 |
| Фотограф: Крум Стоев в-к "Политика" |
- Клас стани!
- Клас мирно!
- Добър ден, деца!
- Добър ден, госпожо!
Помните ли това? Ами училищния звънец. Бележките, които си пращахте, докато класната беше с гръб към вас и най-старателно Ви обясняваше, чертаейки на дъската за котангес. Помните ли голямото сметало, на което се научихте да събирате. Първата песен. Първата изкарана двойка. Първото падане от козата, докато учителят по физкултура Ви тормози за оценката за срока. Първата спечелена олимпиада. Първото излизане на голяма сцена. Първите истински приятелства. Първите скатавки в час...
Помните ги. Знам!
Преди шестнадесет години за първи път усетих датата 15 септември. Какво общо има това? Ако имате търпение да изчетете това до край, ще разберете. В случай че прехвърлите копчето на друг канал, не Ви се сърдя.
Днес е празник!
За повечето от нас днес е поредният работен ден, а за мнозинството от днешните ученици е цяло щастие, че се пада събота и новата учебна година ще стратира с два дни закъснение.
Ако работите като журналист и сте по-хитрички (а в случай че не сте - то шефовете ви ще ви го наложат), ще направите репортажче за това как някой преди петнадесет години на тази дата прекрачва прага на родното училище. Уви, изпуснах си възможността! При мен вече са шестнадесет.
Никога няма да забравя първия си учебен ден. Архивните снимки показват колко силно майка ми е била привързана към морето. Облечена съм в моряшка рокля като истински капитан и с огромна бяла пандела в косите.
По мое време явно панделите бяха хит. Много съм разбирала, но така ме е приготвяло родителското тяло. За капак най-добрата ми приятелка беше със същата рокля. Явно майките ни са пазарували от един и същ магазин. И така моряците тръгнаха на училище. Още си спомням как трябваше да чертаем онези петолиния - разделители. Тогава все още не знаехме всички букви и не можехме да пишем "Домашна работа". За това рисувахме. Какъв чар, каква детска наивност!
Първото голямо спортно състезание беше във втори клас. Щафетно бягане. Моят отбор победи, а аз бях се изтърсила почти на финалната права. Това бяха първите ми уроци на задружност, екипност. Междучасието беше класическо - баничка с боза или кифла с шоколад. Баба ми ми приготвяше едни сандвичи и в началното си ги носех в раницата. А какви кифлички правеше...
Помня, момчетата ги изяждаха преди мен. А раницата, раницата тежеше повече от мен. Във всеки разделител старателно още от вечерта се подготвяха учебник, тетрадка за работа в клас и домашна работа, и куп помагала. Бележникът се надписваше от баба ми. Единствената, която пише красиво в семейството.
Моето училище бе специално, сакрално място. И до ден-днешен като минвам оттам нещо вътрешно се надига в мен. Училището бе всичко. Нещо, което се събира в теб и е с теб навсякъде. Приижда в съня ти, докосва всяко едно сетиво. А зелените училища и екскурзиите оставиха своето неповторимо Аз в един кашон, нареден с емоции. Най-отдолу е правилникът за поведение, който всеки ученик преди тръгване получаваше, следва носната кърпичка с посланието на Мартин, после е спреят за най-нестандартна прическа, а най-отгоре купчинка снимки с шантави физиономии.
15 септември беше онази очаквана дата. Знак, че синьото и щуро лято е приключило. Че е настъпило времето да се купят цветя за всички учителки и че прекрасното предстои. Всеки 15 септември минаваше с пита и здравец, с менчето и разлятата вода за успех. Преминаваше в дълги разговори за това кой какво е направил през лятото и се "обуваше" в новия учебен план. Разбира се, всеки искаше да ни стресне, че тази година ще бъде доста по-сложна от предходната. Но ние бяхме безстрашни.
В едно есе бях писала: "След време ще се върнем пораснали, с прошарени коси и потъмнели очи и малко изморени от непримиримата борба с живота, с лица, издълбани от безпощадните ножове на времето и само старото училище и сърцата ни ще бъдат все същите." И днес се връщам. Отново. Така израснах аз. Днес очакването на 15 септември е по-различно, струва ми се! Но каквото и да е то, си е Очакване!
Нужно ли е да спорим за тетрадки с корици на фолкдиви, за правилници и наредби. Хванете детето си за ръка и му покажете сакралното. Всичко започва от първата крачка в училище. Сега, моля предоставете извинителните бележки! В полетата старателно попълнете наименованията на предметите и имената на преподавателите. Готови ли сте? Забравихте най-важното... Желая Ви успешна нова учебна година!
Сега се усмихнете за снимка. После минете през дирекцията, за да заявите дата за първата си екскурзия.
Има нов ученик в класа. Кой е дежурен днес? В какво състояние е дъската? Честит първи учебен ден!
П.С.: На някого може да се види странно, че пиша за първия учебен ден през мен, през моята история. Винаги съм мислила, че човек трябва да споделя свободно емоциите си. Само така се получава размяна на опит и пренос на енергия. А, повярвайте ми, за това си струва да се Живее. Последните две години се връщах в класните стаи на толкова ученици - за семинари, за общи проекти, които правехме. Щастлива съм, че те ми вярват. Този текст е и за вас!
