НОВАТА ЖУРНАЛИСТИКА: Тясната уличка

Снимка: Елена Донкова

Тясната уличка спеше сред големите. Сянка й пазеха черниците на доброто. По тях винаги се раждаше нещо красиво. Разперените и улегнали клони идваха да подскажат за зрялостта на дървото и за мечтата му някой малчуган да се покатери, за да събере в шепа малко чернички.

Моята черница беше плачеща. Когато дланта ми бе малка, колкото да побере пет-шест бели черници, си мислих, че е лошо едно дърво да е плачещо. Подозирах, че се крие нещо тъжно в него. Но нищо не е случайно. Защото именно в тъгата човек често намира вдъхновението.

Между клоните често се получаваше задръстване, но не от това софийското. Просто плодът бе в изобилие. Малко преди седем тази сутрин в една малка тясна уличка долових подобна черница. Същата като въображаемата на детството. Тази, при която имах избор да остана колкото и както си поискам. Без да ми бъде налагано да бъда в група, да започвам детската градинка още на четири. Прощавайте, аз имам избор!

И не защото не съм любопитна към света и новите знания, а именно защото не искам някой да ме пъха в тясната уличка. Тази, в която ще бъда рамкирана. Съжалявам, но рамки може да има само картината на стената в хола. Същата, която очертах с химикал.

Аз не разбирам от политика..., но разбирам от черници. Като смачкаш плода, остава един сок. И другото умира. Не желая някой да ме настъпва с лъскавата си депутатска подметка. Детското въображение не представлява типизирана характеристика на света, а негов приказно-фантазен образ, в който детето горещо и силно вярва.

Аз вярвам в черниците! Вярвам в правото на родителя ми да избира!

Уличката на днешния ден бе малка и тесничка. Едно кафе ме привлече с намигването си. Влизам. На горния етаж висят пет хлапета. Поръчвам си кафе. Управителят пуска телевизора. Поредният обир. Извършен от деца. Забележете - младежи между 14- и 16-годишна възраст.

Според разните му изследвания въображението на човек се формира до 14. година. По-късно той вече следва този модел на въображение и само го пренася. Нишката е тънка, драги ми Родари! На четиринадесет аз рисувах слънца по улицата. А днес деца влизат, да ограбят, за да имат слънца.

Още съм на четири!

Как се преобърна този Космос. Не ми е нужно да слушам експертни мнения как да спрем агресията. А нима някой за тия години навлезе истински в черничевата улица? Нима някой засади до нея НАДЕЖДА? Нима някой уши полички и панталонки, пълни с доброта?

Излизам! Нещо ме задушава! Пред мен надпис: ПАНЕ! Така се казва името на кафето. (Извинете, няма никакво продуктово позициониране. Защото у нас стана, че каквото и да напишеш, все ще е за някого.) Тогава пак изкрещя онази черница. Върна се викът на моята приятелка Меги! Като играехме и не се съгласяваше с нещо, тя си казваше: "Па, Не!". С ударение на първата сричка.

Съжалявам. В другата стая ме чака йо-йо! Бързам! Още съм на четири. И няма да влезна в рамката. Ще си живея на улицата с черниците!