Вестник "Вечерна поща"

Доклад на Антония Димитрова (гр. 5002)

Жълтият печат, наричан още “масов”, “информационен”, “независим”, “булеварден” и др., се заражда в България в края на ХІХ и началото на ХХ век. Предпоставки за неговото възникване са: (1) ускореното капиталистическо развитие, изразено в индустриализация и урбанизация (водещо до формирането на масово общество и масово съзнание); (2) грамотността на голяма част от населението (даваща възможност за информационно разпространение на общодостъпен език) и (3) модернизацията на печатарската техника (предлагаща отпечатване на издания в голям тираж).

Типичен представител на жълтия печат от началото на ХХ век е вестник “Вечерна поща”, издаван от 1900 г. до 1914 г. Той е създаден по инициатива на Борис Сарафов и д-р Никола Генадиев. Те кроели планове за български вестник по европейски образец, в който обстойно и аргументирано да се разглеждат проблемите на българите, останали под турска власт в пределите на Македония и Одринско след Освобождението. Спомоществуватели за издаването на вестника са двама висши чиновници от осигурително дружество “Балкан” (свързано със западни капитали) – Ставри Наумов и Петър Михайлов.

Първоначалоно главен редактор на вестник “Вечерна поща” става Стоян Шангов, чието перо се славело с хумор, “усмиващ ситите и величаещ гладните”. Стоян Стойков Шангов е роден на 1 август 1867 г. в с. Енидже, Лозенградско. След като завършил средното си образование минал през учителски семинар в Одрин и бил няколко години учител из селата в Лозенградско и Хасковско. Слушал е лекции в Сорбоната в Париж и в университетите на Одеса и Киев. Макар да останал без висше образование, бил човек с богата култура и солидни знания за времето си.

Какъв човек е бил Стоян Шангов?

"Стоян Шангов - казва ни известният журналист и публицист Димо Казасов /1886-1980/ в книгата си "Улици, хора, събития" - бе една много живописна фигура. Нисък, пълен, набит, той се обличаше с рядка за времето виенска елегантност: костюм от светъл английски плат, сиво бомбе с плоско дъно, цветна копринена жилетка, между джобовете на която висеше масивна златна верижка на часовник, бастун със сребърна дръжка, светли ръкавици..."

"Стоян Шангов дойде в София през 1896 година. - пише конкурентът му от в. "Дневник" Георги Николов /1869-1944/. - Не познаваше никого, но бе достатъчно интелигентен и с жив темперамент. Той се изяви не само като голям журналист, но и като голям хуморист... Беше и добър познавач на българската история. Той владееше гръцкия език и това му помагаше да чете старите гръцки историци. От чуждите езици владееше още литературно сърбохърватски, руски, френски, малко английски и говореше турски..."

В София започнал кариерата си с ръкописен, отпечатван на хектограф, хумористичен вестник "Глад", от който не е запазен нито един брой. От 1 април 1897 г. Стоян Шангов постъпил като редактор във в. "Отзив", а година по-късно започнал да издава седмичния хумористичен вестник "Фенер" (като притурка на "Отзив" издавал и "Дяволско шило"). По това време той не се боял да застане открито срещу политиката на правителството на д-р Васил Радославов, за което бил изселен от столицата и заточен в Хасково.

Д-р Никола Генадиев и Борис Сарафов, благодарение на голямото си политическо влияние, успяват да издействат отмяната на заповедта на министър-председателя и Шангов бил върнат в София. Ставри Наумов и Петър Михайлов се сдружили с него и сключили споразумение за издаване на вестник “Вечерна поща”, чийто първи брой излиза на 24 август 1900 година.

До 11 януари 1902 г. се издава 3-4 пъти седмично (в понеделник, вторник, четвъртък и събота), а от тази дата нататък става ежедневник. В столична градска библиотека се пази архив на вестника от 1902 г. до 1910 година. Моят доклад се основава на архивите от 1902 г. до 1905 г. и двата тома на архивите от 1910 година. Първоначалното мото на вестника е било: “Вестник “Вечерна поща” за политика, литература, икономия и индустрия”, но в последствие се променя на: “Новини от цял свят”. Ветникът се списва в 4 страници, като първа страница съдържа платени обяви (1 ред = 1 лев) и рубрики, които преминават на втора и трета страница, като: “Живота в чужбина”, “Вести из чужбина”, “Житейски ситнеж”, ”Из Македония”, “Македонски работи”, “Народно събрание”, “Търговски, финансови и икономически работи”, “Съдебна хроника”, “Юридическа хроника”, ”Театрална хроника”, “Научна хроника”, “Последни новини”, „Бюлетин за времето” и други. Впечатление правят рубриките “Шарен свят” (в която Шангов осмива всичко из частния, обществения и политическия живот на столицата, което му се е виждало нередно; критикувал остро управляващите и княза) и “Женски свят” (рубрика-белег за модернизацията на патриархалното българско общество). На страница втора задължително присъства подлистник, а на страница трета от 28 март 1902 година започва публикуването на голяма рубрика, наречена “Последен час”. Страница четвърта във всички броеве на вестник “Вечерна поща” е отредена за обяви и реклами. Изключение правят броевете от 10 януари до 7 февруари 1910 година, когато вестникът се издава в 6 страници и включва 2 подлистника, повече статии и реклами, а на четвърта страница се публикуват рубрики за изкуство, култура, търговия и финанси. От гледна точка на съдържанието главна външнополитическа тема е положението в Македония и Одринско (информация за насилието над българите, въстанията и зов за помощ на бежанците).

