Снимка: aljazeera.com
Как да живеем с другите? Почти както досега, но с повече мисъл, състрадание и толерантност.
Като за начало, българското общество трябва да спре да се страхува от приказките, които медиите разказват за „чудовището-бежанец“, което се крие под леглото, мръсно и болно, и мисли за тероризъм. Та то е с лик на дете, на хиляди деца. То самото бяга от страх от едно не измислено, а реално чудовище.
Ние знаем, че сме в криза. Още министър Дянков ни го натрапи многократно, но сега нов „вид“ криза ни се натрапва – бежанска криза.
По думите на сегашния министър на вътрешните работи Цветлин Йовчев броят на бежанците у нас към края на септември е достигнал 5 815 души. Което означавало, че капацитетът на страната за настаняване е превишен с 222 места. Това било бежанска криза!
Криза е, да, но не бежанска, а мисловна! Нашите „далновидни“ управници я предизвикаха. Не успяха да подготвят администрацията и центровете за бежанци навреме. Ние си знаем, че в България административните спънки са с размерите на Гранд каньон, но сирийските бежанци не са дори и предполагали, че бягайки от терора, ще попаднат „зад решетките“ на нашата неадекватна система.
Едва сега родните политици пропищяха за помощ от Европейския съюз (ЕС). Помощ, помощ, ама отново се иска мисъл на родна почва. Искаме финансова помощ, това е ясно, но как правилно да разпределим средствата, за да получат бежанците не по една възглавница, а (поне) по една възможност за интеграция. Знам, че не обичаме тази дума (интеграция), защото съвсем „неволно“ я свързваме с ромската интеграция, която у нас продължава вече десетина години.
Но тук не става дума за нея. Сред бежанците има образовани хора, най-вече има хора, готови да се потрудят за своята интеграция.
ЕС добре ще помогне, но освен добре структурирана и задълбочена управническа мисъл, за да живеем с „другите“, трябват толерантност и състрадание.
Напоследък в националния ефир се появиха всякакви „народопсихолози“, които спорят толерантен и състрадателен народ ли сме, или не. Тази битка се води винаги щом стане въпрос за разделението „ние – другите“. Та всички умуват какви сме.
Още в началото на август доказахме, че сме съпричастни със съдбата на сирийските бежанци. Много хора дариха пари и стоки от първа необходимост, но все още се спори...
Можем да живеем с „другите“ като загърбим представата за чудовището-бежанец. Въпросът е дали „другите“ ще могат да заживеят с нас, или и оттук ще избягат с писъци, разказвайки на децата си за „чудовището-българин“.
Лидия Богданова
Няма коментари:
Публикуване на коментар