В памет на малката Гергана, починала в следствие на направена операция на сливици по лекарска грешка
Дяволът ми предлагаше срамна сделка от няколко дни. Беше се настанил в мен. Аз не го поглеждах, но той ме контролираше. Отваряше и затваряше клепачите ми, натежали от неспирната болка. Сърцето ми се превиваше от болка, да бе скала щеше да се пропука, да бе удар, щеше да се повали... Ама буташе от вътре, напираше, пулсираше. Кръв... кръв... кръв...
Стон след стон, звън на преспански камбани, удряше ме онзи отвътре и аз го удрях. Той ме цели, и аз него. Кой беше той, че да ми предлага срамна сделка, а и да търгува с душата ми. Онази преживяла толкова и още не видяла нищо.
Леглото в стаята бе празно, на него все още дишаха мъховете от разсъблечената плюшка. От едната страна детската обувка- самотна. От другата детската количка, спуснала се с бясна скорост към отвъдното. Беше пусто. Носталгично. Тихо. Нито гък. Мъртва тишина!
Черно наметало се спускаше от входната врата, стените бяха облепени с нея. И тя говореше. Присъстваше. Беше духом, но не и тялом.
Трупът на детското сърце дишаше, а дяволът водеше преговори с родителите. Не им позволяваше да отнесат рожбата си. А те, гледаха, но не виждаха, бореха се и не вярваха. Бяха попаднали в гробница, човешка. Секундомерът отчиташе тяхното чакане- да получат трупа на 5-годишната си рожба. И то по Коледа, когато уж хората са добри.
А, ти Дяволе, си играеше с тях. Малкият ковчег едва побираше бледия труп на погубения по нелеп начин живот. Страх, колко страх?
А, ти Дяволе, искаше пари и пиршество. Душата ти мръсна, не държала никога клетва. А, ти имаш ли деца, касапин? Наряза детския живот, накълца го на парчета. И дали, ако аз сега събера всички парчета, ще я върна. Не- никога! Защото е късно! Късно е за прошка! Яж, пий, весели се на Коледа, бъди себе си, такъв какъвто винаги си бил, облечен в бяло егоист.
Колата пътуваше бавно, разсъблеченото голо телце бе получило отпечатъка на нашата некадърност и немарливост. Жадните за живот очи бяха заспали завинаги. Свещта догаряше. След нея се редяха още куп. Дяволът им даваше живот, пращаше им огън. Пламъците се гонеха. Гонеха се с бързите детски стъпки.
В книжката с картинки дишаше още тя. Бяха живи отпечатъците на малките и пръстчета по всяка нейна вещ. Изпращаха я. А, ти Дяволе, я посрещаше. Дланта и гореше. Бяха изрисувани трите дълги линии на живота. Бузките и събрали цялата "лекарска компетентност". Нещо беше заседнало в гърлото й? Гореше от болка, пръстта я пое и отнесе вечно в своите прегръдки.
Страх ме е, Боже. Място не си намирам, а тя ми махаше от високо. Само снимките й говореха за нея. Ти още ли ме гониш, Дяволе, проклет?
Яница МАРИНОВАМинко ЧЕРНЕВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар