 |
| Фотограф: Златомира Костова |
Текстът участва в ЕкспериментЪТ: "Кой ни събуди?" на Новата журналистика.
Много пъти са ми казвали, че съм наивна. Наистина доста често ми се иска нещата да се случват така, както трябва, а не „както дойде”. Искам всичко да е наред, всеки да си върши работата съвестно, светът да е чист и подреден (и в пряк, и в преносен смисъл). Чист и подреден... Всъщност съвсем наскоро разбрах невъзможността на това желание. Отрезвяването беше шокиращо и за съжаление незабравимо. Пробудих се от розовия сън ден преди Деня на народните будители.
Казват, че в България образованието вече не е на ниво. Едва ли са много обаче хората, които знаят какво е нивото на образованието в българското село. Аз самата научих това наскоро – само няколко месеца след като завърших магистратура, започнах работа като възпитател в едно селско училище. Работата не ми е точно по специалността, но поне е в педагогическата сфера. Изненадах се неприятно от много неща, но продължавах да мисля, че ако съм всеотдайна и упорита ще подобря възпитанието на децата.
Колегите ми ми казваха, че скоро ще сляза на земята. И се оказаха прави. Трийсет и първи октомври 2012 г., едно училище някъде в България. Организирано е кратко тържество по случай предстоящия Ден на народните будители. Поканени са всички ученици и учители. Събитието е в достатъчно голяма зала. Преподавателите по български език и литература са подготвили кратка презентация и програма, в която ученици четат стихове от български поети-будители. Още преди началото в залата цари хаос. Опитите на учителите (в това число и моите опити) за въдворяване на ред са не само неуспешни, но и жалки.
Учениците около мен говорят силно, дори викат, някои ядат слънчогледови семки и плюят люспите навсякъде. С нетърпение чакам началото на програмата, за да спре поне шумът. На сцената се качва директорът и обявява причината на събитието, както и кой го е подготвил. Думите на директора, макар и произнесени на микрофон, остават, като че незабелязани. Шумът е все още налице. Двама ученици говорят дори още по-силно, за да надвикат директора. Но точно в този миг краткото директорско слово приключва и в настъпилата относителна тишина отчетливо прозвучава сочната псувня на единия ученик, отправена към другия. Аз съм стъписана.
Но само секунда по-късно следва вторият удар – реакцията на другите ученици: бурни аплодисменти! Трети удар – реакцията на изложилия се ученик: всъщност той не мисли, че се е изложил, защото вместо да се засрами приема с радост ръкоплясканията. Четвърти удар – реакцията на директора: няма такава реакция. Изглежда случилото се, се приема като нещо нормално и само на мен ми прави потресаващо впечатление. Чувствам се пречупена и някак празна.
В следващите минути ученици сричат на сцената едни от най-ценните български стихотворения, а учениците от публиката не им обръщат никакво внимание. Творбите са похабени и осквернени. Но явно отново само аз смятам така. Още преди края на честването голяма част от учениците напускат шумно и невъзмутимо залата. И всичко това на фона на презентация с ликовете на българските будители.
„Паисий Хилендарски... – Дай малко семки, ма!
– Христо Ботев... – Ей, ’айде да излизаме, к’во ша ги гледаш тия!...”.
След края на тържеството се връщам в класната стая със своите ученици. Опитвам се да им обясня, че поведението на всички е било неправилно, че трябва да се държат по-прилично и уважително в подобна ситуация. А това, което виждам в очите им е най-страшното – безразличие и празнота. Те не осъзнават, че са се държали лошо, казват ми, че се държат така на всяко подобно събитие и досега никой не им е правил забележка.
Думите ми не достигнаха сърцето и съзнанието на нито един ученик. Тъжно. Няколко дни по-късно осъзнах случилото се – разбрах, че съм се „пробудила”. Вече не летя из облаците и не вярвам, че сама мога да променя света. Чудя се дали си бях по-добре преди – щастливо заблудена, или сега – разочарована, но приземена. Ето как един псуващ ученик може да бъде наречен съвременен будител. Това е по-различна гледна точка, но пък е истинска. Да оставим клишетата за съвременните будители и да погледнем грозната истина в очите. Когато аз я видях, се изплаших за бъдещето на славния ни народ. А вие?
