослужение се състои в тълкуване на Евангелието. Те почитат единствено молитвата “Отче наш”.. В своите разбирания те са пълни аскети. Според тях човек трябва да се бори срещу всички внушения на плътта и да я изтощава, като й отделя колкото се може по-малко грижи. Поради това смятат за грях всяко плътско удоволствие и всеки стремеж към материални блага. Доброволната бедност, въздържанието от изобилна храна и изобщо отказът от удоволствията на земния живот са главните изисквания за всеки добър християнин. Една от повелите на богомилите е да не убиват никакво живо същество. Единственото животно, което те си позволяват да убиват е змията, защото в нея се е въплътил духът на дявола.

Строгите изисквания на богомилското учение разделят неговите привърженици на три основни групи: слушатели, вярващи и съвършени. Слушателите не участват в религиозните обреди на богомилските братства и от тях не се изисква да спазват строгия аскетичен живот. Вярващите богомили се задоволяват да изповядват основните възгледи и се стремят да нагаждат живота си към философията на учението. Те съставляват основната част на богомилските братства. Пълната аскеза е присъща на третата най-важна група от богомилите, а именно – съвършените, които всъщност са главните проповедници на учението. От тази категория се избира и самият ръководител на богомилската община. В ранния период от развитието на богомилството неговите ученици се наричат апостоли.

Петър Мутафчиев, мрачният дуализъм на богомилската идеология може да роди само една обществена философия – тази на “пълното отрицание”.

Така през X в. поп Богомил започва да разпространява своето учение, което по същество представлява преосмисляне на християнската доктрина от гледна точка на народните вярвания и българските неволи. Петър Мутафчиев го описва така: "То отричаше както всяка материализация на вярата, така и всякакви символи в нея. То отхвърляше не само почитанието на кръста, иконите и всички християнски светци, не само ритуала и тайнствата на църквата, но и християнските догми за въплъщението, възкресението и т.н. Срещу наивния, преизпълнен с възторжена радост, упование и светлина мироглед на древния християнин, който виждаше своя всемогъщ и благ Бог във всяка частица на мирозданието, богомилството с вярата си в творческата сила на Злото представяше същинска религия на отчаянието."

Богомилите считат целия материален свят, в това число и всяка човешка власт за дяволско дело. Не е трудно да си представим какво влияние оказва бързо разпространяващото се учение върху младата българска държава. "Народът", пише Иречек, "се разделил на две партии. Първата се опирала на държавната и църковната власт, на силното болярство и духовенство; другата била силна със своята численост и непреодолимо постоянство." Който знае разрушителните последици на това учение, лесно ще разбере бързите успехи, които предали на османците през XIV и XV в. владичеството над полуострова".

Освен метафорично богомилството разтърсва устоите на държавността и съвсем реално - в книгата си "Българинът и властта" Марко Семов привежда следните думи на А. Страшимиров: "при нашествието си в България турците заварили около Месемврия една цяла богомилска "република”.А Найден Шейтанов, разглеждайки по-сетнешната съдба на богомилството, пише: "Колко голяма е била пропастта, показва фактът, че останките от богомилството през турското робство предпочитат да станат мохамедани и католици, ала в никой случай не и православни. И днес дори пловдивските католици, нявгашни богомили, наричат "българи" само православните, не и себе си, въпреки че са наши сънародници."

"В мирогледа на богомилството", изтъква Петър Мутафчиев, "нямаше място за никакъв обществен и политически идеал. Затова в него бе изключен и всякакъв стремеж към земно строителство. Мрачният дуализъм на богомилските религиозни представи можеше да излъчи само една философия - тая на пълното отрицание." От което естествено следва, че "то можеше да подкопава и руши, но не бе способно нищо да съгради." По този начин богомилството се разглежда не само като продукт и проява, но и като генератор на национален нихилизъм - един дяволски механизъм, чието пускане в движение в крайна сметка ще доведе до провал усилията на българите да създадат жизнена държавност.

Интерес представлява и едно друго откритие на Мутафчиев - че между православната дефиниция на светостта и богомилската философия на отчуждението всъщност няма съществена разлика: "наред с богомилството, което отрече изобщо света, защото не бе в състояние да види изход от недъзите на националната ни действителност, дойде и отшелничеството, което с още по-голяма сила утвърди равнодушието към тая действителност, равнодушие, равносилно с нейното отрицание." Мнозина се били знаменитите пустинници на онова, но първенец по слава измежду тях е всепризнатият български светец Иван Рилски. В животоописанието на този православен образец за праведност има един интересен факт - българският цар Петър пожелава да се срещне с него, вероятно за да подири съвет и спасение от тегобите на властта. В полза на подобно заключение говори и характеристиката на царя, дадена му от К. Иречек: "Приемникът на Симеон не бил нито войник, нито политик, ами смирен, кротък и миролюбив човек, неспособен да продължава делото, почнато от баща му" Петър Мутафчиев описва случилото се между царя и отшелника по начин, от който се налага изводът, че православната доктрина също има своята роля за възпитание на българите в дух на нихилизъм към държавните работи. Спасението на душата е висша цел на християнина, но отказвайки да се срещне с царя, Иван Рилски декларира и пълната си незаинтересованост от успеха или провала на светските дела.

"Отшелничеството", заключава Мутафчиев, "отне на народа ни и остатъка от силите, на които в борбата си за съществувание той можеше да разчита."

Споровете за богомилството няма да спрат никога и това е още едно доказател­ство за мястото, което заема то в духовното развитие на България и Европа.

Доклад на Елена Монева, гр. 5002.