Хуманитарната наука и образованието в България през XXI век

Директно от Студентски исторически център

Фотограф: Елена Донкова

Търсейки традициите и перспективите в образованието, млади хора се събраха на кръгла маса в Студентски исторически център, където разгледаха въпроса с образованието в чест на отминалия 24-ти май, Ден на славянската писменост и култура и възпоменание на делото на св. св. Кирил и Методий. В докладите на студентите и докторантите от Софийския университет „Св. Климент Охридски” присъстваха теми, свързани с морално-нравственото възпитание в училище, преподаването на социални науки в училище и в съвременните учебници по история. Сред засегнатите проблеми се обърна внимание и на как се представят Балканските войни в училище, за рейтинговата система на университетите и за успешните практики на Фентъзи клуб „Светлини сред сенките”. Предлагаме Ви доклада на докторанта от Софийския университет Георги Димов. Темата - „Хуманитарната наука и образованието в България през XXI век”. 

Георги Димов

Анализирайки стъпка по стъпка политиките на модерната българска държава, ще се сблъскаме с две неизбежни аксиоми. Не само за нас, за медиите, а дори и за всеки разбиращ от политика българин. Пари в българското образование се отделят малко, ама много малко, но и да се отделят, приоритетно трябва да бъдат насочени към бакалавърските и магистърските програми в техническите и точни науки. В никакъв случай не и за хуманитарните и обществени научни направления. Познатата стара песен, но валидизирана от факта, че така било в Европа, а и навсякъде по света. Още повече тази панацея щяла да разреши проблема с безработицата, с липсата на квалифицирани кадри, а и с бъдещето и мотивацията на така наречените "млади", каквото и да катексираме днес в този "термин". А явно тази образователна политика може да сплоти и иначе алиенираното ни, отчуждено и анатомизирано общество. Да, ама не. Защото на първо място, това, сякаш все повече "утопично" наше общество е бедно духовно. И ако нещо го обединява през вековете, то това може да бъде единствено рамката на нашата история, култура, фолклор, език и духовност - и в конфесионален, и в чисто идеен план. Но тази желана, или пък нежелана от дадени кръгове амалгама няма как да възникне ex nihilo. Тя би потърсила своите устои единствено в ненужните на пазарната икономика хуманитарни науки. А те, тези научни дисциплини, за съжаление на статистиката на най-различни правителствени и неправителствени организации, центрове и институти не се кодират във величини като "пазар на труда", "частен бизнес" или "малък и среден бизнес". Те са чужди на тези вектори, които иначе имат своята важна и неоспорима роля в съвременното ни общество. На гребена на вълната бивш финансов министър дори не знаеше, че за науката валиден е моделът на много теория - по-малко практика и още по-малко приложими резултати, ноу-хау и патенти. Но този министър бе обявен и за главен археолог на държавата, като не знаеше дори смисъла на историческия термин, който използва - "феодализъм". Присъщ повече на младите в онази далечна епоха, отколкото на "старците". Но както и да е, парадокси в нашето време колкото щеш. 

Хуманитарните науки обаче трябва да са приоритет за държавата. Било то за нейното бъдеще, роля на световната сцена, геополитика и най-вече като гарант за нейното съществуване, за българска национална идентичност. За съществуването на едно морално и що-годе "здраво" общество. Единственото разминаване е, че в контекста на съвременната икономическа действителност, хуманитаристиката започва да добива присъщата й реверсивност, двойственост. Тя се превръща бавно по бавно в приоритет на елитарните, доколкото ги има, класи в България по подобие на англо-саксонския модел. И в приоритет на свободомислещите, но иначе обречени на безработица, млади и духовно богати българи. И ако за първите са отворени полета, за които това образование е необходимост, за вторите тези ниши са не само затворени, а и забранени. По презумпция, явно защото пречат, дават акъл, бунтуват се и най-лошото - мислят. А тези хора по природа са млади, по статистика сложени в графата "бъдещето на България", но иначе ненужни. Така беше поне досега, особено при една перфидна отминала власт. И надявам се, а и направо се уповавам, бъдещето да промени тази своя мрачна и потискаща траектория. А и не че има нещо лошо в англо-саксонския модел, приели сме го, но с някои родни патентовани видоизменения. 

От фунията в трудността на дипломиране сме направили цилиндър. Моделът с акредитацията за частни и държавни училища. Като свободните места в университетите във всеки град и село надвишават бройката на бъдещите студенти.