Стоян Шангов бил изявен славянофил и русофил и не е отстъпвал от убежденията си. Той имал смелостта да влезе в остър конфликт с русофобите Ставри Наумов и Симеон Радев (който по това време е репортер за вестника), както и да си навлече гнева на д-р Никола Генадиев (министър на търговията и земеделието по време на управляващите либерали). Така на 19 октомври 1908 година Шангов не бил допуснат до редакцията на вестник “Вечерна поща” от няколко въоражени лица. След изгонването си той започнал да издава своя “Вечерна поща” с надеждата, че си е изградил достатъчно солидно име сред читателите. Така за кратко съществуват два вестника „Вечерна поща” – Наумовият и Шанговият. Но Шангов не успял да задържи читателите си и бил изместен от вестник “Дневник”. На няколко пъти спира вестника, започва да го пуска веднъж седмично, но затънал в дългове и през 1922 година бил принуден да спре окончателно издаването.

Според Димо Казасов "Стоян Шангов е родоначалник и създател на българския сензационен вестник". Такава е оценката и на акад. Владимир Топенчаров: "Шангов - журналист на пожарите и сензациите... "Вечерна поща" направи политическата карикатура постоянно явление в българския печат".

След отделянето на Стоян Шангов главен редактор на вестник “Вечерна поща” става Симеон Радев – също добър журналист, чиито великолепни интервюта утвърждават този журналистически жанр в нашия печат. Голям интерес предизвикват и неговите пътеписи, политически памфлети и кореспонденции от европейската му обиклока през 1903 година.

Ето нещо любопитно из спомените на Стефан Танев за българската журналистика по онова време: „Издателите прибягваха до различни трикове, за да пре­дизвикват публиката да чете. Много са те, но най-знамени­тият, струва ми се, ще остане тоя на Шангов. Историята се разиграва преди още аз да ста­на вестникар, още по време на англо-бурската война. За Трансваал беше заминал като доб­роволец да се бие с бурите сре­щу англичаните запасният ка­питан Бозуков. Изпрати и ня­колко кореспонденции на “Ве­черна поща”. Един ден Шангов отива на битпазар и купува от тревата, с която пълнят ка­напетата. Ако не се лъжа, на­ричат я морска трева. Издава афиши, че кореспондентът на вестника изпратил като пода­рък на читателите трева от бойните полета на Трансваал, оросена с кръвта на храбрите бури. В броя на “Вечерна по­ща”, който ще излезне на след­ния ден, във всеки екземпляр ще бъде сложена по малко от тая свещена трева, за да има от нея всеки читател. Събра няколко момчета, които след излизането на всеки брой от машината слагаха по малко трева от купената от битпазара. “Вечерна поща” в тоя ден се разграби като топъл хляб.

Находчив беше както Шангов, така и Ставри Наумов. И докато бяха наедно, вестни­кът вървеше. Все те издадоха и първия ро­ман в България на брошури. Излезе, ако не се лъжа, в 1905 г. Сензационен роман. Носеше заглавие “потайностите на принц Карло”. Към всяка бро­шура имаше купон, който чи­тателите на романа трябва­ше да събират, за да вземат участие в томболата, която ще се разиграе след свършване­то на романа. Читателите ще получат редица награди. Меж­ду тях имаше билети за отива­не и връщане до Виена, до Па­риж. “Потайностите на принц Карло” постигна нечуван успех. Нямаше тогава печатница в София, която да бъде в със­тояние да я печата. Издатели­те на “Вечерна поща” се видя­ха принудени да ангажират шест печатници, в които се печаташе романът. Нито една книга до днес, излязла в Бълга­рия, не е имала такъв успех, не е достигала такъв тираж. Българинът винаги ще си ос­тане българин. Читателите на романа получиха само по-малките награди. Всички по-го­леми награди се паднаха на са­мите издатели, било чрез слу­гините им, било чрез техни близки. Издадоха след това и втори роман на брошури, “Ужасите на затвора”. И той има успех, но съвсем не може да се сравни с тоя на първия.

Всичко, което ставаше в ка­марата, се изнасяше в печата. Сновяхме из кулоарите, киснех­ме в бюфета и изнасяхме всич­ко, каквото чуехме да се гово­ри между депутатите. Разискванията в заседанията на болшинството се изнасяха в такива подробности, както се изнасяха и заседанията на пле­нума. Най-интимни­те разисквания, изказваните недоволства, нападките срещу правителството от неговите депутати, всичко това става­ше обществено достояние. Из­насяхме го във вестниците. Това дразнеше правителство­то, дразнеше и бюрото на ка­марата.”