Яница Маринова
Всичко от автора
 |
| От кой клас бяхте?! снимка: Златомира Костова |
Ако работите като журналист и сте по-хитрички (а в случай че не сте - то шефовете ви ще ви го наложат), ще направите репортажче за това как някой преди петнадесет години на тази дата прекрачва прага на родното училище. Уви, изпуснах си възможността! При мен вече са шестнадесет.
Никога няма да забравя първия си учебен ден. Архивните снимки показват колко силно майка ми е била привързана към морето. Облечена съм в моряшка рокля като истински капитан и с огромна бяла пандела в косите.
По мое време явно панделите бяха хит. Много съм разбирала, но така ме е приготвяло родителското тяло. За капак най-добрата ми приятелка беше със същата рокля. Явно майките ни са пазарували от един и същ магазин. И така моряците тръгнаха на училище. Още си спомням как трябваше да чертаем онези петолиния - разделители. Тогава все още не знаехме всички букви и не можехме да пишем "Домашна работа". За това рисувахме. Какъв чар, каква детска наивност!
Първото голямо спортно състезание беше във втори клас. Щафетно бягане. Моят отбор победи, а аз бях се изтърсила почти на финалната права. Това бяха първите ми уроци на задружност, екипност. Междучасието беше класическо - баничка с боза или кифла с шоколад. Баба ми ми приготвяше едни сандвичи и в началното си ги носех в раницата. А какви кифлички правеше...
Помня, момчетата ги изяждаха преди мен. А раницата, раницата тежеше повече от мен. Във всеки разделител старателно още от вечерта се подготвяха учебник, тетрадка за работа в клас и домашна работа, и куп помагала. Бележникът се надписваше от баба ми. Единствената, която пише красиво в семейството.
Моето училище бе специално, сакрално място. И до ден-днешен като минвам оттам нещо вътрешно се надига в мен. Училището бе всичко. Нещо, което се събира в теб и е с теб навсякъде. Приижда в съня ти, докосва всяко едно сетиво. А зелените училища и екскурзиите оставиха своето неповторимо Аз в един кашон, нареден с емоции. Най-отдолу е правилникът за поведение, който всеки ученик преди тръгване получаваше, следва носната кърпичка с посланието на Мартин, после е спреят за най-нестандартна прическа, а най-отгоре купчинка снимки с шантави физиономии.
15 септември беше онази очаквана дата. Знак, че синьото и щуро лято е приключило. Че е настъпило времето да се купят цветя за всички учителки и че прекрасното предстои. Всеки 15 септември минаваше с пита и здравец, с менчето и разлятата вода за успех. Преминаваше в дълги разговори за това кой какво е направил през лятото и се "обуваше" в новия учебен план. Разбира се, всеки искаше да ни стресне, че тази година ще бъде доста по-сложна от предходната. Но ние бяхме безстрашни.
В едно есе бях писала: "След време ще се върнем пораснали, с прошарени коси и потъмнели очи и малко изморени от непримиримата борба с живота, с лица, издълбани от безпощадните ножове на времето и само старото училище и сърцата ни ще бъдат все същите." И днес се връщам. Отново. Така израснах аз. Днес очакването на 15 септември е по-различно, струва ми се! Но каквото и да е то, си е Очакване!
Нужно ли е да спорим за тетрадки с корици на фолкдиви, за правилници и наредби. Хванете детето си за ръка и му покажете сакралното. Всичко започва от първата крачка в училище. Сега, моля предоставете извинителните бележки! В полетата старателно попълнете наименованията на предметите и имената на преподавателите. Готови ли сте? Забравихте най-важното... Желая Ви успешна нова учебна година!
Сега се усмихнете за снимка. После минете през дирекцията, за да заявите дата за първата си екскурзия.
Има нов ученик в класа. Кой е дежурен днес? В какво състояние е дъската? Честит първи учебен ден!
П.С.: На някого може да се види странно, че пиша за първия учебен ден през мен, през моята история. Винаги съм мислила, че човек трябва да споделя свободно емоциите си. Само така се получава размяна на опит и пренос на енергия. А, повярвайте ми, за това си струва да се Живее. Последните две години се връщах в класните стаи на толкова ученици - за семинари, за общи проекти, които правехме. Щастлива съм, че те ми вярват. Този текст е и за вас!
Всичко от автора
А МОН мисли ли мисли и накрая сътворят някоя глупост. От позната днес разбрах, че задължителната занималня не е подготвена да поеме желаещите да си оствят детето целодневно в училище?! Странно. Нали уж е с наредба гласувано прегласувано и т.н.. Това е нашата жалка държавица БЪЛГАРИЯ. Наредби, наредби и пак наредби та чак и закони за образованието и здравето на децата ни. Но като не ги изпълняват дори тези, които са ги измислили какъв е смисълът да ги има? Като например здравословнот хранене?! То горките деца до края на месеца нямат нито "здравословната сутрешна закуска" в училище, която впрочем е само 3 дни (за повече няма пари) и е от чашка мляко или една ябълка?! Чакай после това дете да има сили.
ОтговорИзтриванеКолко много примери има още за българското родно училище, ама какво от това?