Фотограф: Минко Чернев
Когато бях малка, мама ме будеше, идвайки рано сутрин с думите, че е време за училище. Когато пораснах се научих да се събуждам сама, с аларма от телефона, която понякога чувах, но все пак не исках да се будя. А друг път - тя просто звънеше с мелодия, но без звук, бях глуха за него. А сега кой ни събужда, въобще събуждаме ли се или живеем живот като на сън, сега я няма мама, няма я и алармата.
Будни ли сме - един въпрос с множество отговори, но нито един правилен. Народът ни спи в зимен сън. Сън, от който никога не се събуждаме. Очите ни са затворени за болката и проблемите на другите. Когато става въпрос за нас самите, тогава всички други знаят решението, но не и ние. Имаме съвети, с които да помогнем, да дадем насока, но на нас самите никога не ни вършат работа. Парадоксът на държавата ни е, че пожарникар ни управлява, човек, който никога не е учил медицина е здравен министър и прочие.
Е, будни ли сме? Ако трябва тези хора да ми дават тласък в живота - ха, по-добре да спя вечно. България е малка държава и нищо в нея не е организирано, освен корупцията. Смешно или трагично? И най-жалкото е, че дори след края на света, нещата пак ще останат същите. При нас кризата не се отрази, защото дефакто ние винаги сме били в криза, просто сега и другите държави знаят какво е това.
Има хора, които наистина искат да събудят народа ни, но всеки си казва „сам нищо няма да постигна“ - да, една птичка пролет не прави, но ако всички разсъждаваме така, то наистина нищо няма да се промени. Все повече млади студенти отиват да учат навън. По-добра реализация, по-добро бъдеще, по-добър живот, повече пари. Кога ще го получиш това в България? Тук всичко става с връзки, познати, далавери и пари.
Както са казали хората: “Ако нещо не се купува с пари, то се купува с много пари“! За това ли се е борил Левски, идолите ни днес да са чалга звезди... И то какви?! Нямам против чалгата, против съм това, децата ни утре да пишат на тетрадки, на чиито корици се вижда голото дупе на мъж по прашки и сутиен. Как да му обясня това?
Против съм много неща в държавата ни - да, може и да съм прекалено черногледа, но всичко това го има само в България. Виновна била демокрацията, но тя не е най-доброто, тя е най-доброто измислено до сега, е казал Чърчил. И е бил прав, свободата означава и отговорност! На какво ни осъжда днешното време?! Въпрос, който ни кара дълго да размишляваме. Дали сме ние тези, които се осъждаме, или други ни слагат белезниците?! А може би по малко и от двете.
Хората сме доста странни същества, все гледаме да се закопаем един друг, да завидим на ближния. Все неща, които не са ни от полза, но какво да се прави, човешка природа! Та, в днешно време, особено в България, важи точно това. Баламите са зад решетките, а хитреците - в палати. Независимо дали решетките са от стомана или от сиромашия. Присъдата е една и съща - тежка и несправедлива.
"Присъда" - глад, омраза, простотия. И не един и двама, а много, да не кажа всички. Едните се молят на дявола, а другите - на Бога! В днешно време престъпниците са на свобода и парадират с положение и пари. Положение и пари, дадени им от тези, които стоят зад решетките и примирено свити им позволяват да ги тъпчат и унижават. Продължават да им дават власт и в същото време да си стоят все там... Излежаващи своята присъда - глад, омраза, простотия.
Съществува една социална несправедливост, за която е виновно единствено античовешкото общество, което ни заобикаля и осъжда на трудна и жестока съдба цели поколения напред. Колкото и да сме оптимисти, картинката е точно такава. Дори Смирненски е прозрял и отбелязал с много свои творби пролуките в нашето общество, пък било то и преди толкова години. И преди, и сега ние продължаваме и позволяваме нашите деца да бъдат "впрягани в ярема на своята беднота, деца, в чиито очи гори тихата скръб на старци" (Босоногите деца).
Позволяваме на душите си да се главозамаят от върховете на стълбата, по която вървим (Приказка за стълбата). Днешното време е точно такова, за жалост. Осъжда несправедливо нас и нашите деца. Осъжда доброто и поощрява лошото. Време, в което преглъщаме горчивата истина и се примиряваме с нея. Време на съдбовно повторение, но в друг аспект и все пак с еднакво отражение. Може би не трябва да бъдем такива песимисти?! Може би не е толкова непоправимо?! Може би не трябва да бъдем чак такива съдници на нашето общество?! Боже, събуди ни или ни пази от самите нас...
автор: Светлозария Кидерова
студентка в УНСС
за ЕкспериментЪТ: "Кой ни събуди?"
Няма коментари:
Публикуване на коментар