Снимка: Елена Донкова
Млъкни! Поспри се, Самота! Поне днес! Сведи глава! Днес, когато... Плачат полята. Висят пречупени клони на посети нявга надежди. Реките не си говорят, а само шептят. И сякаш вълните са поспрели. Не желаят да се настигнат. Не им е до раждане на нови вселени.
Преплели са дланите си една в друга като пред молитва. Но защо му е на тоз народ Молитва? Носи се страшна буря, която ечи, изкоренява вековни дънери. А пулсът на живота в таз природа мълчи. Каква самота!
И само там, горе, от небосклона, стои и съблюдава. Българският Христос. Великият. Носителят на пламъка. Онзи, който пося. Той - единственият. Истинският! Смелият! Борбеният!
"Моли се отче, не за мене, а за отечеството България!
Боже, избави България." - това е викът на Апостола преди да бъде избутано бурето из под краката му. И не за другиго, а за тебе, братко, той живя. За това ли отдаде живота си, да се обърне сега в нечие друго измерение, гледайки що се случва днес.
Потрепвам, като си помисля, че спорим в търсене гроба на Левски, а не търсим самия Левски. Светлината. Тя ни е нужна! Нужен ни е онзи Левски, който да живее в самите нас.
Балканът коленичи и се превръща в безсмъртен гроб и от тоя гроб се ражда свободата, ражда се Народът.
Да бих могла да откъсна стръкче от тревата и там да издиря синчец, бих го пренесла в небесата, бих направила от него човек.
За да го пренесеш, за да го има, разказвай. Говори на децата си с възторг за Апостола, пиши на света за него, изпращай писма. И нека чуе таз Самота. Словото на Васил Левски отключва красотата, любовта и вярата. Тези качества пробуждат духа, а предаността ги извисява.
На 6. февруари (18. - нов стил) 1873 година Апостола на свободата е обесен на мястото, където сега се издига неговият паметник в столицата. Смъртта му не просто предизвиква потрес и скръб сред революционните среди и в България, и в Румъния, но и бележи началото на криза и сътресения, от които революционното движение никога няма да се възстанови напълно.
Някъде там, в центъра на една столица, като орел кръжи силата на един поглед. Няма по-чист поглед. Не съществува по-живо внушение! Стоя и ги гледам тез очи... Около тях изкусният човек на изкуството е изградил окови. Деца и младежи поднасят цветя. Гледам ги тез очи и се чудя и мая...
И аз възкликвам като онзи отец от Пловдив, който е съобщил: "Обесиха Васил Левски. ОХ!". Силата на това възклицание кънти в душата ми. Мира не ми дава. Група партийни лица, въоръжени с българското знаме, и групичка симпатизанти се появяват пред паметника. Дошли са да снимат филм. С огромна камера са. Сюжетът им е следният. Водачът се провиква: Раздавайте цветята! И деца се отправиха да положат цветя.
А един чичко зад гърба ми дума на друг: Е, че к'во е направил тоя човек за нас?
И мигом се раждат реки в нечии очи. Видях те. И те усетих. Както никога до сега! И хилядите презентации, които ни караха да правим на времето в училище, не са ме доближили до теб тъй, както днес. Живея така! Самота!
"Бъдете силни, братя, и не щадете силите, нито кръвта си, защото Отечеството ни няма да припише заслугите ви други му, нито пък ще позволи да потънат в забвение. И не забравяйте – Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме."
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
* Това е един от най-трудните текстове, които някога съм създавала. Простете! Велик е само той - Васил Левски... Всяка дума или форма са само опис на едно героично действие. Тези неща трябва да се чувстват!
Всичко от автора
Няма коментари:
Публикуване на коментар