Вестник “Вечерна поща” наистина е имал голяма тежест в българското общество! В края на 1902 година се публикуват факсимиларни писма, които на 15 януари 1903 година по време на първата редовна сесия на 12-тото Народно събрание предизвикват скандал сред заседаващите:

Т. Теодоров: На основание чл. 69 от правилника, имам да отправя едно питане лично към г. Министра на Вътрешните Работи и ще го моля да ми отговори на това питане. От няколко време насам в столичния ежедневен вестник "Вечерна Поща" се обнародваха ред факсимилирани писма и телеграми, произходящи от г. Людсканова, днескашният Княжески Министър на Вътрешните Работи, писани през 1892 г., адресирани на лица със загадочни названия, непознати поне в обществото, някой си Анастасиев и някой си Христов, от съдържанието на които клони да се установи по един доста положителен начин, че г. Людсканов е бил един от главните интелектуални участници в убийството на бившия през същата 1892 г. в Цариград Княжески дипломатически агент, Д-р Вълкович, а така също, че бил също такъв интелектуален съучастник в други ред престъпни дела от същия род, приготовлявани против други държавни служители и даже против Държавния Глава. Общественото мнение в България, здравото българско общество, онази поне негова част, която винаги прави съществено различие между политическите престъпници — за които и другаде се дава амнистия, и в България има дадена такава — и обикновените убийства или обикновените престъпления, за които амнистия не се дава и няма дадена, това обществено мнение се видя още от самото начало на печатането на тия факсимилета на писма и телеграми много неприятно сюрпризирано, защото това общество не може да разбере и не може да допусне, че в България, тая най-млада в Европа конституционна и свободна държава, може участниците на едно и също злодеяние да се третират така различно: (...) Народното представителство, голяма част от народните представители, и аз в това число, очаквахме, че г. Министърът на Вътрешните Работи, при подобно положение на работата, ще да вземе мерки, за да се осветли въпросът и да не остане никой в България и вън от нея, да мисли и вярва, че хора, които не са си разчистили сметките с правосъдието, могат да заемат у нас такива почетни места като министерските. А за тази цел г. Министърът имаше досега, в продължение на няколко месеца, пълна възможност да направи нещо, да направи именно онова, което всички хора в другите страни, вред, в неговото положение биха направили. То е: било че писмата са истински, било че са фалшифицирани, да сезира съдебната власт с това тежко обвинение и като се оттегли от мястото си, г. Людсканов да даде пълна свобода на тези съдебни учреждения да изпълнят дълга си по закона, в какъвто случай цялото общество щеше да има едно пълно и авторитетно осветление, убийците щяха да си бъдат убийци и щяха да се третират като убийци, а министрите щяха да си останат министри, чисти от всякакво подозрение. (...) Истина е, че г. Министърът на Вътрешните Работи, доколкото моите сведения се простират, като не направи това, направил е друго нещо — заповядал е, в. "България", официозният вестник на правителството, да опровергае някои от тия писма и да омаловажи тяхното значение; но това опровержение и това омаловажаване са толкова слаби, толкова маловажни, щото те не могат да удовлетворят и осветят никого. (...) никой вече в България не дава никакво доверие на онова, което се пише във в. "България" Така че, при настоящето положение на работата, аз си позволявам да запитам г. Министра на Вътрешните Работи, да отговори тук пред народното представителство: писмата, които се обнародват факсимилирани, или телеграмите, истински ли са или са фалшиви; ако са фалшиви, то във всичката ли си цялост са фалшиви, в част ли от съдържанието им и в коя именно част, за да знаем каква именно важност да им даваме. Но в единия или в другия случай, били те истински или фалшиви, не мисли ли г. министърът, че беше негов дълг наложителен досега да сезира съдебната власт с въпроса и, ако те са истински, да изпълни дълга си съдебната власт по закона спрямо техния автор и да се произнесе, амнистирани ли са или не, подлежат ли на наказание или са за възхваляване, за препоръчване на младото поколение; ако ли пък са фалшиви, да намери наказанието си фалшификаторът, за да не смущава общественото мнение и в същото време да не хвърля такова едно тежко обвинение върху личността на г. министра, което обвинение, по причина че е обвинен в злодеяние, не засяга само неговата лична чест, а се отразява много пагубно и върху достойнството на онзи висок пост, който той занимава.”

Това заседание е отразено и от вестник „Вечерна поща”, като впечатление прави, че е предадено по възможно най-обективният начин – като пиеса, без да се анализират или нападат говорещите. Единствено на края на статията има коментар: „С това инцидентът се свършва, без да остави особено впечатление.”

Приложение към моя доклад има на mail-a на blog-a, папка "Доклади"!