Те отлитат

Снимка: Елена Донкова

Поздравяваме се! И се разминаваме! Чакаме да мине една зима, за да се завърнем на пролет. На същото гнездо. Там, където ни чака топлата закуска от баничка и боза. Но без да съществуваме като факултетен номер. Просто защото сами ще съберем сламената пелерина. Ще построим в безизходицата малката спретната къщурка до двете лепи отпред. Островът на пияниците ще се дирижира от нечия херкулесова сила. Пак там в блатото на крякащи жаби. Адска мараня. 

Под манастирската лоза насядали ще умуват ходове. А два отлитащи щъркела ще възпитават малките си на хуманност. Без надбавки. Без риплей. Без чакане. Защото чакалнята се претовари. След малко ще отлети поредният билет. По пътя си ще срещне онзи Люцкан, който ще му подаде снежното цвете. Ще дири по жиците онзи белег на спасението. Без да знае дали наистина ще срещне бялата лястовица? Дали ще...? 

Те ще избягат от голите улици, голите надежди, голите обещания. Студено ми е, братко. Затуй що те не щат имане, а спокойствие. Липсва им спокойствие. Да разперят криле и прегърнат без страх. Затуй щото омразата се търгува на килограм. И го няма онзи блясък в очите на милата Сивушка. Не можеш да се преумориш у нази. Претоварваш се душевно. Дишаш хуманно! 

От трибуните се шарят колаборации. Наопаки. Надолу. Навън! Те отлитат, за да се завърнат. Всяка пролет, натрупали умора, те се завръщат, за да починат. За да оставят нещо. Някой от тези щъркели не се завърнаха. Останаха самотни писъци на жаби в полето. Селата обезлюдяха, градовете се препълниха с голота. Голи надежди. Не ще изпуснат поредния си полет. Лети, лети... И няма как да им се сърдя. Мога само да ги чакам. Пак напролет. До новото начало! 

На всички българи, които отлетяха, които чакаме да се завърнат!

Яница Маринова

Публикации от автора