НОВАТА ЖУРНАЛИСТИКА: "Все по теля, все по теля"

Кое забравяме и кое отбелязваме?
Снимка: Елена Донкова

"Думата е страшно нещо, в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, звукове, движения - всичко, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства." Това са думи на великия български писател Йордан Йовков, а миналата седмица отбелязахме 75 години от смъртта му.

В пазарските си торбички сме натоварили милион и едно желания. Размятаме настроение на килограм и не е нужно да се сетим за неговите чудаци. Защото днес или сме ги изтрили с гъбата от черната дъска, или те просто не съществуват. И докато, уж, се обичаме, по-скоро се лъжем, но не благородно, защото по миглите си сме наслоили нетърпимост. Сред счупените слънчогледи търсим онзи вдигнат червен флаг. Нима сме се предали?

Йордан Йовков

Героите си сме затворили в старопланинските легенди, а тези на днешния ден подминаваме. Не е нужно да се взираме в линиите на човешката длан. Какво говорят съсухрените ни ръце, събрали опърпаните ни проекции, безвкусните планове и сомнамбулските истории? А може би е по-лесно да забравим, да си мислим, че всичко е легенда. А тя, легендата, няма как да ни се случи в днешния пъстър ден.

И ние бягаме със затворени очи. С надеждата, че ще бъдем настигнати там, за където сме се отправили, без да имаме конкретна цел и посока. Нямаме начало и край! Случваме се в една даденост. С тебеширите си рисуваме планини и величия, а щом се наложи да сторим нещо, се захлупваме между юрганите.

В неизпраните ни чаршафи складираме запаси за оцеляване. Живеем с мисълта, че сме изгубили всичко, но може и по-лошо да бъде... Човекът е сам в своето страдание и никой не може да му помогне. Другоселецът остава сам с кончето си и с мъката си, която придобива вселенски измерения: "Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите."

Ние сме другоселци от ново време! Наметнали сме връхни дрехи, за да се предпазим от човешката злоба. Защото основното себеусещане е да тъпчеш и газиш! А може би е по-лесно от това да вършиш добро. А не си ли се замислял, че само когато се научиш да обичаш другите около теб, разбираш кой всъщност си ти!

Мечтатели, чудаци, добротворци, страдалци. Обърнати към хоризонта на надеждата - къде сте? Дели ни само един бряг... Кому е нужно да се надиграва с някого. Заради темпоритъма? Силата на предаваната енергия. Днес е по-лесно да се разминем между накъсаните парченца от салфетки в дискотеката, които ще сгазим с крак, след поредната чашка утолена мъка. Защото там не си почиваме, там отиваме да покажем кой е с по-бляскава кола, коя е с повечко инвестирани кубици... Ако можеха да говорят и животните ни, биха изкрещели. От страх, че са попаднали на това кътче земя. Това е истинският себап!

Вярваме ли в чудото? Рядко, макар да пускаме тото фишове с надеждата, че виж ти може да уцелим шесторка... Някак си не дирим бялата лястовица на надеждата, просто защото сме изгубили надеждата - там между онова "все по теля, все по теля"...

Човешката душа не живее в течението на времето, тя обича покоя на световете, които мечтанието измисля. Обяснимо е, че българският писател в началото на 20. век вече избира такива герои, които обичат да се къпят под слънчевия или лунния дъжд на мечтанието в един друг и привлекателен свят на щастието и красотата. Днес обичаме да се къпем в материално. Да си правим кални бани, защото така е модерно. Да "цъкаме" по моловете. А песента на нашите колелета се простира между спора за авторските права, гарнирано с АСТА.

Мечтанието води до играта на въображението в посока на постигната хармония и усещането за висшата взаимност в щастието: "Господи! Откъде дойде това щастие за него, той буден ли е, или виждаше измамлив някакъв сън?". Къде са днес култът към красотата на човешката постъпка или красотата на белите рози? Къде са безстрашните Шибил, Индже или такива можем да открием само в компютърните игри. Защото от другата страна на монитора е лесно да бъдеш герой.

Като ученичка обожавах Йовков. Падаше ми се да пиша по него на класна работа, на олимпиада, а темите все се въртяха около: "Красотата и добротата в творбите на Йовков". Ако днес започна да ги търся, ще се озова в пустиня. Да, има ги в затворените листи, между които кипи въздух, но ги няма там, където се случвам... А, само преди четири-пет години се срещах с тях...

Мрачно ми е. Слънцето се опитва да проникне между стъклото. Вадички, човешки драми, блата и гьолища - всичко пресъхна. Тежко, с разтворени човки, запрехвърчаха зажаднели гарвани и виковете им разкъсваха българското сърце... Човешките ценности са в изпитание... А днес те вече са се обезличили! Каква човешка драма!!! Вдигаме червения флаг - символ на неодобрението ни, а белият - той е в другата ни длан и чака да му дойде редът... А кога ще настъпи той? Може би някъде там - "все по теля, все по теля"...