автор: Ел
училищен възпитател
за ЕкспериментЪТ: "Кой ни събуди?"
Много пъти са ми казвали, че съм наивна. Наистина доста често ми се иска нещата да се случват така, както трябва, а не „както дойде”. Искам всичко да е наред, всеки да си върши работата съвестно, светът да е чист и подреден (и в пряк, и в преносен смисъл). Чист и подреден... Всъщност съвсем наскоро разбрах невъзможността на това желание. Отрезвяването беше шокиращо и за съжаление незабравимо. Пробудих се от розовия сън ден преди Деня на народните будители.
Казват, че в България образованието вече не е на ниво. Едва ли са много обаче хората, които знаят какво е нивото на образованието в българското село. Аз самата научих това наскоро – само няколко месеца след като завърших магистратура, започнах работа като възпитател в едно селско училище. Работата не ми е точно по специалността, но поне е в педагогическата сфера. Изненадах се неприятно от много неща, но продължавах да мисля, че ако съм всеотдайна и упорита ще подобря възпитанието на децата.
Колегите ми ми казваха, че скоро ще сляза на земята. И се оказаха прави. Трийсет и първи октомври 2012 г., едно училище някъде в България. Организирано е кратко тържество по случай предстоящия Ден на народните будители. Поканени са всички ученици и учители. Събитието е в достатъчно голяма зала. Преподавателите по български език и литература са подготвили кратка презентация и програма, в която ученици четат стихове от български поети-будители. Още преди началото в залата цари хаос. Опитите на учителите (в това число и моите опити) за въдворяване на ред са не само неуспешни, но и жалки.
Учениците около мен говорят силно, дори викат, някои ядат слънчогледови семки и плюят люспите навсякъде. С нетърпение чакам началото на програмата, за да спре поне шумът. На сцената се качва директорът и обявява причината на събитието, както и кой го е подготвил. Думите на директора, макар и произнесени на микрофон, остават, като че незабелязани. Шумът е все още налице. Двама ученици говорят дори още по-силно, за да надвикат директора. Но точно в този миг краткото директорско слово приключва и в настъпилата относителна тишина отчетливо прозвучава сочната псувня на единия ученик, отправена към другия. Аз съм стъписана.
Но само секунда по-късно следва вторият удар – реакцията на другите ученици: бурни аплодисменти! Трети удар – реакцията на изложилия се ученик: всъщност той не мисли, че се е изложил, защото вместо да се засрами приема с радост ръкоплясканията. Четвърти удар – реакцията на директора: няма такава реакция. Изглежда случилото се, се приема като нещо нормално и само на мен ми прави потресаващо впечатление. Чувствам се пречупена и някак празна.
В следващите минути ученици сричат на сцената едни от най-ценните български стихотворения, а учениците от публиката не им обръщат никакво внимание. Творбите са похабени и осквернени. Но явно отново само аз смятам така. Още преди края на честването голяма част от учениците напускат шумно и невъзмутимо залата. И всичко това на фона на презентация с ликовете на българските будители.
„Паисий Хилендарски... – Дай малко семки, ма!
– Христо Ботев... – Ей, ’айде да излизаме, к’во ша ги гледаш тия!...”.
След края на тържеството се връщам в класната стая със своите ученици. Опитвам се да им обясня, че поведението на всички е било неправилно, че трябва да се държат по-прилично и уважително в подобна ситуация. А това, което виждам в очите им е най-страшното – безразличие и празнота. Те не осъзнават, че са се държали лошо, казват ми, че се държат така на всяко подобно събитие и досега никой не им е правил забележка.
Думите ми не достигнаха сърцето и съзнанието на нито един ученик. Тъжно. Няколко дни по-късно осъзнах случилото се – разбрах, че съм се „пробудила”. Вече не летя из облаците и не вярвам, че сама мога да променя света. Чудя се дали си бях по-добре преди – щастливо заблудена, или сега – разочарована, но приземена. Ето как един псуващ ученик може да бъде наречен съвременен будител. Това е по-различна гледна точка, но пък е истинска. Да оставим клишетата за съвременните будители и да погледнем грозната истина в очите. Когато аз я видях, се изплаших за бъдещето на славния ни народ. А вие?
автор: Ел
училищен възпитател
за ЕкспериментЪТ: "Кой ни събуди?"
Няма коментари:
Публикуване на коментар