В учебната аудитория
Фотограф: Елена Донкова

Пошлата реклама с бизнес афилиация, насочена към съвременната народопсихология чрез "лъскави" специалности. Липсата на стратегия в образованието и неусвояване на фондове. Накрая превръщането на кампусите в "градове на греха". Фонд "Научни изследвания". И не на последно място, тъпченето в една посока - пък била тя и европейска, което ни лишава от други пътища на развитие. И тук е мястото да уточним, че от пет водещи в образованието държави само една е европейска, а другите четири са от Азия. Образованието и науката са динамично развиващи се понятия. Но също така хуманитарните науки поне във водещите университети в България, по мои наблюдения, се явяват и индикатор за реалното желание на студентите да се образоват. В полето на широката обща култура и познанието, за разлика от иначе бутафорните и вече приети за гарант за намирането на работа специалности. Които аз все повече оприличавам, разбира се, с голям брой уговорки, на занаятите в древността, в миналото. Т.е. не да се научиш да мислиш, а да работиш, не да се научиш да разсъждаваш, а да изкарваш пари, не да си полезен на обществото, а да се превърнеш в една малка бримка от него - в най-добрия случай в т. нар. "средна класа", която не критикува, а купува на кредит, каквото може. 

Иначе да си бизнесмен, мечта на всяко по-необразовано българско семейство, е факт в днешното общество. В кръга на шегата, разбира се, но тази фикция съществува. Химера на бедността и мечтаното бъдеще, но и болест сред духовните ценности на младежта. Или по-скоро окови на конформизма. И тъй като дискурсът за ролята на хуманитаристиката в съвременното общество е в твърде актуална, ето още няколко важни, поне за мен, аспекти. Приехме Историята, Κλειώ, за която аз често говоря, тъй като съм историк, за ненужна "старица". Тя болезнено напомняше за нашата гузна историческа съвест, заради което естествено се отрекохме от нея. Вадим фрагментирани спомени от блатото на забравата само като националистични аргументи в политиката на лична облага. По официални приеми, форуми и събития. За нас Историята остана "напълно хуманитарна", неясна наука, а може би и

Фотограф: Елена Донкова

"псевдонаука". Не че в нашето абстрактно общество не съществуват хищни за слава "псевдоисторици", това е безспорен факт, но Историята трябва да се познава, най-вече от младите, загубили чувството за надежда от нихилистите. Трябва да се използва и нейният символизъм поне в публичното пространство най-вече като обединителен фактор за патриотични емоции и нагласи. Но не за краен национализъм и шовинизъм - това психологическо манипулиране на хората и техния егоцентризъм водещо до познати ексцесии. Историята е само учителка на живота, както в онази стара римска сентенция, пример за отминали грешки и бъдещи събития. Именно знамето, химнът, будителите, митичните личности, родовата памет, фолклорът са този инструментариум. Ролята им в училището, държавните институции, съзнанието на младото поколение. Звучи доста романтично и сантиментално. Но реалността ни разкрива друга картина. На този фон 85% от учениците до четвърти клас не знаят дори кой е основателят на тяхната родина, но познават други не дотам лицеприятни фигури, които човешката българската биомаса е издигнала в култ. И за което последните не са виновни. А дали са виновни учителите и образователната система? В България учителските заплати са пословично ниски. Средната заплата по официални данни е 730 лв., но според синдикатите мнозинството от българските преподаватели са все още на началните си възнаграждения от около 450 лв. Често пъти, когато се говори за проблемите на българското училище, тази цифра е основен аргумент за състоянието на образованието. И с право, но забравяме, че предпоставките за успеха на една образователна система са много повече. 

"Всички искат стандарти, добри програми и компетентни учители, но е

Фотограф: Елена Донкова

необходимо и разбиране, че образователната система не може да отговори на всички очаквания", пише в анализа на Economist Intelligence Unit (EIU) и това важи в пълна сила за България. Много по-важно е какво се случва в семейството и как работи едно общество, а хуманитаристиката е водещата предпоставка, то да работи. Това е пресечната точка, контаминацията между основно, средно и висше образование и наука. Моделът на обществото. Но при нас в малката семейна клетка често действа принципа на бихевиоризма и затова често ученици в едни и същи класове се делят на умни и не толкова умни. Друг ракурс е духовното ни и историческо патримонално наследство. То се явява дори обект, рамка на нашата геополитика, сред сложния пасианс на съвременните реалии. Наистина България е малка в световен план, държава, но столетия наред тя е била трансмисията, посредник на културни и мисловни модели към Изтока. Съвременните "оръжия" на една такава национална доктрина могат да бъдат единствено опознаването и преклонението на младите пред българистиката (кирилометодиевистиката), материалното ни културно и историческо наследство. Тази лепта на българския народ е призната от световни научни величини в хуманитаристиката като Арнълд Тойнби, Лев Гумильов, Стивън Ръмнсиман. 

И ние трябва да пазим това богатство и да го предаваме на поколенията именно чрез хуманитарното образование. А то е нужно, нужно и за нашето чисто физическо оцеляване като народ. И срещу иредентизма, и срещу отчуждението, и срещу делението на "ние" и "другите", и срещу нихилистичните нагласи на едно разединено и комерсиално общество, намиращо се в демографски и духовен колапс.

автор: Георги Димов
докторант в Софийския университет "Св. Климент Охридски"